Даниел Дефо публикува Робинзон Крузо през 1719 г., но както е изчислил Арон Гарет, героят му бил роден през 1632 г. Странно съвпадение, но през същата година са родени Барух Спиноза (+1677), Самуел Пуфендорф (+1694) и Джон Лок (+1704). Искам да разгледам тримата във връзка със зараждането на неметафизическото понятие за лице и личност в морала и правото и връзката на това ново разбиране със способността да се поемат задължения. И тримата са провокирани от книгите на Томас Хобс (1588–1679). Затова ще му обърна внимание.[1]

Определението на Хобс за лице (личност, person) e: „Личност е тоя, чиито думи и действия се смятат, че или са негови собствени, или представляват думите на някого другиго или нещо друго, на които те се приписват наистина (truly) или фиктивно (by fiction). Когато думите или действията на човека се смятат за негови собствени, тогава той се нарича естествена личност (natural). А когато за тях се смята, че представляват думите или делата на някого другиго, тогава първият от двамата се нарича измислена (feigned) или изкуствена (artificial) личност“ (Л XVI/ 172).[2] В следващия абзац изпъква акцентът „личността е същото това нещо, което е и действащото лице“ (Л XVI/ 173). Независимо от гръцката и латинска етимология на „маската“ Хобс изтъква специално функцията на репрезентирането, представляването, олицетворяването. Така дори естественото лице е форма на (собствено) представителство. Като се вземе предвид, че гл. 16 е преходна от полето на антропологията към това на политиката, може да стане ясно защо интересът пада върху изкуствените личности (лица), върху чуждото представителство и най-вече върху държавата. За интерпретаторите възниква обаче проблем дали държавата като изкуствена личност се явява истинен или фиктивен представител. Споровете разкриват, че Хобс е предложил други дефиниции (в За човека и в латинската версия на Левиатан), което разпалва научните страсти за десетилетия.[3] Така наред с репрезентирането особено важно се оказва оторизирането. При истинното репрезентиране имаме пряко оторизиране, такъв е случаят със събранията (assemblies) (Л XVI/ 177), a при фиктивното – опосредено чрез трета страна, и такъв е случаят с държавата. Но не само с нея, защото Хобс смята, че „са малко нещата, които не могат да бъдат представяни фиктивно“, и изброява: „неодушевени предмети“, „деца, слабоумни и луди“, „всеки идол и плод на въображението“, дори „истинският Бог“. Последната възможност има своеобразно продължение в гл. XLII, където загадката на Троицата е разгадана като тройно представителство – на Мойсей, Божия син и на апостолите – на един и същи Бог, но в три епохи на организирането на църковната власт (Л XLII/ 525). Божиите лица са три, защото три са начините на представителството му сред хората, „така че за Бог, който бил представляван (т.е. олицетворяван) три пъти, може с пълно право да се каже, че е в три лица (to be three persons), макар че в Библията той не се споменава ни като лице, ни като Троица“ (пак там).

Разгадаването на Троицата не решава основната загадка в текста на Хобс, тъй като в гл. 42 хем се цитира гл. 16 (за капак посочена като 13!), хем се казва: „лице е… тоя, който е представляван от някого през всичкото време“ (Л XLII/ 524). Излиза, че „лице“ е представителят (според гл. 16) и представляваният (според гл. 42), и това е или противоречие, или някаква спекулация, а Хобс не е склонен да спекулира. Или пък дизюнкция, навярно дори изключваща и включваща в различни ситуации. Търсенето на решения в други глави е рисковано начинание, но в гл. 23 „За държавните служители (public ministers) на върховната (sovereign) власт“ (в междинната за другите две глави част втора от Левиатан) се казва, че „държавен служител е тоя, на когото суверенът, бил той монарх или събрание, възлага известни функции и го упълномощава да представя чрез тях държавата. И понеже всеки човек или събрание, което притежава върховна власт (hath sovereignty), представя две лица (к.м. С.Й.) или, казано на прост език, има две качества, едното естествено, другото политическо (например монархът представя не само държавата, но и човек, а върховното събрание представя не само държавата, но и самото себе си“ (Л XXIII/ 257-258). Това хвърля светлина върху по-ранната гл. 16, в която Цицерон се оказва, че „носи“ три личности, т.е. играе три роли (Л XVI/ 173). Излиза, че хората не се раждат личности! Някои и не стават. Но качеството личност не възниква автохтонно, а от приписването му и признаването отвън, от други.

Ако обаче се добавят други места, в които Хобс се занимава с темата за лицето, проблемът с това дали става дума за представителя или за представлявания, остава. Особено в полето на изкуствените лица. Затова ще се доверя на автори, които тръгват от проблема мнозинство от хора да бъде представлявано по два начина – от една (one) личност и от единството (unity) на мнозинство (събрание) (Л XVI/ 176). Точно на това място влиза в игра различието вярно/фиктивно. Събранието е такова представителство, в което господства агрегатно мнозинство, не и единна воля, ако пък в него се запази по автентичен начин индивидуалната воля на всеки един, тя ще е източник на вето и общо решение никога няма да има. Компромисният характер на решенията на колективния орган е причината да имаме неистинно, т.е. фиктивно представителство. Затова само монархът може да е истинен представител, той няма как да не е в съгласие със себе си поради завист или личен интерес (Л XIХ/ 204). На свой ред държавата и държавните служители са представителство на „втора степен“ – на суверенната (върховната) власт. И ако си представим, че суверенната власт е различна, в зависимост от това дали е „една“ (монарх) или „единна“ (събрание), това се отразява по различен начин върху представителството на втора степен не по форма, а по съдържание. (...)

[1] Алтернативна реконструкция на възникването на модерното схващане за лице и личност, което се опира не на Хобс, а на Франциско Суарес, се предлага в: Kobusch, Th., Die Entdeckung der Person. Metaphysik der Freiheit und modernes Menschenbild., Wiss. Buchgesellschaft, Darmstadt, 1993.

[2] Т. Хобс, Левиатан (1651), Наука и изкуство, София, 1969; цитира с „Л“; цифрите след наклонената черта са по бълг. изд.

[3] Fleming, S. “The two Faces of Personhood: Hobbes, the corporate agency, and the personality of the state”. In: European Journal of Political Theory, October 2017, DOI: 10.1177/1474885117731941. В изложението си се придържам към много от решенията, предложени в тази статия.