… ако се не обърнете и не станете като деца...¹

А какво, собствено, означава да бъдем като деца?

Първите размишления, които естествено изникват в ума, са свързани с простотата и незлобливостта, а може би също и с децата като нищи духом и чисти по сърце. Те обаче не отговарят изчерпателно на въпроса ни, понеже са състояния, естествено асоциирани с децата поради техните безпомощност и неопитност. Макар и несъмнено повече или по-малко верни, тези отговори изглеждат абстрактни.

Цитираните по-горе думи рискуват следователно да останат далечни, привидно разбираеми, но само привидно, ако не бъдат пречупени през нашия собствен опит. Детството на човека обикновено е хаотичен период, толкова гъсто наситен с преживявания и усещания, че рядко се поддава на стройно описание, а още по-малко на класификация. И все пак нека се опитаме да се спуснем по сребърните му нишки, за да видим какво представлява онази детскост, към която сме призовани.

На пръв поглед изглежда, че ни е поставен ултиматум – ние на всяка цена и задължително трябва да станем като деца. Така ли е наистина? Не е ли по-скоро вярно, че без подобно обръщане за нас вървенето напред е просто невъзможно? Но ако е така, защо е необходимо да се обърнем точно към детството – този период от живота, който е най-неосъзнат, най-кратък и най-крехък?

А тъкмо във вечността прекарах детството си²: детството като вечност

Нека първо разсеем едно тълкувание, което би могло да изникне при повдигането на темата за децата и детството, а именно – че призивът към детскост е всъщност един отказ от развитие, от знание³. Александър Шмеман развенчава тази погрешна интерпретация, като изтъква, че в Новия завет много пъти се говори за възрастване, за растеж и развитие, тъй че детскостта по никакъв начин не бива да се асоциира с незнанието или невежеството. Продължавайки неговата мисъл, можем да посочим, че асоциирането на детето с невежеството е всъщност елементарно твърдение – децата не могат да бъдат невежи в онзи смисъл на думата, който й придаваме, когато я отнасяме към възрастните хора. Невежеството означава необразованост, изостаналост, а децата са личности в процес на развитие и цялото образование е тепърва пред тях. Нещо повече – докато все още не са се изгубили в джунглите на (съвременните) образователни системи, децата демонстрират по-скоро любопитство към новото. Детската природа е точно обратното на невежеството – тя е стремеж към знание.

Но да се върнем към проблема за детскостта и вечността. Какво всъщност е вечността? Ако кажем, че детството е обозримо, реално преживяно, че лесно можем да си го представим, до известна степен бихме имали право. Какво общо има тогава вечността с него? Та тя е съвсем невъзможна за представяне. Какви допирни точки би могло да има между един ограничен във времето, съвсем кратък период и пълната противоположност на всякакво време, състояние извън времето, без начало и без край?

Опитаме ли се да си представим вечността (случва се, когато човек изпадне в някое от онези безметежни настроения), обикновено ни се завива свят, изпитваме чувството, че сякаш се взираме в тунел, чийто край не виждаме. Сякаш отиваме нанякъде, но не знаем накъде. В този смисъл вечността е невъзможна за представяне. Сама по себе си тя е до такава степен извън нашите опит и възприятия, над тях, че засега можем само да правим опити да я вместим по някакъв начин в съзнанието си.

Да предположим обаче, че вечността има земен еквивалент. Да предположим, че, както растенията на сушата имат своите отражения в морския свят – морски треви, водорасли, образуващи цели подводни гори, едновременно подобни на сухоземните и различни от тях, така и вечността има своето отражение на земята, което да ни помогне да вникнем в сърцевината й. Тогава за нас би било далеч по-лесно да не се загубим в безкрайния тунел; тогава той би бил далеч по-малко страшен, защото вече ще сме минали през подобно на него място. Нещо повече – ще сме се привързали към това място, ще го познаваме добре и то винаги ще ни тегли към себе си.

Детството е това отражение – отражението на вечността, леко размито, но достатъчно ясно, за да усетим същината. То е досущ Огледален свят: Алиса ... се зарадва много, защото видя, че там (Огледалният свят) гори истински огън с ярки пламъци също като огъня в тяхната стая⁴. Вечността е също като огъня в „нашата стая“, може би малко по-голям, малко по-топъл, малко по-друг, но истински пукащ огън, от който хвърчат искри като фойерверки и прогарят дупчици на килима.

Ако тръгнем по нишката, свързваща детството и вечността, бихме могли да намерим много паралели и прилики, а също и много разлики, били те съществени или незначителни. Засега ще се спрем основно върху една от по-интересните и рядко споменавани характеристики на детството като отражение на вечността – самотността, и то самотността като отрицание на самотата.

Детето умее да бъде само. На пръв поглед да умееш да бъдеш сам изобщо не е умение. На втори поглед се вижда нещо различно – повечето хора не понасят да са сами със себе си дори за малко, следователно такова умение все пак има и мнозина не го притежават. Самотността налага да се вгледаме в себе си, да се вглъбим, да усещаме, а ежедневието ни поглъща до такава степен, че тези иначе нормални неща постепенно са ни станали чужди и дори плашещи. С течение на времето губим влечението към самотността, започваме да се боим от нея, да я избягваме и едва след време евентуално успяваме да си го възвърнем. Детството е във вечността, отразява се в нея, защото и двете поднасят в дар на човека самия него, без странични шумове, без разсейвания, поднасят му дара да се гледа в очите. Не е лесно да издържиш на който и да било директен поглед, а още по-трудно е да издържиш на своя собствен, без да се пречупиш. Прекият поглед на собствената ни компания ни пречупва твърде бързо.

Детето има своите трудности, но самотата не е от тях. То може да е отегчено, може да е само, но не може да е самотно в този всепоглъщащ смисъл, в който са самотни възрастните. Малкият човек умее да остава напълно, съвършено сам и точно затова не е никога самотен. Да бъдеш напълно и съвършено сам значи, съзнателно или не, да долавяш, че никога не си сам. Често детето дори желае да е само – както в Андерсеновата приказка „Цветята на малката Ида“, неговият свят се разгръща напълно единствено когато е необезпокоявано. Как да съществува самота, когато му се предлага толкова много за откриване? Как да съществува самота, когато съвсем само може да изгради цяла вселена със същото усилие, с което хваща лъжицата? Светът на детето по необходимост се вмества в заобикалящия го свят, но е по-голям от него. Той не е подвластен на самота: ... и тя запълваше дните си със странните и чудни игри на самотно дете. Не усещаше самота.⁵

Именно защото владее изкуството на самотността, детето може да бъде едновременно само и заедно с другите хора, да съчетае техните личности със своята собствена. То обаче, особено по-малкото дете, няма нужда от тяхното непрекъснато присъствие така, както порасналите имаме нужда от околните, жизнена нужда, за да се чувстваме пълноценни. Детето просто се радва, когато те са там, край него, когато може да споделя с тях и да ги вижда. И в тази характерна детска черта се чувства много ясно вечността като хармония между себе си и другите, вечността като абсолютна свобода от всяка зависимост.

В детството времето тече по различен начин, или по-точно – за детето времето тече по различен начин. Ако се обърнем към собственото си детство, там със сигурност проблясват периоди на безвремие или дори на вечност. Без тези периоди ние не бихме могли дори да стъпим на пътя към обръщането, нито бихме могли да търсим вечността, защото не е възможно да търсим нещо, което не познаваме. Всеки човек познава вечността, защото всеки е бил дете; и ако е имало време, когато присъствието й е било ясно доловимо, то е, за да може порасналият да знае накъде да върви. (...)