Говорите много добре немски! Какви са връзките ви с Германия?

Не към живял дълго време в бившата ГДР, но многократно посещавах страната. В Ерфурт бях ръкоположен за свещеник и после прекарах няколко седмици в един манастир. При нас, в Чехословакия, манастирите бяха затворени през 50-те години. За мен тези места бяха рай, остров и убежище едновременно. Дни и нощи прекарвах в библиотеките, за да изучавам богословската литература, която при нас липсваше.

Вашата автобиография показва, че сърцето ви бие за живата Църква…

Така е! На 18 години аз открих християнството интелектуално, естетически и политически. Липсваше ми всъщност само човешкият опит.

Какво имате предвид?

Църквата в Чехословашката социалистическа република беше напълно изтласкана от обществения живот. Тогава срещнах един обаятелен свещеник в Прага. Той беше изключителна личност, приятели му бяха много художници и студенти. От неговите проповеди се излъчваха оригиналност и чувство за хумор. В него аз за първи път видях една църква с човешко лице, църква, която имаше какво да каже на моето поколение.

След това идва 1968 г., Пражката пролет…

В тези вълнуващи месеци се запознах с богослови, някои от които бяха прекарали 15 години по затворите. Свидетелите на вярата не бяха огорчени, имаха чувство за хумор и големи сърца. Това ми направи огромно впечатление. Всички те бленуваха за една бедна, икуменична и братска църква отвъд властта.

После се присъединявате към Катакомбната църква. Какво научихте там, което ви е полезно и до днес?

Християнството е религия на инкарнацията, на въплъщението. Вярата трябва да бъде въплътена в обществото, в културата. Тъкмо това преживях. Свещениците от Катакомбната църква имаха други професии в светския живот. Имаше нещо привлекателно в тази връзка между свещеническата служба и обикновения живот. Тя изразяваше сила и чувство за общност.

Как това се усещаше в практиката?

Чрез близост! Близостта между хората я правеше особена. Тази Църква не се отличаваше с формалности, не беше известна със заповеди и забрани. Нямаше го клерикализмът, който впрочем папа Франциск смята за съществена причина за злоупотребите в нашата Църква.

Едно от най-известните ви произведения е книгата Търпение към Бог. Къде напоследък сте проявявали нетърпение към Бог?

Ако вярата наистина е жива – то кризите, тъмните нощи и моментите на изоставеност са част от нея. Ние трябва да преминем с доверие и през тази фаза. Затова се нуждаем от търпение. И трябва да си го извоюваме. Към християнството и подражанието на Христос принадлежат Кръстът и викът „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“. Към тях се добавя и Възкресението. То не е завръщане в миналото. Напротив – Възкръсналият е преобразен. С книгата искам да дам кураж на хората да превърнат своите въпроси в молитва и да се доверят на промяната. Вяра, надежда и любов са три възможности да се понесе скритостта на Бог.

Прокламирате една търсеща Църква. Какво стои зад това определение?

Вярата не е притежание, не е идеология, не е завършен отговор, тя е търсене. Убедеността и чистотата на вярата са цел. Нашата надежда е, че някога, в ръцете на Бог, ще разберем лутанията, тайните на вярата! Ала тук, на този свят, ние ще останем общност от странници. По пътя към целта моментите на съмнение са неотделими от живата вяра и следователно от търсещата Църква. Исус взима своите ученици и евентуално нас на планината на Преображението, ала той ги отпраща, както и нас, отново надолу, по пътя.

А какво означава това в практиката?

Не трябва винаги да предлагаме най-простите отговори. Има въпроси, които са толкова хубави, не бива да ги разваляме с отговори (смее се).

Вие определяте понятията „вяра и съмнение“ като двойка, какво имате предвид?

Вярата без критични въпроси, без съмнение може да доведе до фундаментализъм. Ала и съмненията без първично доверие могат да доведат до огорчение, прагматизъм и цинизъм. Вярата и съмнението се нуждаят един от друг. Жилото на съмнението лично мен ме държи буден и жив.

Как се справяте с кризите на вярата?

Не се страхувам от кризи. Те са част от живота на вярата. И тъкмо тези въпроси ние споделяме с търсещите.

Представете си, че влизате в едно кафене в Прага – там на една от масите е седнал Фридрих Ницше, а на друга – апостол Павел. Къде ще седнете и с кого ще разговаряте?

Чудесно предложение! Трудно ми е да направя избор. И двамата са ценни събеседници. Бих избрал Павел (замислено).

Защо не Ницше?

Мисля, че Павел е по-актуален. Той е извел християнството от една юдейска секта до свободно пространство, до религия на цялата Римска империя. Мисля, че понастоящем ние живеем в подобна епоха. Изправени сме пред предизвикателството да изведем християнската вяра отвъд ограниченията и закостенелите структури на Църквата. Ние като Църква сме тук не само за вярващите, но и за търсещите. При търсещите можем да отидем само като търсещи, а не слизайки отвисоко.

Какво е нужно за това?

Нормален език и хора, които изповядват своята вяра, но също показват уважение и способност да влизат в диалог с вярата и житейските нагласи на другите хора.

В новата си книга пишете, че Бог среща хората в тишина и скритост. Къде сте преживели такава среща?

Не я забелязах, защото не пазех тишина (смее се). Сериозно: аз познавам Бог, служейки на хората, когато се вслушвам в нуждаещите се. В мълчанието получавам вдъхновение, идея от дълбините. Аз съм прост инструмент в Божиите ръце и най-често сe чувствам щастлив, когато седмици след като са се изповядали, идват хора и казват: „Казахте ми важното, същественото, пътеводното!“. А аз си мисля: „Въпреки че почти нищо не бях казал!“. Бог ме е използвал, без да зная.

Защо днес християнството се нуждае от повече тишина?

В нея е скрита Божията сила. Без култура на духовния живот ние, християните, нямаме какво да дадем. Само чрез съзерцанието ние, търсещите, имаме какво да предложим. В тишината живото придобива сила. На повърхността помощ не се открива. (...)