ПОД МОРАТОРИУМ
Дякон Андрей Кураев (1963) е един от най-популярните руски религиозни писатели, публицисти, мисионери и богослови. Завършва МГУ през 1984 г., а година по-късно постъпва в Московската духовна семинария. През 1990 г. е ръкоположен за дякон от Румънския патриарх Теоктист. Дълги години е професор в Свято-Тихоновския православен богословски институт и в Московската духовна академия и семинария. Близък сътрудник на покойния патриарх Алексий II, а впоследствие и на патриарх Кирил, за чието избиране на патриаршеския трон се изказва многократно и публично. През 2009 г. заради активното му мисионерско служение и работата с младежи е възведен от новоизбрания патриарх Кирил в протодякон. Многобройните книги и публични изяви на дякон Кураев се радват на изключително голяма популярност в Русия.
След огласяването на хомосексуален скандал в Казанската духовна академия и изразеното несъгласие със съдебното преследване на момичетата от групата Pussy Riot е уволнен от Московската духовна академия, а впоследствие и от други заемани позиции в църковни структури. През 2014 г. критикува присъединяването на Крим към Русия и позицията на РПЦ в конфликта. Впоследствие подлага на критика отказа на РПЦ от участие на Всеправославния събор в Крит, както и конфронтацията с Вселенската патрирашия по повод Украинската църква. Поддържаната от него страница е сред малкото трибуни за открито и критично говорене по проблемите в църковния живот на РПЦ и на православните църкви.
На 29.04.2020 г. патриарх Кирил поставя под запрещение д. Андрей Кураев заради оскърбяване на паметта на починал от коронавирус влиятелен московски свещеник от най-близкото обкръжение на патриарха. Провелият се в края на същата година църковносъдебен процес намира в изказванията на Кураев „оскърбяване на паметта на покойния клирик“, „елементи на хула срещу Църквата“, „клеветническа дейност по отношение на РПЦ“ и утвърждава неговото лишаване от дяконски сан. След обжалване от Кураев епархийският съд на гр. Москва на 4 март 2021 г. потвърждава вече приетото решение за низвержение. На 4 април същата година патриарх Кирил със своя резолюция утвърждава решението на епархийския съд със следната бележка: „Настоящото решение ще влезе в сила след издаване на указ за лишаване от сан на протодякон Андрей Кураев. Върху издаването на указа се налага мораториум за времето, което се предоставя на протодякон Андрей за преосмисляне на неговата позиция и за завръщането на пътя на Църквата, който той бе избрал навремето“.
Преди всичко се радвам, че още веднъж станах повод за нововъведения в църковната правораздавателна практика. До настоящия момент не се беше случвало московският патриарх да налага публичен мораториум върху свой собствен непубличен указ.
Заместник-председателят на епархийския съд прот. Владислав Ципин отбеляза, че откакто работи в епархийския съд на Москва не е срещал практиката да се налага мораториум върху влизането в сила на съдебно решение. „За последните десет години, откакто нашият съд съществува, не ми е известен случай на налагане на мораториум върху решенията на съда.”[1]
Вторият повод за положителната ми реакция на патриаршеската резолюция е фактът, че този път името на един покоен московски клирик (RIP) дори не се споменава. Най-сетне той получи покой. Въпреки че патриархът направи всичко възможно, когато се спомене моето име, да си спомнят и за него. Сравнете: „Ние сега винаги ще сме заедно – говореше му насън дрипавият философ бродяга, неизвестно как озовал се на пътя пред конника със златно копие. – Щом е единият, значи винаги е и другият! Щом ме споменат, веднага ще си спомнят и за теб! Мен – подхвърления, сина на неизвестни родители, и теб – сина на краля звездоброец и на дъщерята на мелничаря, красавицата Пила”.
Третият повод за положителна реакция – в резолюцията се споменава, че аз трябва да се завърна на „църковния път”, който някога съм избрал. Заедно с неспоменаването на „оскърблението на клирика” това е важно за мен признание на очевидния факт, че с патриарха имаме именно мирогледни разминавания. Патриархът най-сетне призна, че причината за съдебното ми преследване е разминаването ни във възгледите, а не това, което беше посочено преди една година в неговия указ.
Ние се разминаваме не в догматиката или във вероизповеданието, а по въпроса кое е благо за Църквата. Ето, на масата лежи много вкусна, апетитна торта, иска ми се да похапна от нея. Какво е благо за мен, ако аз не съм всеяден тийнейджър здравеняк, а вече застарял диабетик хипертоник? Казват, че изядената днес торта после може да ми струва сериозни проблеми със здравето.
Православната църква (църкви) има лоша история на заболяването: тя много лесно и твърде често в своята история е използвала държавно-полицейски ресурси, благославяйки войни и наказателни акции, които съвсем не са били отбранителни. И днес дори неголямо преяждане с власт, възможности, разкош може да предизвика срив и тежки последици в бъдеще. Така се случва със заклетите алкохолици – една наглед мъничка чашка пробужда старата и неукротима болест.
