ИЗ "МАЛКА КНИГА ЗА МАЛКИТЕ ПРОРОЦИ"
Имаше (и все още го има) един разказ на Едгар Алън По – „Откраднато писмо”. В него по особено изящен начин се обясняваше, че искаш ли да скриеш едно писмо така, че никой да не го намери, трябва да го изложиш пред погледа на всички.
Съдбата на малките пророци (и на други библейски книги) е същата. Оказва се, че ние не познаваме писмото именно защото е пред очите ни. И така е не от вчера. Така е от векове. Дори някой да се казва „Захари”, повечето му връстници ще си помислят, че е кръстен на захарта или на житейската сладост. И точно поради тази причина никой не кръщава децата си с имена като Амос, Йона и Малахия. Може би никой освен мен. Защото в една от книгите си нарекох главния герой Амос. Беше психоаналитик от Кордоба и идваше на Балканите да събира тауили, тоест забравени имена, предания и значения. Повестта беше „Борхес и другите – там”. От любопитство, след като я написах, реших да тръгна по собствените си дири и да си изясня защо точно Амос е името на героя. Не можеше ли да бъде Агей или Софония? Иоил или Авдий? А може би беше възможна и книга като „Амос и другите – там”. В нея тълкувателят щеше да бъде кентавър от особена порода – съчетание от Йероним (затова сянката му толкова осезаемо присъства) и Борхес. Идеята за подобно въображаемо същество ми се видя поетична. А и нали всички малки пророци бяха поети и пишеха в стихове. Едни от тях (като Йона) казваха, че Бог ще пожали Ниневия, други (като Наум) твърдяха точно обратното. И започнах (като Константин Павлов) да си фантазирам: възможно ли е всички да стоим заедно в корема на кита и да си говорим за Божиите работи? Мислимо ли е хора, живеели в различни епохи, да бъдат съвременници? И което ми беше особено важно: възможно ли е тези тълкувателни фантазии да звучат мъдро и благочестиво? Да са умни, без да са досадни? И понеже и аз, подобно на онзи въображаем кентавър, имам две природи – едната на писател, който е длъжен да си измисля, а другата – на свещеник, който е длъжен да не си измисля, реших да проверя мислимо ли е някакво ипостасно единство на тези природи? Защото, ако може хем да не се сливат, хем да не се разделят, ще бъде незле, ама знае ли човек…
Слово за пророк Захария
Ще си позволя отново да започна с думи на Йероним: „книгата на пророк Захария е не само най-голяма (като обем). Тя е най-трудна и най-тъмна. Така, обръщайки се към епископа на Тулуза Ексуперий, той обяснява защо тя е последната, към която пристъпва. Трябва да призная, че подобно на Йероним, ако можеше да не пиша нищо за пророк Захария, щях да се чувствам далеч по-малко несигурен. Та какво друго освен несигурност би имало в опита да се обясни странната връзка между пророците Агей и Захарий. Двете книги се появяват с два месеца разлика. Едната – в шестия месец, от втората година на Дарий, другата – в осмия. Сякаш Бог е премълчал нещо важно и се налага да го каже чрез друг пророк. Поне краткият обем на Агей създава такова впечатление. Както и фактът, че втората част от книгата му е писана също в седмия месец (Аг.2:1). И ние не знаем има ли значение, че двамата пророци пишат едновременно. Трябва да има. Иначе защо Писанието ще ни заостря вниманието върху тази подробност? Подобна е връзката и с един от първите пророци – Амос. Виденията им си приличат като сънища, между които няма нищо общо. Независимо от вековете, които ги разделят, сякаш са изсънувани в една и съща библейска нощ; да ги изтълкуваш е така трудно, както да разговаряш на езика на сенките… Все едно си в поема на Сен Джон Перс, или в „костницата на сезоните[1]“. Защото осемте видения в книгата на Захария, а така също липсващите композиционна рамка и сюжетна спойка, „неестествено” закачената втора част – от девета глава до финала на текста, превръщат всяка екзегетика в предизвикателство.
