През 1948 г. не повече от двайсетина католически монаси успенци извършват служението си в България, след като комунистическият режим е прогонил всички чужденци от страната. Всичко е подготвено, за да започнат преследванията срещу малобройната католическа общност. Отец Камен Вичев, отец Йосафат Шишков, отец Павел Джиджов… Благодарение на съхранилата се памет, петдесет години след разстрела им тримата отци бяха обявени за мъченици на вярата и беатифицирани при посещението на папа Йоан Павел II в България. Книгата „Червените завеси на София“, издание на Фондация „Комунитас“, от която предлагаме откъс, разкрива детайлите на това задъхано разследване, чрез което постулаторът Бернар Олзер ни връща назад във времето и търси доказателства в една България, вече политическа освободена, но все още застинала в някои от старите си тоталитарни рефлекси.

Когато пиша тези редове през 2002 г., почти половината от свидетелите, които срещнах в България през ноември 1994 г. са вече покойници. Имах повече от ясното съзнание за характера in extremis^[1] на тяхното свидетелство – някои от тях бяха твърде възрастни – затова реших да поканя двама приятели, двама забележителни документалисти – Мари-Анж и Клод Соважо, за да ме съпроводят в моето начинание, като съхранят лицата, запазят думите, филмират местата. Едва в самолета от Париж до София имахме време да коментираме списъка, пратен ми от монсеньор Стратиев. Синият отблясък на Адриатическо море, вихреният релеф на бивша Югославия… и самолетът вече се подготви за кацане. Приземихме се в София във вторник, 11 ноември, в 14,20 ч. при температура от 9 градуса по Целзий. Формалностите бяха бързи, без никакъв митнически контрол. На излизане от летището ни чакаха г-жа Людмила Генова, историк, и г-н Иван Теофилов, директор на католическия в. „Истина”. Господин Теофилов ни отведе тутакси към колата си, червена „Шкода”, заобиколена от група жени заедно с мъжете си или техни приятели, всички те с цветя в ръце.

Сиво и ниско небе се простираше над неприветливото предградие, което трябваше да прекосим, за да стигнем до центъра. София наброява около милион и половина жители. На светофара на едно кръстовище група деца се втурва към нас, за да почисти прозорците на колата. Едно от тях е толкова дребно, че трябва да се покачи на капака, за да стигне до предното стъкло… Градът в този почивен ден бе спокоен. Мнозина софиянци, обяснява г-н Теофилов, изкачват планината Витоша, чийто впечатляващ връх (2300 м) се откроява в дъното на едноименния булевард и властва над града. Големи автобуси, малко коли, модерни, импозантни, но занемарени сгради. Други от тях са или силно олющени, или отскоро реновирани в онзи красив жълт цвят, характерен за Средна Европа. Върнах се при моите приятели и се отправихме към Екзархията…

***

„Защо успенците толкова се забавиха, преди да предприемат стъпки за беатификацията на тримата наши мъченици?“ – попита сестра Мария-Селина Исусова.

Бях при евхаристинките. Те бяха настояли за това пред епископа, макар че нямаше нужда да ме убеждават, за да се срещна със сестра Михаела Гаджева, която добре е познавала отците Камен и Павел. „Косите му побеляха в нощта след ареста”, ми сподели сестра Мария-Селина. Тя говореше италиански и френски, беше учила в Югославия и Рим, и ми предложи, когато сестра Михаела се присъедини към нас, да ни служи за преводач. Сестра Михаела седна срещу мен със сведени очи, потопена в спомените си. Тя започна с кротък, но решителен глас:

– Постъпих още като съвсем млада сестра в семинарията в Пловдив. Дойдох от нашия дом майка тук, в София. Имахме сиропиталище, което властите ни конфискуваха през 1948 г., за да ни попречат да възпитаваме децата в религиозен дух. Бяхме извикани от отците успенци да работим в семинарията в Пловдив. Отец Камен беше директор на семинарията, а отец Павел – иконом. Него познавах повече, защото работеше заедно с нас в кухнята. Имаше дванайсетина семинаристи, седем отци и ние, пет сестри. Бях готвачката. Другите работеха като шивачки, перяха, подпомагаха пастирската дейност и поддръжката на църквата.

Когато бяха арестувани първите католически свещеници (през 1950 г. отведоха отците Дамян Гюлов и Роберт Прустов), отец Камен каза само: „Това може да се случи и с нас”. Помежду си не говорехме за политика. Спомням си само, че отец Камен каза веднъж: „Комунизмът не е лош. Лошо е, че изгониха Бога”. Той никога не говореше лошо за никого. Работехме спокойно сред хората, стремяхме се вярата им да не отслабне по време на трудния комунистически период.

