Миналата година излезе книгата ви Очерци по история на Руската православна църква през XX век. Кое събитие от разглеждания период бихте отличили като особено важно, като продължаващо да оказва своето въздействие върху живота на Руската православна църква?

В книгата си изследвам периода от 1917 до 1956 г. Според мен има две ключови събития в историята на Руската православната църква през разглежданите години. Неслучайно започвам книгата с 1917 г., не защото тогава избухва революцията, а понеже тогава започва Поместният събор. Този Събор, от една страна, обобщава случилото се през Синодалния период, акумулира най-доброто, случило се през този двувековен период, а от друга страна – открива перспективата на нов етап в историята на РПЦ, в най-голяма степен отговарящ на предизвикателствата на времето, превръщайки Църквата в активен участник от историческия процес. Ще се осмеля да кажа, че ако този Събор беше завършил своята работа и решенията му бяха започнали да се осъществяват в живота на РПЦ, струва ми се, че целият православен свят би тръгнал по друг път. Съборът можеше да се превърне в своеобразен „Втори ватикански събор“ за православния свят. За съжаление по време на работата на Събора избухва революцията, Русия рухва в резултат на Гражданската война и взетите решения не се осъществяват в живота на Църквата. Нещо повече, започва безпрецедентен период на гонения срещу Руската православна църква. Трагедията на тези гонения е в това, че те са осъществени от православни християни – заблудили се, отпаднали – това не е толкова важно, това са били кръстени и възпитавани в православието хора. Резултатът е, че за някакви си двадесет и пет години от ръцете на православни християни на практика е унищожена най-голямата поместна православна църква.

И точно тук се случва второто значимо събитие – десет години след революцията властта в Църквата е узурпирана от митрополит Сергий (Страгородски). Положението на Църквата в този момент действително е много сложно и трагично в условията на започналите гонения. Гоненията показват, че в по-голямата си част руският народ не е готов последователно да защитава своята Църква, както впрочем и страната си. Тогава възниква въпросът как да бъде съхранена Църквата в условията на богоборчески режим, който си е поставил за цел качествено да промени страната. В 1927 г. митр. Сергий не само узурпира църковната власт, но и избира пътя към съхраняването на Църквата на всяка цена, тръгвайки на съюз с богоборческата държава и приемайки всички поставени му условия. Онези, които не са съгласни с неговата политика, са поставени под църковно запрещение, а държавната власт ги подлага на репресии. Само за няколко години вътрешноцърковната опозиция на несъгласните църковнослужители, включваща и тримата местоблюстители, назначени от патриарх Тихон, е разгромена.

След 1927 г. започва един много противоречив и много изкусителен период от историята на Руската църква, който все още не е завършил въпреки настъпилите промени след края на осемдесетте. Особено важно е, че пътят, който митр. Сергий налага на Църквата, е диаметрално противоположен на визията за Църквата, която се опитва да наложи Поместният събор. Ето защо тези две събития следва да се разглеждат заедно, в тяхното противоречие. Първото събитие – Съборът – това е пътят, по който можеше да тръгне Руската православна църква. Вторият път е този, по който тя тръгва, следвайки вековните традиции на православния сервилизъм, който е присъщ на всички поместни църкви, включително и на Българската църква. Следването на този път води до това, че в условията на настъпилата в началото на деветдесетте години свобода Църквата се оказа неспособна да се върне на пътя, който й беше предложен на Събора през 1917–1918 г.

Кой период е по-тежък за Църквата – периодът на гоненията или периодът на пленяване на Църквата от атеистичния режим?

