Културата – в християнска оптика – не свидетелства ли чрез литературата, живописта и музиката за неустоимата привлекателност на света, за щастието да се живее? Не реагира ли тя срещу лошата участ на света и злочестието да се живее, срещу грехопадналата реалност, в която историята ни учи, че продължаваме да пропадаме? И не се ли стреми тя, осъзнавайки мащаба на бедствието, да го надмогне, да извърши или изнамери дълбока промяна? Началото е било изгубено, настоящето е споделено между очарованието и ужаса, а културата продължава да търси едно ново начало. Поради което и редица школи в изкуствата, философията, антропологията, историографията, социологията и лингвистиката свидетелстват за нашата неизчерпаема творческа способност, за постоянното новаторското преображение на обществото, за опита на поколенията и за факта, че целта никога не е постигната. Културата е всичко онова, чрез което се опитваме да възхвалим нашия свят, да разберем неговата „падналост“ и да я излекуваме. Тя е съвкупността от средствата, чрез които изследваме усещането си, че животът не би трябвало да бъде такъв, какъвто го познаваме, както и интуицията си какъв той би могъл да бъде. В центъра на гръцката цивилизация е гръцката трагедия, която сондира величието и нищетата на човека, ако използваме речника на Паскал, и която упорито продължава да търси отвъд нещастието. В сърцето на еврейската Библия е прославата на Бога, творението и човека, а също и тревожността от страха, смъртта и неверния народ, както и очакването на Месията, на „ново небе“ и „нова земя“.

На пръв поглед всяка култура би трябвало да бъде отворена към Евангелието, което обяснява щастието и нещастието на нашата участ, отговаряща на желанието ни за друго нещо и концентрираща цялото ни внимание върху живота, смъртта и възкресението на Иисус.

Дали го признаваме, или не, дали искаме, или не, но Христос е в сърцето на всички култури. И все пак ние знаем много добре, че съвременната култура се противопоставя на християнството както поради своята враждебност, така и поради безразличието си. За разлика от сатирата, която демаскира характеристиките на един болен свят, в случая тя се характеризира с подигравката над света и неговите проблеми. А също и с недоверието – поне според стария постмодернизъм – към всички метаразкази, към глобалните обяснения на историята и участта на човечеството. И най-често това става чрез отхвърлянето на самата идея за обективна истина, независима от нашите мнения, което облагодетелства равнопоставеността на всички позиции и всякакви системи от ценности. Изглежда, че е дошъл подходящият момент за евангелизация въпреки объркаността на нашето общество, въпреки усещането на съвременниците ни, че сме изгубили смисъла на живота и надеждата за по-добро бъдеще.

Ала моментът никога не е подходящ! Евангелието е било възвестено най-напред в иудейското общество, което му е правело спънки, а сетне в елинския свят, основаващ се върху идеи и ценности, според които едно такова послание е било лудост. И първият, който е донесъл „благата вест“ – самият Христос – е бил разпнат. Светът винаги си е същият свят; християнството винаги, казано без гордост и без презрение, е една контракултура.

Ето защо е интересно поведението на св. Павел сред иудеите и елините, както ни го разказва св. Лука в Деяния на апостолите, 17 глава. В синагогата в Солун той влиза при иудеите и „три съботи наред им говореше от Писанията, като им откриваше и доказваше, че Христос трябваше да пострада и да възкръсне от мъртвите, и че този Иисус, Когото той им проповядва, е Христос“. Така той им предлага нова перспектива към културата им, без никакъв компромис с техните интерпретации, приключвайки с най-същественото – смъртта и чудодейното и невероятно възкресение на Иисус. В Атина той действа по подобен начин в прочутата си реч пред Ареопага. На елините той също предлага нова перспектива към тяхната култура. Виждайки, че суеверието им стига дотам да издигнат жертвеник „Незнайному Богу“, Павел им заявява, че става дума за Тогова, Когото те, без да знаят, почитат – „Господ на небето и земята“ и повелител на историята. Спомняйки си за един пасаж, открит у двама гръцки поети: „Негов сме и род“, той им заявява, че връзката, която имаме с Бога, прави абсурдни идолите, защото „ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“, поради което подобава не само да размишляваме над това, но и да го търсим. В заключение той им възвестява онова, което най-вече противоречи на насоката на мисленето им: необходимостта от покаянието, бъдещото осъждане и възкресението. Като се присмиват над възкресението на мъртвите, някои от слушателите му разкриват лекомислието си към търсенето на новото даже от чисто любопитство. Лука ни осведомява, че атиняните и чужденците, които живеят у тях, с нищо друго не обичали да си прекарват времето, както с това – да говорят или слушат „последните новости“. Ала ето че когато им представят наистина новото, което би променило всичко за тях, те не го разпознават.

Павел не прави никакви отстъпки на атиняните. Той наблюдава и се позовава на тяхната култура, без да ласкае суетата им. Показва им, че са „особено набожни“ (изразът е ироничен), но не познават Бога и че голямата им култура не им пречи да пребивават в „незнанието“. Той не представя Евангелието като „достоверно“, тъй както и Бог не е бил загрижен за достоверността на обещанието Си, когато възвестява, че Авраам, твърде стар, за да има деца, ще стане отец на неизброимо потомство. Той проповядва странни неща: покаяние, праведен съд над вселената, възкресението на мъртвите, без да търси повече или по-малко съответни понятия в гръцката мисъл, които да направят изреченото по-понятно и усвоимо. Ето един важен урок в размисъла върху евангелизацията и културата. Той показва, че е контрапродуктивно и дори изневяра към посланието, ако се опитваме да подготвяме за него слушателите. Евангелието не е за вярване, освен за онези, на които е дадена вярата. (...)