В утрото на 4 юли 1952 г., към четири часа заранта, дойдоха агентите на тайните служби. Започнаха да блъскат по вратите, непрестанно натискаха звънеца. Бяхме стъписани. Питахме се какво става. Естествено, отворихме им вратата. Бяха седем или осем човека. Разпръснаха се из цялата къща, за да претърсят стаите, коридорите, гардеробите, мазето, навсякъде. Разбира се, всички бяхме на крак – отците, семинаристите, но всички по стаите си. В стаята на отец Павел намериха радиопредавател, който не бе използван от много време. Казаха, че това е средство за пропаганда срещу режима, а всъщност беше стар предавател, принадлежал на колежа и използван по време на уроците… Подхвърлиха пушка под леглото на отец Венчеслас, осемдесетгодишен свещеник, който много пострада по тези събития и се спомина след два месеца. Сутринта на 4 юли задържаха само отците Камен и Павел. Казаха да им дам провизии за деня. Мислехме си, че това е всичко…

Ала два дни по-късно по същия начин затропаха и зазвъняха на вратата. Пак беше милицията. Този път не влизаха в стаите; арестуваха отците Самуил Джундрин и Иван Станев. Малцина отци останаха на свобода: отец Иван Вичев, по-големият брат на отец Камен, и отец Велик, който бе съвсем млад. Изпратиха семинаристите по домовете им и оставиха само две сестри. Малко по-късно научихме, че нашите отци ще бъдат съдени, за разлика от отците Дамян и Роберт, държани две години в затвора без присъда.

Милицията не даваше почти никакви обяснения на мотивите за ареста. Просто казаха, че отците са задържани по политически причини: били организирали заговор… Открили оръжия в къщата. Трябва да кажа, че колежът разполагаше с прочут музей, създаден от успенците, който проследяваше българския културен живот и съдържаше, между другото, колекция от оръжия. Повечето от експонатите от музея бяха конфискувани и се намираха в Националния музей. Но отците си бяха запазили някои оръжия, включително обезвредени снаряди.

Отец Павел бе обвинен, че е ръководител на антиправителствена организация, която разполагала с оръжия и подготвяла държавен преврат. Но отец Павел нищо не разбираше от оръжия! Дори не бе изкарал военна служба. Спомням си, че един ден коминът се запуши и кухнята не можеше да работи. Беше неработен ден, нямаше как да викнем майстор. Навремето нямаше нито електрически печки, нито газови котлони, използваха се само дърва и въглища. Отец Павел реши сам да се заеме с ремонта. Трябваше твърд предмет, за да се отпуши коминът. Качихме се на тавана и намерихме някакво старо парче желязо (празен снаряд), който вързахме с връв. Отецът се покачи на покрива, за да отпуши комина. Оставихме това парче желязо на тавана, да ни е подръка при нужда. Същото това желязо, вързано с мръсна връв, бе изложено в съда като доказателство, че разполагаме с оръжия! Представиха и някаква пушка, която навярно бяха подхвърлили под леглото на стария свещеник.

След като арестуваха отците, милицията идваше много пъти и винаги се качваха на тавана. Затова и ние решихме да видим какво има там. Нищо не разбирахме от оръжия, но един от братята, участвал във Втората световна война, беше наясно с тях. Горе намерихме две малки гранати, които той разпозна като част от музейната колекция на колежа. Както и парчето желязо, които използвахме, за да изчистим комина. Решихме да изхвърлим гранатите в тоалетните на семинаристите, намиращи се над една яма в двора. Направихме го, за да спрат да преследват отците. Ала впоследствие, може би в резултат на нечий донос, милиционерите дойдоха да претърсват наново. Разпитваха ме в продължение на два часа. Искаха да знаят защо и къде сме хвърлили оръжията. Казах им, че сме го сторили, защото сме се бояли заради отците и защото тези оръжия бяха пренесени от колежа.

