Книгата на Дейвид Бентли Харт може да бъде определена като пример за съвременна християнска апологетика. Към кого е насочена тя, кои са основните акценти в нея и има ли традиция, в която можем да впишем автора и книгата?

В книгата на Дейвид Бентли Харт читателят ще намери достъпно поднесен, но високо ерудиран отговор на популярните атаки против християнството и Църквата, идващи от съвременни автори на бестселъри с огромна, но и твърде незаслужена известност. По определение една такава книга е предназначена за най-широка аудитория – християни, друговерци и невярващи; хора на науката и читатели, които са просто любознателни по отношение на християнството. Бих казал дори, че за християнина тя би била не по-малко полезна, отколкото за атеиста; че ако за втория запознаването с нейното съдържание е по-скоро пожелателно, за първия то е направо задължително, защото – както и авторът дебело подчертава – християните отдавна са изгубили усета за онази революция, която изповядваната от тях вяра е донесла в античния свят: за цялото това тотално преобръщане в разбиранията за човека и божественото, за световния порядък и космическия ред, което е настъпило някога с появата и утвърждаването на новата вяра.

В този смисъл у нас, в контекста на християнската апологетика, каквато я познаваме от изминалото столетие, тази книга е извън познатата ни традиция и не само не се вписва в нея, а дори рязко контрастира. Контрастът е в метода, в целите и задачите. Познатата у нас апологетика се опитваше да „доказва“ съществуването на Бога, да убеждава, че християнският възглед за света и живота е най-„правилен“, представяше се за „наука“, а в схоластическите схеми на академичното богословие се определяше като „основно богословие“. В книгата на Дейвид Бентли Харт няма нищо подобно. Това, което той е направил, при това удивително ефективно и ефектно, е само едно системно и стройно аргументирано разобличаване – отвътре – на съвременните опити за дискредитиране на християнството, за неговото маргинализиране, за отстраняването му в най-периферния възможен ъгъл на човешкото съзнание, на интуициите ни за света и съществуването.

Така че, ако има традиция, в която тази книга се вписва, това е традицията на ранните апологети. На хора като Тертулиан, Атинагор и св. Юстин Философ. На апологетиката, която просто посочва и изобличава лъжата във всяка клевета по адрес на християнството, разкривайки същевременно неговото положително съдържание, действителната негова същност. И която ни помага да осъзнаем личната си причастност днес – в съвременния духовен и културен контекст – към революцията, започнала някога с проповедта на Христос и продължаваща вече трето хилядолетие. Може да се каже, че като стил и като послания към аудиторията авторът на тази книга се доближава до писатели от ранга на големия християнски мислител Честъртън.

Кои са темите в книгата, които ви направиха впечатление, които ви харесаха, и има ли такива, с които бихте полемизирали? Какви са предизвикателствата пред превода на автор като Бентли Харт?

Темите в книгата са определени от съдържанието на самата антихристиянска риторика. Системно и с много търпение, с изтънчен хумор и нескрита ирония Харт проследява и буквално взривява всяка „фронтова линия“ във войната, водена срещу християнството. Разбира се, без да идеализира самите християни. Така че всички теми тук са еднакво важни, а като най-силно лично докосване бих посочил темата за оличностяването на човека, на всеки човек, независимо от произход, социален статут, пол и пр., което е сред най-съществените християнските приноси към нашата цивилизация. Тази тема е развита особено впечатляващо в главата „Лицето на обезличените“.

Колкото до предизвикателствата пред превеждането – а аз бих добавил и въобще пред четенето и осмислянето на автор като Харт – преди всичко това е необичайното за нас звучене на неговото слово, изненадата ни от метода, подхода, гледната точка, ъгъла, от който той е избрал да работи. Предизвикателство е, ако щете, дори демонстрираната тук завидна и всестранна образованост, титаничната ерудиция, и то не просто в областта на хуманитаристиката в цялото нейно разнообразие, а и в такива области като физиката и астрономията. За преводача на този автор не е достатъчно да има богословска диплома. Иска се и много допълнително четене, преди да се пристъпи към самия превод.

Доскоро секуларизмът или враговете на християнството у нас бяха формирани под въздействието на „научния атеизъм“ от времето на комунизма, който отричаше религиозната вяра и беше убеден в нейното скорошно изчезване. Напоследък обаче и у нас започва да се забелязва нов тип секуларизъм, който условно може да бъде определен като „западен“, който признава важността на Църквата, но се бори срещу нейните аргументи. Кой от двата типа секуларизъм е по-труден за оборване според вас и към кой тип е обърната книгата?

Не бих делил секуларизма на „източен“ и „западен“. Източният секуларизъм – какъвто го познаваме от близкото минало, идеологически е роден на Запад, без да е прилаган в своите крайни форми там, след което на Изток е само доразвит, усъвършенстван. Само че с него се приключи. На негово място днес някогашната ни християнска цивилизация роди нов антихристиянски проект с нови методи и стратегии, разчитащи на присъщото на нашето съвремие отсъствие на истинска задълбоченост в каквото и да било освен в страстта ни към консуматорството и в нарцисизма. В този нов проект Църквата вече не е обект на преследване, а просто едно пространство, което духовно и физически трябва да бъде обезлюдено.

Ако някога се е налагало хората да бъдат преследвани и интернирани, идеологически зомбирани, пращани в трудововъзпитателни лагери, измъчвани и т.н., за да се откажат от вярата си, днес за постигането на същата цел е достатъчно просто да им се повтарят бавно и методично едни и същи митове, неистини и откровени лъжи за Бога, вярата и Църквата. За християнството и неговото уж „пагубно“ влияние върху човечеството. За това как през Средновековието Църквата била „възпирала“ науката и прогреса, когато всъщност е точно обратното и др.под.

Ако приложим актуалната ситуация, бих казал, че секуларизмът е като вирусите – той мутира според условията. Днес, след всички свои досегашни исторически провали, той е особено перфиден. Възползвайки се от постиженията на научно-техническия прогрес, секуларистичният, богоборческият, човекобòжеският проект – всеки от тези епитети е верен – бавно, но сигурно сваля вътрешния взор от небето към земята. Разбира се, тук аз нямам предвид „небето“ в буквален смисъл – там този проект иска, възнамерява да ни изпрати. Пренарежда се обаче нашата „йерархия на ценностите“, за която пише о. Александър Шмеман. Живеем във време и в свят, в който тази йерархия е преобърната с главата надолу. Самият човек е обърнат с главата надолу. В епохата на Модерността той вече не се интересува от вечната си участ, не търси висините и не очаква никакво есхатологично Божие царство, защото всичко истински ценно за него е вече тук и той се възприема като абсолютен господар на живота, на природата и космоса. Обратно на християнския идеал за човека, който е богочовешки, тук имаме едно човекобòжество, маскирано като загриженост за човека.

Така че модерният секуларизъм в своето най-ново преработено и допълнено издание е изключително сериозен враг. И много по-труден, но не за оборване, а за преодоляване. Атеизмът не може да бъде оборен с думи – не това е целта и задачата на християнската апологетика. Богоборството може да бъде преодолявано само вътре в човека. Така поне ни учи Христос: „Царството Божие вътре във вас е“. Апологетиката има двояка задача: да разобличава и да насърчава. Да разобличава заблудите на атеизма – „атеистичните делюзии“, и да насърчава: да напомня на християните, че са участници в единствената истинска революция в историята. (...)