О, нахрани ми, Господи душата,

 за да не търси гладното сърце

 отровните храни на сатаната,

които той раздава с две ръце.[1]

 

Въведение

Личността и богословските възгледи на архим. Серафим Алексиев са недостатъчно изследвани вероятно поради непосредствената близост на епохата, в която живеем – той е наш съвременник. В настоящия текст се акцентира преди всичко на богословието в поезията на най-значимия български християнски поет, като там, където е необходимо, са направени паралели с неговите систематични трудове. Богословието в стихове не е непознато в традицията на Църквата. Неговата цел е преди всичко възхвалителна и прославяща Бога и след това дидактична. Съдържанието на богооткровените истини е предадено по един специфичен начин, който за църковните автори е различен. Книгата на Псалмите в Стария завет е прототип на подобно богохваление, църковната химнография съдържа в себе си вероучителни истини и богопрослава; богословието в стихове на св. Григорий Богослов и досега остава ненадминато по дълбочината на богословските истини, предадени от автора по уникален начин. Поезията на архим. Серафим е също уникална сама по себе си и притежава посочените по-горе характеристики: тя е богопрослава и съдържа вероучителен характер, води към познание на Бога, като авторът ни предава опита на своето богопознание по един много личен и интимен начин. Именно затова и настоящото изследване е концентрирано преди всичко върху богословието на църковния поет, което е обща принадлежност на Църквата. Същевременно съществува опасността, която стои и пред научните изследвания върху светоотеческите текстове, които се схематизират за по-лесно изучаване, но по този начин има вероятност да не се „чуе гласът“ на изследвания автор, който е заглушаван от добре аргументирани научни хипотези, които имат претенции да изразяват по-точно написаното от самия църковен автор. Затова на места съм се опитал да оставя да говори по-скоро самият отец Серафим, като изразител на църковното учение, който най-точно знае какво иска да излее душата му.

1. Кратки животописни бележки и трудове на архим.Серафим Алексиев

Стоян Георгиев Алексиев е роден през 1912 г. в с. Горно Броди (близо до Серес). Селото е разрушено след Междусъюзническата война и много от жителите му го напускат и се установяват в България[2], сред тях е и семейството на Стоян Алексиев. Той учи и завършва с отличие Софийската духовна семинария, след което учи последователно в БФ на СУ и в Старокатолическия университет в Берн, където защитава докторска дисертация на тема: „Смисълът на изискванията на Иисуса Христа в проповедта на планината“. През 1940 г. приема монашество с името Серафим. Преподава в Пловдивската и Софийската духовна семинария. Приема свещен сан през 1943 г., а през 1947 г. става архимандрит. Известен период от време е началник на Културно-просветншя отдел на Св. синод, а от 1961 г. – преподавател в Духовната академия „Св. Климент Охридски“[3]. Защитава хабилитационен дисертационен труд в Катедрата по догматическо и нравствено богословие на тема „Римокатолическият догмат за Непорочно зачатие“. Следват поредица от задълбочени богословски изследвания, които пише през време на осемгодишния си период на преподаване като доцент на Духовната академия: „Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище“, „Изкуплението като дело на Божията любов и на Божията правда“, „Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица“, „Съединението на двете природи в Христа според Православието и нехалкидонските църкви“, „Единството на Христовата църква според св. ап. Павел“. След напускането на Духовната академия през 1969 г.[4] архим. Серафим продължава да пише предимно за по-широка аудитория, като по-значимите му трудове са Нашата молитва, Нашата надежда, Нашата любов, За Господнята молитва, Молитвата на св. Ефрем Сирин, Живот след живота, Наръчник на изповедника. Умира през 1993эг. Публикувани са три негови стихосбирки: Прозрения, Русе, 1940; Песни за живота и смъртта, Русе, 1943; Избрани стихотворения, София, б.г. Други стихотворения на архим. Серафим (някои публикувани в стихосбирките по-късно) се съдържат в периодиката на списанията Православен мисионер и Духовна култура, както и сп. Зов. Немалко непубликувани стихотворения се съхраняват в личните архиви на духовни чеда и близки на архим. Серафим Алексиев.

