Вселенската патриаршия действително се радва на особен авторитет сред поместните православни църкви в областта на каноничната икономѝя на църковните дела, както ще бъде аргументирано това по-надолу чрез конкретни примери.

По-подробно ще засегна значението, което Вселенската патриаршия винаги е отдавала на свещените канони и на спазването на каноничния ред и акрѝвия, както и за възстановяването им, в случай че са потъпкани – както в епархиите, които се намират под нейна юрисдикция, така и в намиращите се извън нея сестри православни църкви. За целта Патриаршията се намесва, било като поканена от заинтересованите, било по собствен почин, „гледайки най-сурово на тези, които престъпват църковните наредби и предания“[1], и като цяло грижейки се за доброто регулиране на функционирането на църковните институции.

1. Вселенската патриаршия, свещените канони и каноничният ред

 В множество канонични текстове на светата Велика Христова Църква[2] и най-вече в тяхната уводна част се говори подробно за значимостта и значението на свещените канони за живота на Църквата, „подкрепяна невидимо“ от тях. „По отношение на църковните и духовни дела“ те представляват „твърдата и непоклатима основа на духовния градеж на добрия църковен ред и доколкото дарованията на Духа се намират вградени в божествените и свещени канони на Църквата, те получават от тях и силата, и действието, и съществуването си, и се наричат свещени и почитаеми. И онези от удостоените със свещена степен и църковен чин, които се опират върху тази основа на божествените закони и свещени канони, те ще бъдат достойни за почит и благоговение, доколкото пазят определенията и наредбите на светата Църква. Когато обаче се явяват отстъпници на църковните разпоредби и пренебрегващи божествените закони и канони, тогава и те ще бъдат пренебрегнати и ще изгубят честта си, и ще отпаднат от църковната степен и чест – и правилно, тъй като свещеното слово казва: Не пристъпвай вечните предели, поставени от отците ти [Прем. Сол. 22: 28, според 70-те] и онова, което ти е заповядано, него разумявай [Прем. Сир. 3:22, според 70-те].“[3]

Спазването на каноничния ред се характеризира като „надлежен дълг“ на пастирите, „даден тям по Божия милост за закрила на църковните дела и заповядан им за пазене на божествените и свещени канони дори до най-малката чертица“[4]. Но не само клириците са длъжни да спазват каноничните наредби, но и останалите християни, като ги пазят „без подмяна и неизменни вовеки веков“, тъй като са „свещени определения, рамки и очертания на пълнотата на благочестието“. На друго място се говори още по-подробно и последователно за този дълг на верните, че „да се подчиняват и да проявяват послушание към тия божествени закони и свещени канони и канонични правомощия, е потребност винаги благочестива и православна за съзижданата в божествения Дух система на честната Божия Църква. И това е с цел изпълването и съграждането на църковната пълнота, нейния вървеж, напътстване и ръководене, тъй щото православните да получат небесното поданство“[5].

Вечният авторитет на свещените канони се дължи на това, че те са постановени от „изпълнените с Духа Отци“ и от „законодателите и украсителите на Църквата“, от „тези, в които отеква божественият Дух“. Патриарх Калиник II[6] казва, че сме длъжни да пазим неизменно „старите божествено вдъхновени законопостановления на светите и богоносни Отци на светата Божия Църква, установени чрез каноничното постановяване, апостолски отглас, евангелско учение и благодат“[7].

Една канонична разпоредба на неизвестен Вселенски патриарх, постановена срещу онези членове на Божигробското братство, които напускали мястото на своето покаяние и ходели по чужди църковни юрисдикции с цел напредване (повишаване) в йерархията, започва със следните осъждащи безредието и възхваляващи добрия ред слова: „Богоречовитият глас казва, че безредието навсякъде е скръбно. Какво наричам „скръбно“? – Там, където безредието е разпространител на всяко разтление във всичко. Защото благодарение на безредието не само домове и градове, а цели родове и племена са се затрили. Както и се казва: редът всичко съчленява. Не само това, но редът достига до небесните сводове и до самите духовни сили, предава се – според свещенотаинствения Дионисий[8] – и на пазителите на реда, и на небесните ликове, и благодарение на това разделените – в благоредие се съчленяват. Безредието пък замисля всичко противоположно на това и както се каза: и градове, и народи, и храмове и свещени места, а и племена и езици от всеокаяното безредие биват изцяло унищожавани. При това закони, канони и разпоредби препоръчват добрия ред като животодателен, а отхвърлят безредието като разлагащо“[9].

