Темата за светлината (φῶς) е от особена важност за мнозина антични и средновековни мислители. Интересът към нейната многопластова метафоричност и сложна определяемост кара елинските философи и християнските богослови да й отредят специално място в своите произведения. Теоретичната значимост на понятието за светлината става ясно видима още при метафизическите спекулации на езическия неоплатонизъм за процесията (еманацията) на Единното като излъчване на светлина и прехода му в многообразието, за да се възвърне то обратно към единството; при прошествието на единия лъч на Богоначалието към множествеността на разумните същества, които на свой ред (всяко в своята мяра) го приемат, за да възходят към единение с Бога, при Псевдо-Дионисий Ареопагит; но също и Кападокийското и Дионисиевото тълкувание на божествения мрак, тъждествен с божествената светлина и необходим за прехождането в нея; и последвалата им рецепция във Византийското и Латинско средновековие.

В духа на християнската традиция преп. Максим Изповедник разглежда светлината в нейния: I. метафизичен – откъде идва тя и как произтича (прошества) от Божеството; II. духовен – представлява 1) пречистваща, 2) просветляваща, озаряваща, осияваща, и 3) съвършаваща, обожаваща Божия благодат; и III. познавателен аспект – просветлява човешкия ум, за да прозре той вложените логоси в природата (λόγοι φύσεως), които да го възведат до познаване на Самия Логос (Λόγος). В метафизичния аспект разбираме светлината като метафора за еманацията на Божеството като Негово собствено природно действие, но и като креация, дело на творческите, устроителни и промислителни енергии на Твореца, вложени от Него в различна степен в сътворения космос. В тази статия ще разгледаме светлината в трите ѝ аспекта и проявена като енергия и благодат.

1. Метафизичен аспект

За св. Максим, както и за цялото византийско богомислие, светлината сама по себе си представлява свръхсъщностната предвечна нетварна божествена енергия, чрез която се проявява Божията същност и се осъществява метафизичният екстаз на Бога извън Него. Бидейки Негова екстатична сила, еманацията (излъчването, изтичането, прошествието) на светлината се реализира в два етапа: на първо място, говорим за вътрешна еманация или предвечно прошествие (πρόοδος), което е дело на Божията природа. Тази природна еманация е безотносителна на творението – това не е волеви акт, все още не е креация (икономийно действие), а вътребожествена еманация (на идеите в Божия промисъл), която, като мисловна дейност, е саморефлексивна и спонтанна. И едва след това идва ред на сътворението (креацията), което представлява волева и преднамерена божествена творческа изява.[1] Това вече е Божията домостроителна активност (енергия, деятелност), насочена към света (икономѝя). Сътворението става чрез творческите слова (логоси) на Бога, които реализират идеите на Божия ум. Креационистичният акт е волеви акт – проява извън същността на Бога в Неговото мироустроително действие. Поради това творението (множествеността на действителността) не се възприема като същностна еманация на Божеството, а като Негово волево и благотворно действие. В това прошествие няма също необходимост или автоматизъм, както е представено то в езическия неоплатонизъм – като причинно-следствен природен еманативен процес, а преднамерен волеви акт на Твореца – Той не е просто причина на съществуващото, а е личностна творческа причина, сътворил възможно най-добрия свят по всеблагата и всесилната Си воля.

Още нещо, въпреки че безначалната и безкрайна божествената светлина изхожда (се излива) от своята самотъждественост и самопребиваване и прошества благотворно към множествеността на сътворените неща, дарявайки им силата (възможността) за обожение (боговѝдение), тя никога не напуска своето самопокоене[2], оставайки винаги трансцендентна, но същевременно с това и иманентна на творението, реализирайки с прошествието си божествения промисъл за сътвореното битие. Затова тук трябва да направим следното уточнение: преп. Максим различава два аспекта на едната и съща божествена енергия (светлина) – при първия говори за иманентната вечна и нетварна същностна енергия на Божествеността, която е свръхбитийна за тварта, неизразима и непознаваема[3], и представлява собственото движение на същността[4], собственото битие, собствения живот на Бога, Неговото вътрешно състояние. При втория става въпрос за вечната и нетварна божествена благодат[5], при еманацията на която се поставя началото на промислителните и творчески енергии, с които Бог влиза в досег с творението, с които промисля и твори извън Себе Си и които енергии са достъпни и познаваеми за човека като Божии дела. Действието им осъществява Божия промисъл в света, при което се създава множествеността на съществуващото. Това вече е актът на сътворяването, дело на волята, която осъществява идеите, мислите на Божия ум и придава логосите на сътворените неща.

Следователно Първата причина в Своето пребиваване в Себе Си остава абсолютно трансцендентна на тварта по Своите същност, същество и природно действие, но в благотворното Си прошествие, творейки и удържайки го в битие, се проявява като доброволно иманентна на света с творческите Си и промислителни логоси. Словото на Отца, Христос дори е именуван „Отеческа светлина“[6], като природна, но и творческа сила на Първопричината, защото Бог дарява светлината на творението като светодарение (дарява и свят, и светлина): 1) като творческа и битийна сила; 2) като очистваща, просвещаваща и обожаваща сила; 3) като физическа светлина, идваща от слънцето, необходима за живота на земята.

Оттук божественият метафизичен екстаз, излазът на Бога извън Самия Него има като последен израз прошествието Му в творението, привеждането и поддържането му в битие. Чрез лъча на творческата Си енергия Бог извежда всичко от небитие в битие и полага началото на творението, което се пронизва и изпълва не само от творческата, но и от природната божествена енергия – вечната светлина, изливана в единия божествен лъч, носещ със себе си и разпръскващ всяка битийна сила, познание и добродетел.[7] По този начин Божествеността изхожда от Себе Си като енергия и благодат, като любов и светлина, и със самото това притегля към Себе Си всеки, способен да възприеме тази енергия: Бог промисля, твори и действа така, че засажда вътрешно отношение на привличане в способните да Го приемат.[8] И благодарение на дарената им от Бога светлина (благодат) сътворените същества получават необходимата им енергия (благодат), за да се възвърнат обратно при Създателя – това става при техния духовен, мистичен екстаз. Екстазът е устремяване един към друг на Бога и човека без каквото и да е тяхно сливане.[9] Така битието е пронизано от една светлина – божествената, без която тварта не може да извърши нищо сама. (...)

[1] Gersh, S. From Iamblichus to Eriugena. Brill, Leiden, 1978, p. 22.

[2] Ibid., p. 221.

[3] Каприев, Г. Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система. С., Изток-Запад, 2010, с. 138.

[4] Пак там.

[5] Ambigua to John (Amb.Io.) 10 (PG 91, 1141AB), CPG 7705: Constas, Nicholas [Maximos], ed. Maximos the Confessor, On Difficulties in the Church Fathers. The Ambigua, DOML, 2 vols. Cambridge, MA: Harvard University Press, 2014.

[6] Gersh, S. Cited works, p. 24.

[7] Каприев, Г. Максим Изповедник. Пос. съч., с. 160.

[8] Amb.Io. 23 (PG 91,1260С); Каприев, Г. Максим Изповедник. Пос. съч., с. 249; Каприев, Г. Византийската философия. Второ допълнено издание. С., Изток‐Запад, 2011, с. 150.

[9] Каприев, Г. Максим Изповедник. Пос. съч., с. 250; Каприев, Г. Византийската философия. Пос. съч., с. 150.