И за това говоря не само през последните десет години. Моите възгледи напълно съвпадат с възгледите на смоленския архиепископ Кирил (Гундяев) от 1989 г. Тогава той разпалено говореше за необходимостта от свобода на съвестта, за отделянето на църквата от държавата, за съборността... Това беше времето, когато митр. Кирил можеше да каже: „Войната ни в Афганистан от началото до края си беше неправилна”[2].
Минаха години. И този, който, докато пребиваваше в Женева, дръзваше да предизвиква съветската власт, днес в путинска Москва освещава храм с мозайки, прославящи съветската интервенция в Афганистан.
Е, аз останах на същите позиции. Тогава кой и къде трябва да се завръща? Къде следва да се завърна? Ами ако изведнъж се завърна в моята младост, а там вече няма никого? Или да го кажем така, окаже се, че от коловоза вече е потеглил официалният брониран влак, а аз някога съм го бил объркал с Хогуортс експрес.
Предлагат ми да „преосмисля” нещо си. Какво точно – не се уточнява. Само по себе си подобно предложение ми допада. Щом ми е дадено време за „преосмисляне“, отново и отново ще мисля. Впрочем не съм сигурен, че това преосмисляне ще ме доведе до точка на разбирателство с Журнал Московской Патриархии[3]. По-скоро обратното.
Аз съм философ. От времето на Сократ и Декарт радикалното съмнение, критиката и самокритиката са необходима част от философския занаят. Аз съм християнин. Тук това нещо се нарича покаяние и то също така ми е познато.
Но и философът, и християнинът разбират, че това преосмисляне трябва да има някакви основания освен страха и заповедта. Да се покаеш по заповед е аморално. Мисля, че и патриархът разбира каква е стойността на подобно покаяние, ако е извършено под страх от смъртно наказание и с въже на шията. От 4 април съм именно в такова положение. Въжето е на шията ми, а краката ми са върху нестабилна табуретка. Лекичко помръдване на крака на екзекутора ще ме накара да се заклатя. Но ако извикам „Слава на краля!“, тогава може би табуретката ще остане неподвижна.
И всичко ще бъде прекрасно.
Като финала на една прочута книга: „Беше се върнал в Министерството на любовта, всичко бе простил и душата му бе чиста като сняг. Седеше на подсъдимата скамейка, всичко си признаваше и всички уличаваше. Крачеше по облицован с бели плочи коридор с чувството, че върви под слънчева светлина и с въоръжен надзирател зад гърба си. Дългоочакваният куршум пронизваше мозъка му.
Взря се в огромното лице. Цели четиридесет години му бяха необходими, за да разбере каква усмивка се крие под черните мустаци. О, жестоко, излишно недоразумение! О, твърдоглаво, своеволно изгнание от любящата гръд! Две ухаещи на джин сълзи се стекоха по носа му. Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат“[4].
Аз не изключвам покаянието. Но дайте ми все пак повод отново да ви обикна и да призная вашата правота. Срещнете се с мен не в съда, където пропускат покрай ушите си всичките ми аргументи. И пояснете: ето това беше направено по такива и такива причини. Ето тук нямаше как да се постъпи другояче. И ще е добре, ако всичките тези обяснения имат евангелска ипостас.
Дори архиконсервативният папа Ратцингер през 2005 г. се срещна с изпадналия в немилост богослов Ханс Кюнг в Кастел Гандолфо. Ватиканът тогава съобщи за „приятелската атмосфера“ на тяхната среща: „Страните изразиха съгласие, че в рамките на срещата няма смисъл да се влиза в полемика по доктринални проблеми, съществуващи между Ханс Кюнг и вероучението на Католическата църква“, се казваше в прессъобщението. „Папата и богословът беседваха върху други теми: те обсъждаха „световната етика“, диалога между естествените науки и християнската вяра. Кюнг поясни пред папата, че неговият проект за „световна етика“ не е абстрактен интелектуален конструкт, а има за цел да подчертае нравствените ценности, по които възгледите на световните религии съвпадат. От своя страна папа Бенедикт XVI похвали усилията на учения да възобнови признаването на общите нравствени ценности посредством диалога между религиите и естествените науки. Папата също така изрази съгласие с поддържания от Кюнг диалог между вярата и естествените науки, а на свой ред Кюнг високо оцени усилията на папата за укрепване на диалога между религиите и общуването с различни обществени групи в съвременния свят“, се казваше в прессъобщението за срещата. Въпреки това Кюнг продължи да се дистанцира от позицията на папа Ратцингер по въпроси като целибата на свещениците, женското свещенство, контрацепцията и евтаназията.[5]
Всичко това са интересни теми. Ще се радвам, ако и при нас се случи сериозна дискусия върху тях в църковните среди. (...)
[1]https://ria.ru/20210404/kuraev-1604205691.html
[2]https://www.youtube.com/watch?v=ZB0_0zwCLC0
[3] Официалното списание на РПЦ, цитирано и като ЖМП. Б.пр.
[4] Джордж Оруел, 1984. Профиздат, 1989 г. Превод на Лидия Божилова. Б.пр.
[5]https://www.vaticannews.va/ru/church/news/2021-04/skonchalsya-hans-kueng.html