Слово на отец Константин Войческу, произнесено на панихидата на мъчениците от затвора „Търгу Окна“, Търгу Окна, 21 юли 1991 г.

Погребалната служба отбелязва болката от раздялата.

За онези, които вярват в Бога обаче, смъртта не е поражение, нито е окончателна точка. Тя е прагът, който разделя два свята, портата, която отвежда към друго равнище на съществуване.

Ние, християните, обаче не сме като хората без надежда. Вярваме в отвъдния свят и във Възкресението. Защото знаем, че сме нещо повече от плът и кръв. И тъкмо това повече – вечната душа – ни определя като хора. Затова погребалната служба е за нас и за тези, които са си отишли от този свят, възможност за утвърждаване на надеждата във Възкресението.

Службата, която отслужихме днес, е необичайна. След четиресет години извършихме опело на мъжете, които приключиха живота си като политически затворници в „Търгу Окна“ и бяха хвърлени тук, в общи гробове, без заупокойна служба, без кръстове. Сякаш още виждам сандъка край портата… побирал толкова пъти телата на двама от нас, при това нерядко с някой друг или дори други върху капака му… А след като изхвърляха мъртвите, сандъкът се връщаше обратно и чакаше следващите. Чакаше нас…

Някои оцеляхме по Божията милост. Стоим тук и леем кротки сълзи на гроба им, но не тъгуваме. Можете да разберете състоянието на радост, което изживяваме, както го е усетил и Валериу Гафенку, светецът на това място, в своя „Химн на падналите“ (Imnul celor căzuţi). Ето строфа от този химн, гравирана върху кръста, който бе осветен и поставен днес, за да обозначи общия им гроб:

Отиде си, ала след теб остана

надеждата, че ще се видим в рая.

Че ще си винаги с нас, докато чакаме,

за да се срещнем пак с отворени души.

Очакваме срещата отвъд. Изживяваме обаче дълбоко и срещата между нас и тях тук и сега като една първа стъпка към висините. Усещаме погледите им от отвъдния свят. Имаме съзнанието, че стъпваме върху свещена земя!

Трудно ми е да говоря за „Търгу Окна“. Но ако трябва да се говори за феномена „Питещ“, за сатанинското деяние на методичното физическо и духовно унищожение на човека, смятам, че е още по-необходимо да се говори за феномена „Търгу Окна“ – божественото деяние за възстановяването на човека в бездната на комунистическия ад.

За „Търгу Окна“ би следвало да ви разкаже Валериу Гафенку, този стълб на християнската духовност в комунистическите затвори. Неговите очи, големи и сини, отразяваха небето. Когато се вглеждахме в тях, се чувствахме толкова малки! Но неописуемата му усмивка нидаваше кураж и ни помагаше да разберем любовта на Христос. И колкото и да бе тежък кръстът на страданието му, тази усмивка не спираше да озарява лицето му. Така и отиде при Бога в един прекрасен ден, на 18 февруари 1952 г., когато се прости с всички ни… Само няколко дни по-рано бе завършил – сякаш завещание – своя „Химн на падналите“.

Малко преди да си отиде, Валериу Гафенку бе споделил с доктор Михай Лунджану, че му се е явила Божията майка, която му казала: „Отсега нататък аз ще бъда твоята любов“. Точно в деня на раздялата обясни на същия лекар, който денем и нощем бдеше над него: „Усещам как се изкачвам по някакви стъпала. Дишам и се чувствам все по-лек и по-лек“ (по думите на Михай в този момент дишането и пулсът му почти не се усещали). Последното му желание беше, ако е възможно, на всеки затворник в „Търгу Окна“ да бъде подарен от негово име Новият завет. И се отправи отвъд с имената на майка си и на сестрите си на уста.

За „Търгу Окна“ би следвало да ви разкаже Йоан Янолиде, брат и приятел в Христа на Валериу, който за 23 години, прекарани в затвора, постигна, макар и относително млад, добротолюбивата мъдрост на велик авва. Но и той заспа в Бога, след като бе освободен от затвора. За „Търгу Окна“ би следвало да ви разкажат отец Герасим Иску, старецът от манастира „Тисмана“, отец Виорел Тодя, Джику [Георге] Жимбою, Йон Плопяну и много други, които сега ни гледат отвъд и отгоре, много по-високо от „Магура“[1].

