Известно е, че теорията за седмѝчния брой на тайнствата е възприета на Изток след Лионската уния (1274). Около седемдесет години по-рано Йоан X Каматирос, последният Константинополски патриарх отпреди латинското разрушаване на града (1204), полемизирайки с папа Инокентий III пише за „Тайнството на Новия завет“, имайки предвид Божествената Евхаристия. Тук няма да се занимаваме с въпроса за броя на тайнствата и влиянията, под които се установява това учение. Учението за седемте тайнства не противоречи на традицията на Изтока, тъкмо затова е и прието, и унаследено в нея. Фиксирането на броя на тайнствата обаче създава предпоставки за мисленето на тези тайнства като седем отделни тайнства и точно към тази интуиция е прицелен нашият скромен опит.

Въпросът за разделението на тайнствата, за тяхната фрагментация се отнася до схващането им като различни освещения сами-за-себе-си, но още повече засяга и проблема за тяхното частно осмисляне вътре в Църквата днес – това вече са „моето кръщение“, „моята сватба“, „моята изповед“ и пр. Онова, което ще ни интересува тук, е тяхното интегрално осмисляне, свързването обратно в едно смислово цяло. Без да поставяме под въпрос по никакъв начин учението за броя на тайнствата, нека се опитаме – ако искате и с катехизаторска цел – да осмислим логоса на вътрешния интегритет на седемте: органично изградени около един център, който е светата Литургия, Божествената Евхаристия.

Спасението в Христа, тайнството на спасението, Божествената икономия (домостроителство) на Христос е едно цяло тайнство, което обаче се реализира в различни фази. Белег на тези спасителни фази са Господските празници на Църквата: Благовещение, Рождество Христово, Богоявление, Преображение, Вход Господен в Йерусалим, Възкресение Христово, Петдесетница и пр. По същия начин светите тайнства представляват за нас една спасителна цялост, която има различни фази, свързани с Христовото домостроителство. Това е същото спасително дело, спасението, което Христос е извършил за нас, но вече във и чрез Църквата актуализирано за нас, т.е. включващо нашето участие и свободно съдействие. Нека опитаме заедно да потърсим връзките между седемте тайнства на Църквата и начина, по който те образуват една цялост, онагледявайки светотайнствената структура в приложената по-долу схема.

Икономиен синопсис

Ще ви предложа за начало следния вариант: нека мислим като водеща ос или светотайнствен гръбнак тайнството на Кръщението, Миропомазанието и Евхаристията, които образуват една цялост, едно троично тайнство, което в древност е наричано „тайнство на светото Просвещение“. По такъв начин говори за него свети Василий Велики, така говори и текстът на църковното последование от Требника, което нарича тайнството „свето Просвещение“.

Това триединно тайнство на Кръщението буквално означава „потапяне“ (от гр. βάπτισμα), но старобългарският превод е интерпретативен, понеже го съединява с тайната на Кръста, откъдето идва „кръщение“. Защо? Кръщението представлява слизане с Христос, влизане, съчетание с тайната на Богоявлението при река Йордан, но и с неговата Пасха – кръстната Пасха и възкресната Пасха.

Иконографията на Възкресение Христово („Слизане в Ада“) и на Богоявление показва типологичната връзка между двете събития. В събитието на Теофанията, Йорданската „Пасха“, от една страна – слизането във водата и освещаването на творението, победата над греха, а в събитието на Възкресението Христово, Кръсто-възкресната „огнена“ Пасха на нашия Господ, от друга страна – победа над смъртта в Новата вечна Пасха. Точно тази вътрешна типологична връзка е отразена в самия смисъл на думата „ваптизма“, потапяне.

Ние се потапяме не само в река Йордан, в която се е потопил Христос, тоест в осветеното творение, осветената вода от неговото Първо пришествие, но ние се потапяме и съединяваме с Неговия кръст, отиваме заедно с Христос на Кръста, умираме в тази вода, за да се родим за нов живот. Ние се потапяме, но и се помазваме с това Миро, с което ни облива петдесетната благодат, дарът на Светия Дух. Ние се раждаме от вода и дух и понасяме своя кръст заедно с Христос, понеже влизаме, така да се каже, в неговия еон, в еона на Неговото Тяло. Ако трябва да използваме самата старобългарска дума, ние се въз-раждаме в Христос, тоест раждаме се за небето. Възраждаме се във Христос! (...)