2. Сотириологически предпоставки в поезията на архим. Серафим

Стиховете на архим. Серафим са откровение и същевременно проповед за Бога. Те дишат с православния етос, догмат, вяра и са както „песен“ за Бога, богооткровение, богохваление и богопрослава, така и израз на автентичното светоотеческо богословие. Вероятно архим. Серафим е най-дълбокият православен поет в България, защото предава не само своя личен християнски опит в стихове (което е много лично), но и защото в поезията му се съдържат основите на християнската вяра и живот, което я превръща в благовестие. Съкровените „небесни тайни“, които авторът споделя, че е възлюбил[5], са предадени чрез неговите „очи“ на читателя и на цялата пълнота на Църквата, доколкото стиховете на автора са част не само от неговото богословско наследство, но и от Преданието на Църквата. Поезията на архим. Серафим Алексиев предава отношението между човека и света в неговото общуване с Бога. Изразява ги на базата на духовния опит и богообщението на автора, които раждат неговото „богословие в стихове“. Връзката между духовност и богословие е фундаментална за православната догматика, както и изобщо за православното богословие. Пример за това е и поезията на архим. Серафим Алексиев, в която тайните на Божието домостроителство са предадени на основата на неговия духовен опит, така както и при богословието в стихове на св. Григорий Богослов, в книгата „Изповеди“ на св. Августин Хипонски или в текстовете на църковните химнографи[6].

2.1. Космология и антропология

Корелацията Бог – свят – човек е в основата на богословските идеи, които се съдържат в поезията на архим. Серафим. Бог е Творец на видимия и невидимия свят[7], Той е Бог Промислител[8] и чрез красотата на творението пробужда човека за богообщение. Авторът предава християнския възглед за Сътворението. Бог е Творец, сътворил света от небитие, от нищо с властното Си слово. Тази догматическа истина е плод на богооткровение, не само на интелектуално познание, а на основата на вярата и богосъзерцанието, за което говори авторът: „И в този миг“, в този момент на богопознанието от съзерцанието на божествената красота и съвършенството на Божието творение, „разбрах как Бог е властно с могъщо слово сътворил света“[9]. Източните отци на Църквата пишат за познаването на Бога посредством творението, като го определят като естествения път на богопознанието. От западните отци на Църквата св. Агустин най-много се доближава до това „виждане“ на източните отци[10]. Богословието в стихове на архим. Серафим позволява да се пресъздаде състоянието на човешката душа в този момент на богопознанието и след това, когато „чувства сърцето“, че Творецът на тази „красота разлята в света“ е жив[11]. Поезията на архим. Серафим е богохваление и богопрослава, породени от общуването на човека с Бога; познаването на нетварния Бог посредством сътворението е генезис на богопознанието, отправна точка на пътя на човека към богообщението. Това намираме и в стиховете на автора. В същността си съзерцаването на творението, виждането на Божествената красота в света, е начин за достигане до общуването с Бога, до съзерцаването на нетварния Бог, то е молитва към Бога, която има благодарствен и възхвалителен характер. Архим. Серафим предава това богохваление подобно на Псалмите в Стария завет и на църковната химнография: „тук всичко пее Богу алилуия“[12]. Архим. Серафим е носител и изразител на харизматичното богословие на Църквата. Неговата поезия, не по-малко от систематичните му богословски трудове, предава богооткровените истини, защото връзката между догмат и етос е основата на неговото богословие и живот. Неговото „богословие в стихове“ позволява да се „надникне“ вътре в него, как авторът живее православен начин на живот, следствие на което е богословието. В начина на Сътворението и богопознанието не може да се проникне с ума, а с вяра, не с „остроумие вместо молитва“[13]. Богооткровението (когато Бог „показва Своето Лице“) идва, когато „умът признава, че се лута в тъмна нощ“[14]. Цялостната антропология на автора е плод на неговото харизматично богословие. Богохвалението и богопрославата са резултат на богосъзерцанието и същевременно водят към богопознание. То е състояние, подобно на райското, когато човекът е бил без грях. Непослушанието на Адам и Ева в Едем превръща човека в „покварена твар... роб жалък на тирана грях“[15]. Заедно с греха в света влиза смъртта[16], а човешката природа е подложена на страстите, чрез които дяволът изкушава човека, воюва с него и го отдалечава от общуването му с Бога и осветяването, което е предназначението на човека:

 Аз търся, Боже, търся светостта,

но дяволът накладе огън в мене

и сам раздухва злобно със уста

в сърце ми страстите възпламенени[17] .

Стремежът на човека е пак да се върне в изгубения рай, като богообщение и богопрослава. Красотата на света напомня и помага за това: „Хвала на Бога, задето тъй дивно те е сътворил!“[18].

О, Боже, красиви са тез места диви!

Тук всички те славят без грях!

О, дай ми да мога и аз без тревога

да пея за Теб като тях![19] (...)

 

 

 

[1]Алексиев, Серафим (архим. ). Избрани стихотворения, София, б.г. с. 119.

[2]Вж. Иванов, Й. , Населението в Югоизточна Македония (Серско, Драмско и Кавалско). С. , 1917, с. 22.