За „Търгу Окна“ би следвало да разкажат мнозина от събратята ни по страдание, които – присъстващи или не в момента – бяха въвлечени в живота на този затвор с цялото си същество; сега те стоят смирено отстрани.

Аз обаче бях избран, в качеството си на свещеник, да говоря за духовния аспект на живота в „Търгу Окна“. Повтарям: другите бяха в по-добра позиция да го сторят. Затова се постарах тези споделени с вас размишления да отразят мислите на останалите, на всички, въпреки че е трудно – давате си сметка – човек да се освободи от естествените нотки на субективизъм.

Що се отнася до мен, подчертавам това в самото начало: животът в затвора „Търгу Окна“, с красивите мигове и с трагизма си, е онова, което ме накара да изоставя обучението по география въпреки моето увлечение, да избера да следвам богословие след освобождаването ми през 1954 г. и да стана свещеник. Не бях единственият.

Как мога да опиша в една реч духовния живот в „Търгу Окна“? Ще разбере ли някой какво се е случвало там ден подир ден между 1950 и 1954 г.? И после, думите са тъй слаби! Но все пак, при все че, за съжаление, не мога да нарисувам пълната картина, ще се опитам да направя една скица, макар и бледа.

Затворът „Търгу Окна“ бе оазис в пустинята на страданието. Не че и там нямаше страдание. Напротив. Болката, болестта с цялата ѝ уродливост, смъртта – всичко бе налице. Макар да беше санаториум, с обстановка и условия на живот, които бяха доста по-хуманни, затворът си оставаше затвор.

Но мисля, че тук Божията милост се бе изляла върху цялото страдание. Кръстът се приемаше като порта към небето. Страданието се бе обърнало в радост, както го улавя в стиха си и Валериу Гафенку: И небето се цяло открива / през порти с очертанията на кръст.

Божията милост стана видима за нас от мига, в който стъпихме в „Търгу Окна“, когато ни изсипа покритият вагон, който ни докара от Питещ. Не ще забравя тази късна майска вечер на 1950 г., кръглата луна и чистия въздух, който ухаеше на цъфналите липи и който поемахме с лакоми гърди, когато конвоят от близо петдесетина затворници – подобни на привидения, повечето от които младежи, студенти и ученици, се насочи към затвора санаториум. Не можехме да повярваме на ушите си, чувайки благите думи на няколкото по-възрастни охранители, които ни подканяха: „По-спокойно, чичовото!“. Бяхме свикнали с обръщението „бандити“, с псувни, юмруци и сопи! А те ни посрещнаха с: „Добре дошли!“. Стаите, в които спахме първата нощ, бяха с големи прозорци и без решетки! Нещо немислимо за един затвор! А това, дето на втория ден разбрахме, че ни е позволено да излизаме свободно навън! Можехме да се изтегнем на тревата, да погледаме небето, слънцето да ни огрее, да се срещаме и спокойно да разговаряме с останалите си братя по съдба! Да бъдем прегледани от лекар с внимание и любов, да бъдем лекувани, да ядем повече и по-добра храна. Хляб, та дори масло и мляко! Простете ми, но само онези, които са преживели тия мигове, могат да ме разберат.

Тези условия обаче не бяха нещо постоянно. Преживяхме и периоди на големи ограничения, дори на терор, особено когато се опитаха – без успех – да приложат тъйнареченото превъзпитание както в затвора „Питещ“. А действията на политическия офицер от Секуритате и на доносниците предизвикваха постоянен стрес. В определен момент параклисът в стария корпус на затвора бе разбит, а положеният върху купола кръст – свален. Свещеническите одежди и покривките на светия престол бяха изпратени в затвора, за да се използват като парцали за миене на пода. Бяхме ужасени от това богохулство. Опитахме се да ги приберем и да ги скрием. Заших един стар епитрахил в подплатата на палтото, с което се загръщах до излизането си от затвора. Успях да го изнеса навън. Дали няма някаква връзка между този епитрахил и факта, че по-късно станах свещеник? (...)

[1] Вероятно става дума за манастира „Магура Окней“, намиращ се на хълма в близост до град Търгу Окна, респективно до затвора. За затворниците християни, както свидетелстват някои от тях, този манастир е опора и символ на вярата им, тъй

като чуват неговите камбани по време на служба в неделните дни и по празниците и виждат светлинките на свещите на богомолците, когато се прибират през нощта на Възкресение. Б.пр.