По-тежкият период е този на пленяване. Защо? Защото в периода на пленяването гоненията не престават, но ръководството на Църквата в лицето на митр. Сергий и неговото обкръжение се превръщат в съучастници на тези гонения – не само в жертви, но и в съучастници. И ако до 1927 г. християните загиват със съзнанието, че погиват от ръцете на богоборци, съхранявайки своята вярност към Христос, то след тази година възниква крайно двусмислена ситуация. Църквата, в лицето на митр. Сергий, е била готова на всякакви компромиси с държавната власт, но властите, понякога използвайки Църквата за свои цели, не се отказват от задачата да унищожат Църквата. Това продължава до края на съветския период и когато гоненията бяха прекратени, а Църквата придоби легален статус, тя остана несвободна. Това е най-страшното за Църквата – да бъде ограничавана, преследвана и унищожавана, и едновременно с това да я използват за политическо-пропагандни цели, което го няма в периода на гоненията до 1927 г.

Дълги години сте били член на комисия по канонизация на новомъчениците. Има ли разлика между раннохристиянските мъченици и новомъчениците, прославени в Руската православна църква. Защото вашата оценка за почитането на новомъчениците в Руската църква звучи по следния начин: почитането не се случи.

В продължение на двадесет години – от 1993 до 2013 г. – бях член на комисия, която се наричаше Синодална комисия по канонизация на светци, но действително през този период повечето материали бяха свързани с канонизацията на новомъченици.

Да започнем оттам, че самият термин „новомъченици“ не е случаен. В продължение на векове за мъченици са почитани хората, които са били убити заради своята вяра в Христос. Това са християни, които са имали възможността да се отрекат от Христос и да запазят живота си, но са предпочели да останат верни и да бъдат убити. Понякога в историята имаме случаи, когато християните не са поставяни пред подобен избор, а просто са били убивани заради своята формална принадлежност към Църквата и тогава също говорим за мъченичество. Например гоненията в България от страна на турците или преследването на арменците. Въпреки че е трудно да се прецени защо са извършвани преследванията – по етнически или религиозен признак. Но и в тези ситуации приемането на исляма е спасявало живота.

По отношение на положението в Русия, от самото начало комунистическият режим провежда политика на стратоцит. Хората са унищожавани заради своята социална принадлежност. Цели социални групи са били обречени на унищожаване не по силата на своята национална или религиозна, а на социалната си принадлежност – дворянството, помешчиците, буржоазията, кулаците, казаците и духовенството. Неслучайно първата съветска конституция лишава от избирателни права дворяните, купците, буржоазията, но и духовенството. На практика никога не е стоял изборът: отречи се от Христос и ще останеш жив. Въпросът не е стоял така: ние те преследваме заради вярата ти в Христос, не. Ние те преследваме, защото си свещенослужител. Точно както преследваме буржоазията, кулаците и т.н. заради това, което те са. Когато разглеждахме съдебните документи от процесите, всички обвинения срещу свещенослужителите бяха политически – контрареволюция, шпионаж, антисъветска пропаганда и т.н. Това е различното.

Ако говорим за нравствената страна на въпроса, то имаме следната важна колизия, която се превърна в критерий за нашия подход при канонизацията. Особено през тридесетте години на миналия ве, свещенослужителите не просто са преследвани, арестувани, много често разстрелвани, но от тях с цената на изтезания са изтръгвали самопризнания за престъпления, които те не са извършвали, от тях е изисквано да свидетелстват и да извършат предателство към други хора. Понякога това е смекчавало наказанието и е спасявало живота им, но много често дори и това не е помагало. Надеждата да съхраниш живота си, предавайки своите близки (семейство, енориаши, събратя), предавайки себе си, е подтиквала мнозина към компромиси. От една страна, тук като че ли няма отричане от Бога, а предателство на твоя ближен. Но това е грях от християнска гледна точка.

Както виждате, тук няма директно изискване за отричане от Христос като условие да съхраниш живота си, но има нещо друго – изискване за самопризнание и изобличаването на твоите близки като политически престъпници, което ги обрича на гибел. И който не е вършил това, който не е клеветил и застрашавал живота на своите ближни, беше считан от нас за достоен за канонизация. (...)