Два дни по-късно милиционерите се явиха отново, претърсиха тоалетните и отнесоха старите гранати. Върнаха се пак да ни разпитват за казаното от отците и за да разберат наясно ли сме с намерението им да свалят властта и т.н. Искаха да ме накарат да повярвам, че отец Павел възнамерявал да убие чрез този снаряд мен и другите сестри. Непрестанно търсеха улики…

Помолих да ми разкаже по-конкретно за отец Павел, какъв спомен има от него. Тя трепетно отговори:

– Той бе духовник за пример. Когато служеше месата, сякаш се преобразяваше… Беше на 32 години. Винаги весел, много достъпен, обичаше шегите. С невероятен комедиен талант. Никога не ме е упреквал за грешките в готвенето, дължащи се на скромния ми опит. Често идваше да ми помага, най-вече да накълца месото…

Тя говореше спокойно, макар да се чувстваше известно напрежение, дължащо се на желанието й да бъде възможно най-ясна и точна. Ала скоро емоцията надделя. И тя избухна в сълзи:

– Обичаше да си играе с децата, обичаше семинаристите, стремеше се да не им липсва нищо. Беше активен, предприемчив човек. Направи им футболно игрище и често риташе топка с тях. Бе изпълнен със съчувствие към бедните, слабите. Често го търсеха. Той им намираше работа, даваше им да нарежат дърва, да помагат на двора или нещо друго, плащаше им, за да нямат усещането, че просят.

Изчаках малко, преди да я запитам:

– Сестра Мария-Селина ми каза, че сте присъствали на процеса?

– Да… Когато процесът започна, ние, сестрите, които бяхме работили заедно с отците, поискахме от нашата настоятелка да ни разреши да присъстваме на съдебните заседания. Тя ни даде позволение. Присъствах там още от първия ден. Залата беше пълна с народ. Обвиняемите седяха пред нас, на скамейките. Бяха много отслабнали, изглеждаха потиснати. Промъкнах се близо до тях и заплаках, толкова ми дожаля за тях. В залата имаше и други хора, които плачеха, но имаше и такива, които сипеха обвинения срещу тях. Отец Камен на два пъти се обърна към нас и ние го поздравихме. По същия начин отец Иван Станев ми прати поздрав. Този ден останах до самия край на заседанието. Когато отидох на втория ден от процеса, милиционерът ме задържа на вратата и не ме пусна. Попитах защо. Отговори ми, че понеже съм разговаряла с обвиняемите. А аз само ги поздравих. Опитах се да вляза през другата врата. Прокурорът и съдията говореха за обвиняемите, за техните престъпни деяния, за шпионажа, за това, че са събирали сведения от селяните, за опита им да свалят комунистите от власт и т.н.

На третия ден останах отвън, в друга зала, откъдето по високоговорител можех да следя заседанието в съдебната зала. Отец Камен се самообвиняваше в шпионаж, съжаляваше, че не е могъл въпреки желанието си да прекара последните си години в манастир, а ще трябва да приключи дните си в затвора. Другите отци също признаха деяния, които никога не бяха извършвали. Някои пък споделяха на висок глас убедеността си, че е трябвало да бъдат измъчвани, за да признаят такива престъпления. От устата на други можеше да се чуе, че са мъченици на вярата.

– Какви бяха чувствата ви в този момент?

– Както сега… – отвърна тя, бършейки очите си.

И не спря да плаче през целия този разказ.

– При четенето на присъдата отец Павел припадна. Беше едва на 32 години! Но после се съвзе… Единствените мотиви, поради които го осъдиха, се свеждаха до следното: предавал е информации за стопанската ситуация в страната на френското правителство. Но тези информации са били публикувани в официалните издания и излъчени по радиото. Нищо не е било тайна! Отец Иван Станев бе обвинен, че е предавал информации на отец Камен, който пък ги препредавал навън. Отец Камен се опита да покрие и спаси своя млад събрат, потвърждавайки това обвинение. И ги екзекутираха… Малко след това един милиционер ни съобщи, че отец Павел паднал в ямата, още преди да бъде разстрелян. Имаше слухове, че той не е бил екзекутиран, а отведен в Сибир или затворен в психиатрична клиника… Бившият президент Тодор Живков обаче заяви на папа Павел VI, чe всички отци са мъртви. Със сигурност са били измъчвани ужасно. Става дума за физически и морални мъчения. Племенницата на монсеньор Босилков, монахиня, съобщава, че нейният чичо ги е чувал как крещят, докато ги измъчват. Монсеньор Босилков е казал на племенницата си на език, различен от българския: „Те понесоха адски страдания”. Такава е историята… Комунистите бяха замислили да ни унищожат. Редовно ни привикваха, за да ни питат колко сме. И винаги им отговаряхме: тридесет. Това ги ядосваше: „Не измирате ли?”. (...)

[1] In extremis (лат.) – на границата, на ръба; в случая – възможната неточност. Б.р.