Или как се прави популярно християнско изкуство

Преди няколко години на книжния пазар се появи едно тънко книжле със заглавие Падение и спасение (Жанет 45, 2016). Подзаглавието звучеше банално-ефектно: Изповедта на една хероинова наркоманка. Признавам, че и аз бях точно толкова скептичен.

Да, ама не. Документалният роман на журналистката, тв редактор и продуцент на актуални предавания Весела Тотева се оказа, освен всичко друго, мощно свидетелство за християнското изкупление отвъд клишетата и блудкавата мелодраматичност.

През 2019 г. Весела Тотева внезапно си отидe от този свят едва на 45 години. Няколко години преди своята кончина тя успява да напише историята на живота си – за битката си с наркотичната зависимост, която спечелва с Божията помощ. Тя приема за своя мисия подкрепата за хора в същото положение, обикаля училищата и киносалоните на България, за да разказва и свидетелства от първо лице своята драматична история, която благодарение на киноадаптацията стига и до световна публика. А филмът със заглавие Доза щастие на режисьорката Яна Титова, основан на книгата, пожъна големи успехи – фестивални, комерсиални и най-вече като количество публика, станала свидетел на това автентично свидетелство за вярата.

Но първо – историята от книгата: Весела става майка още като тийнейджър на синора на промените. После се разделя с мъжа си Тони, който се обръща към християнството, срещу което тя има съпротива. В замяна на това тя потъва в света на порока – токсична връзка със странния Жоро, разюздан нощен живот, постоянна смяна на работни места, алкохол, пари, мутри и отчайващо потъване в пропастта на хероиновата зависимост. През цялото време тя продължава да отглежда почти сама дъщеря си Валя. Този земен ад продължава седем години, а в края им тя е между хероина, метадона и спасението, постепенно разбираща, че последното е невъзможно без Спасителя.

Падение и преображение

Текстът на романа всъщност започва със стих от Евангелието: „Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас“, Рим. 5:8 (бел. авт. – по протестантския превод, деноминация, към която принадлежи самата Весела Тотева).

В зората на бесните деветдесетарски години младото семейство на Весела и Тони, заедно с наскоро родената им дъщеря Валентина, предприема африканска авантюра в екзотично Зимбабве. Животът там е противоречив и с променлив успех, включително в морален аспект – двамата се прехранват с контрабанда на незаконни компактдискове и се сдружават с руски и португалски мафиоти. Тони обаче започва да посещава протестантска църква в столицата Хараре и открива Бога. Нещо, което тогава хич не се нрави на неговата половинка, която дори открито се бунтува срещу избора му. В крайна сметка след различни перипетии, включително престой в затвора на Тони, двамата окончателно се прибират в България, където той отново започва да посещава протестантска църква, а невярващата душа отсреща някак логично, макар и лукаво, съвсем се дистанцира. Двамата се разделят, а Весела започва да употребява хероин.

В кулминационната глава „Мракът преди спасението“ тя е по думите ѝ „полубивш и полунастоящ“ наркоман, заменила уж под благовиден претекст хероина с метадонова терапия и пушеща трева на култовия „Кравай“. В допълнение работи нощни смени в стриптийз бар като сервитьорка и обира богатите клиенти, докато пие уиски и шампанско с тях. Недоспала, пияна и надрусана, тя е на ръба или вече отвъд биполярното афективно личностно разстройство. За този момент тя пише: „Този път наистина се нуждаех от чудо, нуждаех се от свръхестествена сила, нуждаех се от Господ. А Той, Господ, всъщност винаги е бил до мен. Гледал ме е. Гледал ме е през очите на дъщеря ми“.

Малката Валя (изиграла майка си в екранизацията по романа) сама става свидетел как Весела „си взима лекарството“ пред нея. Тя расте почти на самотек като дъщеря на хероинова наркоманка. За онзи мрачен момент, в който майка ѝ е между наркоманията и лудостта, тя споделя: „След няколко дни в неделя с татко отидохме на църква, а единствената мисъл в главата ми беше за мама и се молех Бог да я изцели и да ми я върне същата, каквато беше преди. Не съм сигурна дали точно си спомням след колко време се случи това, но в моята глава още на другия ден мама се върна същата, каквато беше, и татко ми каза, че това е чудо и Бог я е излекувал, защото аз съм се молила с чиста и истинска вяра“.

За същия шеметен, макар и краткотраен период авторката казва: „Мисля, че лудостта ми продължи около две седмици. Един ден поредният психиатър, при когото нашите ме заведоха, ми предписа някакво ново лекарство. Междувременно бях минала иглолечение, психотерапия, различни лекарства, вдигащи, свалящи, всякакви, но това беше ново. И наистина, не знам как, дали заради новото лекарство, или заради молитвите на цялата протестантска църква, в която ходеше бившият ми съпруг Тони, чудото се случи и на следващия ден се събудих нормална. Поне аз така помня. Като по чудо, като отрязано с нож, като все едно Някой дойде, докато спя, и нежно намести всичко в ума, духа и душата ми…“.

Несъмнено личността, която въплъщава надеждата за изцеление и преображение у Весела е именно Тони – лудата ѝ младежка тръпка, първи съпруг, баща на дъщеря ѝ, покаял се престъпник, ревностен протестант, който в нито един момент не я изоставя въпреки на моменти открито враждебното ѝ отношение към него, а дори напротив – завръща се отново и отново, за да я оправдае и насочи към жадуваното, но трудоемко спасение от зависимостта и от богоборчеството.

В главата На прага на друг свят Весела е на дъното. Спряла е хероина, но нечистият дух се е завърнал като метадон и видял, че къщата е пометена и наредена, е взел със себе си още себеподобни, сред които сребролюбието, лудостта, марихуаната, похотта и хазарта и последното ѝ състояние е станало по-лошо от първото (срв. Лук. 11:24-26). Тя е тъкмо уволнена от поредната си работа, стои на пейка и плаче, обажда се на Тони, който моментално пристига, изслушва я и й казва:

„Трябва да спреш да работиш като сервитьорка и да започнеш да си търсиш работа по специалността (журналистика, б.а.). Знам, че в началото ще е трудно, но всичко, което ти се случва, трябва да ти покаже, че времето е дошло. Нищо не е случайно, това е знак. Някъде там има живот за теб, който е по-добър от това, в което живееш през последните години, има обещание за щастие, любов и свобода… Но ти трябва да направиш крачката и да се жертваш, защото нали знаеш, винаги има жертва. Бог пожертва живота на Сина Си, за да ни спаси от греховете ни и да ни даде вечен живот, ако решим да повярваме. Даде ни и свободна воля да решим, ако искаме… Страх те е, че няма да имаш пари и че няма да можеш да се оправяш. Да, сигурно така ще е в началото, но трябва да превъзмогнеш страха и да направиш само една крачка в тази посока…“.

А на финала на главата Весела пише:

„Някъде в същия този период открих вярата в Господ. Някой ми каза, че Той ме обича, чух, че Го е грижа за мен и иска да ми помогне. Тогава всичко това ми се струваше абстрактно и налудничаво и не успях да отворя сърцето си. Заради страховете си, егото си, разочарованието от самата мен, заради гнева и болката от отхвърлянето, които влачех с мен като торба с камъни, не успях да пусна вярата и надеждата в сърцето си. Но Бог не ме отхвърли, въпреки че аз не повярвах. Поведе ме към пътя на Спасението“. (...)