Въпросът за културата придоби напоследък нова актуалност както за всеки човек, така и за християните в частност. Появи се варварство от непознат или забравен вид. То заплашва онова, което сме свикнали да наричаме „култура“, имайки предвид „културата“ или „нашата“ култура. От друга страна, имаме решаващата и основополагаща роля, която християнството играе за раждането на тази култура, която е нашата – очевидност, отхвърляна единствено от идеолози, формирани да отричат всяка реалност. Ала и онези, които признават на християнството неговата културна роля, се изкушават да сведат вярата до култура, която, след като е вече извисена, може спокойно да мине и без поддържащото я досега християнско скеле. Ето защо, струва ми се, е важно да се изясни какво се съдържа в културата.

Колебаех се дали заглавието ми да бъде „Що е култура?“. Или „Що е културата?“. Самото това колебание е интересно, то е част от темата ми. Говоренето за култура с неопределителен член предполага, че има или може да има няколко култури. Докато кажем ли „културата“, това предполага, че тя е само една. Нито една от двете възможности не е фалшива, защото влагаме различен смисъл в самата дума, когато казваме, че има само една култура, или пък когато казваме, че има множество култури.

Една дума с много нюанси

От няколко десетилетия сме свидетели на инфлация в смислите на думата „култура“. Което, струва ми се, се дължи на престъпването на две семантични бариери.

От една страна, тази дума прекосява бариерата, разположена по вертикалната ос между културата на елитите и популярната култура. Тя вече не е запазена само за интересите на една социална и интелектуална група. А обозначава също така и популярната култура дори в нейните най-всекидневни или регионални аспекти, включително и по най-девиантните й пътища. Думата включва начините на живот, кухнята, фолклора, дори таговете. Използва се даже за поведения, обвързани с дадена среда, както например говорим за „култура на мениджмънта“.

От друга страна, думата култура прекрачва границата, разположена върху хоризонталната ос. Тя минава в множествено число, когато се говори за култури в смисъла на цивилизации. Такава е преди всичко англосаксонската употреба на думата. Вече не се говори за цивилизацията, която е наша и се различава от варварството на другите. Говори се все по-малко и за цивилизации в множествено число, както го правеше преди петдесетина година Арнолд Тойнби или както пишеше в учебника по история за горните класове в гимназията, където се разказваше за Големите цивилизации, и то не от друг, а от Фернан Бродел. Нашумялата книга на Самюъл Хънтингтън, в която преди двайсетина години се говореше за „сблъсък“ (clash) на цивилизациите, се натъкна на много остра съпротива.[1] Независимо че заглавието е в множествено число, книгата допълнително дискредитира употребата на термина цивилизация. И тъй, думата „култура” си остана удобен заместител.

Освен това тази дума бе издигната в ранг на най-висш обяснителен принцип на човешкото. Опозицията природа – култура се превърна в изначална очевидност, която се преподава и на онези, които не са я усвоили още в семейна среда, тоест в началото на обучението по философия. Тази опозиция се наложи изцяло в полза на културата и то до такава степен, че думата природа започна да звучи едва ли не като нещо грубиянско. Така бе измислен един „лош“, на когото залепиха прозвището „биологичен”, за разлика от „възпитания“, наричан още „социален”. Става дума за съвременна чувствителност, завършек на една дълготрайна тенденция, чиито корени можем да открием в началото на Новото време у Декарт и Хобс, а после при Лок и Вико.

Понятието за „обща култура“

За да изследвам това ново разширяване на смисъла, ще се концентрирам върху френската идея – която изобщо не е само френска – за „общата култура”. Под това понятие се разбира нещо, което би трябвало да знаем, както и онова, което не би трябвало да пренебрегваме – нещо като канон. Знание, което е едновременно минимално и общо, споделяно от всички, независимо какви се компетентностите на всеки един от нас. Корените на тази идея се простират далеч в миналото. Тя напомня донякъде на идеята за „почтения човек”, способен да са заинтересува от всичко, без да е тесен специалист, разпространена във Франция през XVII в. Всеки, който е чел Паскал в училище, познава този израз.

Това понятие е застъпено във френската образователна система. Конкурсите за постъпване в някои от елитните висши училища, включително и в сферата на търговията, включват препитване по „Обща култура и хуманитаристика”. Самият аз преподавах близо година тази дисциплина в един от предварителните класове. Изпитанието се състои в разсъждение по дадена тема. Залогът е в това да се развие темата, като се използват възможно най-много позовавания на творби от програмата, интерпретирани с достатъчна сръчност, но също и – за предпочитане – с други творби, които кандидатът е прочел, следвайки собствения си вкус. С оглед на изпита е разработен цял арсенал от педагогически средства. Преди началото на всяка нова година излизат учебници, в които ad hoc се компилира програмата от предходната учебна година. Съществува и „Речник на общата култура”, публикуван преди петнайсет години от Университетското издателство на Франция.[2]

В Съединените щати идеята за подобен канон се материализира в програми, обобщаващи изучаваното в колежа – тоест „големите книги” на западната и световната култура. За целта се изготвя списък, който се спира на стотина заглавия. В мнозина от най-престижните университети в рамките на преподаването съществува една great books program, както е в Сейнт Джон Колидж, в двата кампуса на Анаполис (Мериленд) и на Санта Фе (Ню Мексико). Така че понятия като „канон” или „обща култура” съществуват не само във Франция. (...)

[1] S. Huntington, The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, New York, Simon & Schuster, 1996. Виж българското издание: С. Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на новия световен ред, София, Обсидиан, 1999 г.

[2] F. Laupies (éd.), Dictionnaire de culture générale, Paris, P.U.F., 2000.