От друга страна, характерен е съюзът между реда и добродетелта, както и между безредието и злото. Патриарх Калиник II например (в края на XVII век), пишейки до митрополита на Молдовлахия и Унгровлахия относно манастира в Синай[10], започва по следния начин своя официален документ: „Никое от незаконно и безчинно съставените дела не може да заема мястото на канонично установените [неща]; защото, бидейки дела и резултат на добродетелта, която има действително основание, те във всеки случай получават и истинно, и сигурно място, и непрекъснато съществуване; другите пък, бидейки кроежи на злото, възприели в себе си противоестествено състояние, представляват празни и суетни, ако не и безипостасни... Затова и всичко законно, бидейки добродетелно насаждение и рожба на добродетелта, е честно, неизменно и въжделено; незаконните неща пък, бидейки резултат от извращаването на добродетелта чрез лишеното от ипостас зло, се осъждат като омразни, безчестни и отвратителни от синовете на светлината“[11].

Другаде пак Майката Църква се заема да разясни на „онези, които неточно схващат духа на свещеното законодателство“, защото са били привързани към буквата му, която убива (срв. 2 Кор. 3: 6), че истинският дух на свещените канони „се доказва пределно ясно от техния идващ свише, правилен дух“[12].

Спазването на каноничната акривия не означава, че вселенските патриарси – тези водачи на Православната църква, която е „била и е Църква на икономѝята“ – са били неумолими и са пренебрегвали прилагането на икономѝята. „... Възникващите временни перипетии по необходимост понякога водят до отмяна на определенията, като човеколюбиво и закрилнически свещените законодатели – грижейки се за тези временни нужди и обстоятелства и промишлявайки предварително за правото – предоставят същевременно по законен начин и лечението, та хем да не се преобръщат напълно определенията, хем да се посрещне нуждата“, казва патриарх Паисий II[13] в потвърждение на едно завещание.[14] Неизвестен патриарх казва още по-конкретно относно случая на прилагане на икономѝя, че източникът на църковната благодат „по различни начини въздава на православните християни и действа човеколюбиво като благодетел над тях по мярата на силите на всеки един; защото знае да цери немощните и да възпълва онова, което не достига“[15]. Този израз „според мярата на силите на всеки един“ „лесно може да бъде разбран, когато се вземе предвид, че православното предание винаги подчертава приоритета на лицето, а не гледа благосклонно на поробването му на общи и безлични правила“, както неотдавна писа проф. Георгиос Мандзаридис.[16] (...)

[1] Καλλινίκου Δελικάνη, Πατριαρχικά Ἔγγραφα [Патриаршески документи], τόμ. Β΄, Константинопол 1904, с. 15 [занапред съкратено: ΠΕ].

[2] Велика Христова Църква – историческо название на Константинополската Вселенска патриаршия. Б.пр.

[3] Μανουήλ Γεδεών, Κανονικαί Διατάξεις [Канонични наредби], τόμ. Α΄, Константинопол 1888, с. 198 (занапред съкратено: ΚΔ).

[4] ΠΕ, с. 65 и 279.

[5] ΚΔ, т. Α΄, с. 141.

[6] Вселенският патриарх Калиник II Акарнан (ок. 1630 – 1702). Б.пр.

[7] ΠΕ, с. 434.

[8] Св. Дионисий (Псевдо-)Ареопагит. Б.пр.

[9] ΚΔ, т. Α΄, с. 204-205. Вж. и ΠΕ, с. 390-391.

[10] В периода на османското владичество Синайският манастир „Св. Екатерина“ е разполагал със значими владения и метоси на територията на дн. Румъния и Молдова. Б.пр.

[11] ΠΕ, с. 423.

[12] ΚΔ, т. Α΄, с. 223 и ΠΕ, с. 77.

[13] Вселенският патриарх Паисий II (неизв. – 1756). Б.пр.

[14] ΚΔ, т. Α΄, с. 223-224.

[15] ΚΔ, т. Α΄, с. 151-152. А по-надолу в разпоредбата се казва следното за оправдаване на дълга на икономѝята: „от две злини, за предпочитане е по-малката, и е необходимо много пъти да се прощават по-леките грехове, та да не последват по-големи и по-опасни“.

[16] Γεωργίου Μαντζαρίδη, Εἰσαγωγή στήν Ἠθική [Въведение в етиката], Солун 1988, с. 110.