Затова – при все че е редно – да се започне от първото видение (Зах.1:8), от разказа за рижите коне и за онзи мъж, стоящ между мирти в глъбината и отзаде му коне – рижи, сиви и бели (Зах. 1:9), и при все че е логично е да се приеме, че миртата е крехкият и трънлив мир на езичниците и „че белите коне символизират светлината и особеното родство с Благото, рижите – огненост и енергичност, а черните – тайнствената сила да съвместяват крайностите[2]“, би трябвало да кажа, че подобна хеременевтика е една от многото възможни. Защото в миртовия храст Йероним ще види пророците, живели в годините на Вавилонския плен, а в рижия кон – не друг, а архангел Михаил, дошъл да отмъсти за неправдите и греховете на Израил. Но в тълкуванието на св. Кирил Александрийски „глъбината, в която са миртите” ще се превърне в есенни планини (което всъщност е друго видение, от началото на шеста глава), напомнящи Сион и Самария; конете – рижи, сиви, черни и бели – ще са войнстващите народи, обсадили Израил. Докато Теодорит Кирски ще настоява, че „миртата – растение благовонно, имащо силата да охлажда страстите – е образ на бъдещето”. Друг е въпросът, че не е трудно да се съвместят двата тълкувателни подхода. Защото, ако миртата е алегория на бъдещото, тя – без противоречие – би могла да бъде и пророчески храст. Нормално е (някак си) там да се крие ангел, но какво трябва да значат думите му: конете са пратени да обиколят земята, и ето цялата земя е населена и спокойна (Зах.1:11)? Хрумва ми, че ако послушам Horses на Пати Смит ще измисля отговора. Песента казва, че „коне идват от всички посоки“[3], но това не прави текста на пророк Захария по-ясен. И Йероним с думите: „това е неясно тайнствено видение”, не ми помага повече. Юдейската херменевтика[4], според която смисълът ще се открие в края на времената – също. Макар че краят може да ни връща и към началото, защото в следващо видение – на четирите рога и на четирите работници (Зах.1:18) – пророчеството е обърнато към миналото. Или към книгата на Даниил (която {от перспективата[5] на Захария} също е в миналото). Третото видение също е загадъчно. То (Зах. 2:1-6) ни разказва за мъж/ангел, мерещ Ерусалим със строителна връвчица. Дали за да проумеем, че Божият град не може да се вмести в стая, или защото вторият Еруслим трябва да е според мярата на първия. Защо иначе същият образ далеч по-рано, в четиринайсетата година след разрушаването на Ерусалим, ще се появи и в книгата на Иезекиил (Иез. 40:5-16)? Може би за да разберем, че виденията на Захария са с тройна перспектива – към миналото или към Амос и Иезекиил, към бъдещето – или към идването на Месията и към настоящето. Защото не бъдете като бащите си, към които се провикваха предишните пророци (Зах. 1:4) е послание, адресирано към съвремието. С уговорката, че това съвремие е сякаш универсално и би могло да е както в годините на персийския цар Дарий, така и в дните на произволно избран османски султан или американски президент. Човек чете и се замисля, че мери смисъла на пророческите думи със същата онази строителна връвчица, с която някой се е опитвал да измери Ерусалим. А може би книгата е написана, за да не се тълкува. И затова втората й глава завършва с думите: да мълчи всяка плът. Запознатите с литургическата традиция ще ги свържат със службата на Велика събота и ще кажат, че Захария е най-цитираният от новозаветните автори. При него са разказите за трийсетте сребърника и за грънчаревата нива. (Зах. 11:11-13). Но при него е и камъкът със седем очи (Зах. 3:9), и огромната (дълга 20 и широка 10 лакти) хвърчаща книга (Зах. 5:1), и жената, рееща се заедно с къс олово из въздуха (Зах. 5:8). Септуагинтата и Йероним ще нарекат този къс „ефа[6]“. Би трябвало оловната ефа[7] да е мярка[8] за тежест[9], но от това трудно може да разберем коя е жената, „която е самото нечестие” (Зах. 5:8), и защо ветровете я носят като есенно листо. Дори автобиографията на барон Мюнхаузен, разказваща как той – стъпил върху подобна плочка – се е самоизстрелял в небето, едва ли ще улесни тълкуването.
Втората част от книгата прибавя още немалко мъчнотии към желанието да се изясни текстън. Не само заради различната стилистика и образност някои са склонни да говорят за девторозахария[10]. Различна е ритмитиката. Още Йероним забелязва промяната и я обяснява с апосиопеза[11]. Не особено настоятелно той се опитва да ни убеди, че между двете части на пророчеството си Захария прави дълга пауза, с която ни показва, че за някои неща е по-добре да не се говори. Затова – вярва той – различен е и жанрът. Някои автори, като Елисън[12], са склонни да приемат, че това са липсващи речи на други от малките пророци, които по-късно са прибавени към Канона. Неслучайно последните пет глави говорят за себе си (Зах. 12:4) като за прокоба. Несъмнено есхатологична и месианска, визията за кръвта на Завета (Зах. 9:11) дава христологична перспектива на най-трудните образи. Крайъгълният камък (Зах. 10:4) и гвоздеите в него (Зах. 10:4), тоягата, с която се пречупва Заветът и бъдещият Пастир на тази земя (Зах. 11:16), въобще всичко в книгата на пророк Захария ни показва защо е трудна до невъзможност. Вероятно – ще кажат по-темпераментните – за да се докоснем до онова, което око не е виждало и ухо не е чувало. Как иначе може да се разкаже тоя ден, който ще бъде самичък, известен само на Господ; нито ден, нито нощ, само привечер… (Зах. 14:7) и онези живи води, които ще потекат от Ерусалим (Зах. 14:8)?
А може би – ще отвърне Самарянката – водата не бива нито да се разказва, нито да се тълкува. Тя е за друго… (...)
[1] Цитатът е от поемата му „Изгнание”.
[2] Виж Дионисий Ареопагит, За небесната йерархия, 15, 8.
[3] Horses, horses, horses coming in all directions…
[4] Виж Рав Хаим Бурштейн, „Последние пророки. Хагей, Захария, Малахия”.
[5] Книгата на пророк Данаил е написана (Дан. 10:1) седемнайсет години преди книгата на Захария, през 537 г., или две години след като Кир разгромява Вавилон.
[6] Тази дума е и в синодалния превод.
[7] Буквалното значение на думата „ефа” е обемен съд за съхранение на храни (жибто, ечемик, зехтин, вино), в който може да се побере и човек. По метонимия – мярка за обем и (или) тежест.
[8] В старобългарските (и въобще в древнославянските) ръкописи думата се превежда с „батъ”. Един бат побира 40 литра течност.
[9] С подобно значение е латинската дума scrupul, откъдето идва и българската „безскрупулен”. Но дали от това следва, че скрупулите на нечестието са по-леки от есенно листо и че онзи, който ги ползва, няма тежест?
[10] По този въпрос повече при S. Frost, Old Testament Apocalyptic, Norfolk, 1952.
[11] Йероним следва класическата дефиниция на Квинтилиан, според която апосиопезета е фигура на внезапното замълчаване, за да се спестят на слушателите лоши или обидни думи.