В традицията на Православната църква не е присъщо вярващите да очакват от страна на своите архиереи становища по всеки аспект от обществения живот. По немалко въпроси те трябва да се осланят на молитвата, на Свещеното писание и Предание, на словата на светите отци, на съветите на своите духовни наставници и съвсем не на последно място – на личното си усещане за духа на християнския етос. Неслучайно разсъдителността е поставяна сред най-ценните християнски добродетели. И все пак има болезнени въпроси, които се превръщат в екзистенциална дилема за съвременния християнин, за чието решаване той се нуждае от по-категоричен външен ориентир. Един от тези съдбовни въпроси е дали  брачна двойка, която има репродуктивен проблем, е приемливо от гледна точка на християнската етика да потърси помощта на съвременните асистирани репродуктивни технологии. Именно тук идва ред на съвременното богословие, а наслагването на все нови и нови биоетични казуси от „живия живот“ се явява едно от най-сериозните изпитания пред теолозите – да предлагат актуални отговори на въпросите, променящи се според динамичната реалност, именно като изразяват хилядолетния опит на Църквата.

Един от първите православни богослови, които посвещават свои трудове на темата за новите репродуктивни технологии, е отец Джон Брек. В книгата си Свещеният дар на живота той формулира един важен ориентир – за една двойка християни е допустимо да прибегне до асистирана репродукция, ако се съобрази с определени критерии от първостепенна важност. Всъщност точният израз на отец Дж. Брек е „не е неуместно или греховно една двойка да прибегне до нея“[1], което разкрива сериозна доза сдържаност. В този отговор се крие именно така ценната разсъдителност, за която споменахме – от една страна, християнинът не отхвърля достиженията на човешкия ум (който сам по себе си също е Божи дар), на напредъка на медицинската наука, но от друга страна, държи ума си буден, способен да вижда границите, очертани от Божия промисъл, не се оставя да бъде стихийно воден единствено от силното си желание да постигне своята цел. За разлика от по-либералното виждане към темата на о. Джон Брек, има и християнски богослови, според които етичните рискове, криещи се в методите на асистираната репродукция, не могат да бъдат поети, колкото и съкровена да бъде целта. Подобна позиция на отхвърляне (с изключение на терапиите, които премахват пречките пред възможността за репродукция по естествен път) застъпват и голяма част от представителите на католическото богословие.[2]

Един от тези така важни критерии за допустимото пристъпване до новите репродуктивни технологии от страна на една християнска двойка според о. Дж. Брек е при процедурата да не бъдат заченати „допълнителни“ ембриони, които да бъдат унищожени или да бъдат използвани за медицински опити или търговия.[3] Това условие можем да открием и в изявленията на православни архиереи, както и в синодални становища, посветени на темата, включително и в становището на Св. синод на Българската православна църква, в което се казва: „Българската православна църква допуска „ин витро” оплождане, при което се използва биологичен материал, принадлежащ само на двамата съпрузи за създаване на ембриони, всеки от които се имплантира в съпругата, без да се унищожава нито един от тях...“[4].

А как изглежда християнската гледна точка спрямо практиката на замразяването на ембриони? В настоящия текст ще разгледаме именно някои биоетични аспекти на тази практика, която е разрешена и в България. В процеса на инвитро процедурата тя се прилага с две основни цели. Първата цел, да бъдат замразявани ембриони, е в случай че извършеният асистиран опит за осъществяване на бременност завърши с неуспех. Тогава, при повторен опит, в матката на жената се трансферира съхраненият чрез замразяване ембрион (или ембриони), като по този начин й се спестява нов цикъл на хормонална стимулация, който може да бъде физически изтощителен, спестяват се и допълнителни финансови разходи на семейството. Вторият случай е след успешно забременяване и раждане, ако в бъдеще двойката пожелае второ или трето дете. Когато имаме предвид втория случай обаче, реалностите показват, че едва малка част от двойките, вече станали родители, се връщат в клиниката, за да дадат възможност на своите замразени ембриони. Причините най-често са социални, поради напредване на възрастта или защото силното желание да станат родители вече е постигнато.

За да очертаем измеренията на проблема със замразяването на ембриони, е нужно да погледнем към съвременните възприятия за това какво е ембрионът. На интернет страницата на една от най-утвърдените столични клиники по репродуктивно здраве откриваме следното описание, свързано с процедурата по замразяването на ембрионите, не без доза поетичност: „Не всички ембриони са с необходимото качество, за да бъдат замразени и съхранени. Ембриолозите избират само тези, които притежават потенциала да преживеят процеса на замразяване и размразяване. Нашите ембриолози и биолози неотлъчно бдят над замразения шанс за бебе на стотици двойки. Вижте кои са тези композитори на радостта във видеото по-долу...“. Използването на изрази от рода на „замразен шанс за бебе“ отвежда към разбирането, че ембрионът е етап по пътя към бебето, но не и самото то в същността си. Вероятно мнозина специалисти по репродуктивно здраве биха възразили, че в по-горе цитирания текст под израза „замразен шанс за бебе“ се има предвид основно липсата на гаранции, че размразеният ембрион ще оцелее. Проф. Георгиос Мандзаридис в своята Християнска етика очертава обаче едно разбиране за това какво е ембрионът, което се различава от християнската перспектива и често се съдържа в подобен тип изразност като гореспоменатата: „Някои моралисти определят ембрионите на няколко дена или седмици като предембриони, с други думи – като съвкупност от недиференцирани клетки, и отнасят началото на човешкия живот, тоест оформянето на ембриона, след имплантирането на оплодената яйцеклетка в утробата. Възможно ли е обаче оплодената яйцеклетка да се диференцира по същество от ембриона, или пък ембрионът на няколко дни или седмици – от по-големия ембрион? Всичко това релативизира ценността на човека и е проява на избор, който улеснява съхраняването и унищожаването на замразените зародиши...“[5]. (...)

[1] Джон Брек, Свещеният дар на живота, изд. „Омофор“, София, 2002 г., с. 213.

[2] Вж. Конгрегация за доктрината на вярата, Инструкция за уважение към човешкия живот в неговия произход и достойнството на възпроизводството, Donum Vitae, 1987.

[3] Пак там, с. 201.

[4] Вж. „Становище на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия относно методите на асистирана репродукция и заместващото майчинство“, https://bg-patriarshia.bg/attitude-6, последно посещение: 30.12.2020.

[5] Георгиос Мандзаридис, Християнска етика том II, С., Омофор, 2013 г., с. 477.