[3]Повече биографични данни относно о. Серафим Алексиев вж. Латковски, И. Богословското наследство на доц. д-р архимандрит Серафим Алексиев (1912–1993). В: Богословска мисъл, бр. 1-2/2003, с. 114-137; Кратък животопис на архим. Серафим (Алексиев). В: Православно Слово, 1, 1993, с. 6. Текстът на о. Иван Латковски съдържа както биографични данни, така и анализ на православната еклезиология въз основа на научно богословските трудове на архим. Серафим.

[4]Архим. Серафим напуска Духовната академия поради несъгласието си с въвеждането на новия стил в богослужебния живот на Църквата в България.

[5]Алексиев, Серафим (архим. ). Избрани стихотворения, С. б.г. с. 65.

[6]Някои специфики от богословието на църковната химнография се анализират в текстовете на Πάσχου, Π. Β. Λόγοςκαιμέλος. Εἰσαγωγὴστὴνβυζαντινή – λειτουργικὴὙμνογραφίατῆςὈρθοδόξουἘκκλησίας. Αθήνα, 1999, σ. 19 -170; Βούρλης, Α. Θέματα Ορθοδόξου χριστολογίας (επί τη βάσει υμνολοκικῶν κείμενῶν). Αθήνα, 2000; Peltolomaa, L. Hymnographyastheology, CaseStudy: TheAkathistosHymn. – In: Θεολογία, τόμος 75. Αθήνα, 2004, p. 705 – 712; Чиликов, С. Христологичната теотокология на Богородичния акатист. – В: Црквене студије 12. Ниш, 2015, с. 169 – 184.

[7]Архим Серафим представя сътворения свят като „празнична изложба“, като „хубава градина“. Вж. Алексиев, Серафим (архим. ). Избрани стихотворения, С. б.г. с. 43, с. 208. Светът е книга, чрез която тези, които могат да четат, възпяват нейния Автор. Вж. Алексиев, Серафим (архим. ). Избрани стихотворения, С. б.г. с. 201.

[8]Серафим (йеродякон). Песни за живота и смъртта. Русе, 1943, с. 109: „Не помним, че Ти благославяш отгоре невидимо нашта пшеница и ръж, че Ти, Промислителю благ, от простора ни пращаш и слънце и дъжд“.

[9]Вж. Алексиев, Серафим (архим. ). Избрани стихотворения, С. б.г. с. 30.

[10]Творенията говорят на всички, но ги разбират само ония, които съпоставят чутия отвън глас с вътрешната истина“, казва св. Августин. Вж. SantAgostino, LeConfessioni, acuradellaCattedraAgostiniana, DirettoreP. AgostinoTrape, O. S. S. A, Roma, 1991, p. 306; Свети Аврелий Августин, Изповеди (превод на Ана Николова), С., 1993, с. 168.

[11]Вж. Алексиев, Серафим (архим.). Избрани стихотворения, С. б.г. с. 19.

[12]Алексиев, Серафим (архим.). пос. съч., с. 28. Много от Псалмите на Стария завет имат директен богохвалителен характер и затова са широко използвани от църковната химнография. „Хвалете Господа от небесата, хвалете Го във висините. Хвалете Го, всички Негови ангели, хвалете Го, всички Негови воинства…“, Пс. 148:1-2; „Всякое дихание, да хвали Господа“. Пс. 150:6 ; „Хвалете името Господне, хвалете, раби, Господа… “, Пс. 134:1.

[13]Серафим (йеродякон). Песни за живот и смъртта. Русе, 1943, с. 83.

[14]Пак там.

[15]Алексиев, Серафим (архим.). Избрани стихотворения, С. б.г. с. 116. Темата за прародителския грях и последиците от него е подробно изследвана от архим. Серафим в неговата студия „Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище“, София, 1999 (2 изд). Авторът допуска грешка по отношение на православната гледна точка, като цитира Догматическото богословие на митрополит Макарий, който говори за греха на прародителите, като вина. Вж. пос. съч. с. 16.

[16]„За вечна радост Той света създаде, а не за скръб! На нея ни предаде грехът ни, в непокорството роден. С греха в живота вмъкна се смъртта. И оттогава мъка ни гнети.“ Из непубликуваното стихотворение „Заупокойна молитва“. Личен архив. Вж. https://gbabulkova. blogspot. com/2020/02/blog-post_56. html

[17]Серафим (йеродякон). Песни за живот и смъртта. Русе, 1943, с. 35.

[18]Алексиев, Серафим (архим.). Избрани стихотворения, С. б.г. с. 33.

[19]Пак там, с. 65.