Всяка религиозна традиция, която е просъществувала достатъчно дълго, за да надживее епохата на своите бащи основатели, в крайна сметка опира до изключително сложния въпрос: „ние и нашето свещено минало“. Как се съотнасяме ние, сегашните, с нашите древни и свещени авторитети?

Променят се условията на живот на хората, трупа се опит, отчасти ‒ духовен, отчасти – социален, отчасти – интелектуален. Опит и от щетите, понесени от желанието за буквално прилагане на старите правила.

Всяка една традиция има сложни отношения със собственото си историческо минало. Какво да правим със собствената си история, ако се предполага, че основателите класици са били по-гениални от нас, техните епигони?

Непознаването на източниците, разбира се, действа освобождаващо и облекчаващо. Но какво да правя, ако знам, че църковното право на Древна Рус е считало за страшен грях да уринираш обърнат на изток[1] или пък да спиш по корем на земята[2] (предполагало се, че това е поза за съвкупление с майката земя)? Тук вече неизбежно преставам да бъда просто „смирен послушник“ и се превръщам в „критик на източниците“.

Невъзможно е да изпълняваш всички „светоотечески съвети“ буквално, но и не можеш да отхвърлиш техния учителен авторитет. Тези авторитети се „трупат“ със столетия и настъпва един момент, в който разбираш, че накъдето и да тръгнеш (стига да притежаваш в достатъчна степен църковно-историческа ерудиция), неизбежно ще престъпиш едни или други заповеди, канони, забрани, примери, прецеденти и т.н.

Протестантите са намерили праволинеен, прост и разрушителен в своята простота изход. Те заявяват: „Нашата традиция е да не признаваме никаква традиция“. Имаме Библията и единствено нейните съждения са значими за нас.

Решението е смело и категорично, но то създава следния проблем. Работата е там, че ако ти отричаш миналия опит на живеене според Евангелието, както и опита от разбирането на Евангелието, опита от изграждането на църковен живот, тогава се превръщаш в заложник на самия себе си. С други думи, твоята катарактана очите, твоите очила се превръщат незабележимо в единствения и с нищо непроверен инструмент на твоето познание.

Човек се превръща в пленник на собствената си субективност: ако аз не се доверявам на четенето на Евангелието от други хора, мои предшественици, то тогава аз оставям Библията на произвола на собственото си възприятие. Доколкото пък в повечето случаи моето собствено мнение не е създадено и придобито от мен самия, а ми е „навеяно“ от контекста на моето съвремие, то излиза, че отказвайки на отминалите епохи правото да разбират Писанието, изповядвам един странен догмат за непогрешимост на моето поколение. Догмат, който е странен и опасен преди всичко в своята незабележимост и неосъзнатост.

Такова тотално разтваряне в собственото време, в собствената култура не ни позволява да имаме необходимата критична дистанция към себе си, към собствената ни епоха и ни пречи да придобием стереоскопично зрение.

В момента, в който протестантският свят се отказва да следва древните църковни предания, той се разцепва на хиляди и хиляди различни групи, всяка една от които нарича себе си единствена истинно-библейска и християнска. Историците на религията и философията знаят, че единството на текста се гарантира само от херменевтичната традиция; в противен случай започват безкрайно множество интерпретации, които довеждат до разколи.

Текстът на Библията, оказал се лице в лице с протестантския читател, става беззащитен пред неговия херменевтичен произвол. Особено ако този читател не знае за съществуването на „херменевтичния кръг“[3].

Може би най-красивото решение на проблема „ние и нашето минало“ са намерили католиците. За тях този въпрос е още по-сериозен, отколкото за православните. Ние имаме седем Вселенски събора, а католиците – двадесет и един. Прибавете към това „учителя на Църквата“ Тома от Аквино с неговите многотомни суми. Плюс огромното количество поместни събори и още по-голямото количество разпореждания на предишни римски папи.

Към средата на XIX век католиците разбират, че всяко тяхно ново действие ще влезе в противоречие с някой от свещените прецеденти или с предписания от миналото. И тогава предприемат много неочаквано решение – на Първия ватикански събор приемат догмата за непогрешимостта на римския папа.

Този догмат е в противоречие с духа на XIX век… Отстрани изглежда, че с подобно решение те се окопават в центъра на средновековно-монархическия свят и по този начин демонстрират, че нищо ново не са научили, че не са отразили демократичните промени в новата система на света и т.н.

Оказва се обаче, че и православните, и светските, и протестантските критици на католицизма не са прави.

Провъзгласяването на папата за авторитет, стоящ над който и да е събор, означава, че мнението на сегашния папа е безусловно по-авторитетно и сакрално, отколкото мнението на който и да е предишен събор, свети Отец, папа и т.н. Това е не толкова догмат за папската непогрешимост, колкото изповядване на безпогрешността на настоящето, което получава безусловен и съзнателен приоритет над миналото.

С други думи, докато римският папа е жив, той притежава непогрешимост по вероучителните и нравствените въпроси, когато говори ex cathedra. А кога именно той говори в качеството си на официално лице, „изпълнявайки своето служение на първосвещеник“? Докато римският папа е жив, подчинената му преса ще смята всяка негова дума за произнесена при изпълнение на служебни задължения, т.е. ex cathedra[4].

Но веднага след като този понтифекс премине в отвъдния свят, неговият приемник вече може да говори нещо съвсем различно, а въпросът „но как така, предишният папа учеше другояче“, може спокойно да бъде париран с „какво от това, било е негово лично мнение, той нали не е твърдял, че говори екс катедра“.

Това много добре е отиграно в сериала „Младият папа“ на Сорентино. Виждайки папата, който пуши цигара в кабинета си, кардиналът държавен секретар казва, че пушенето в папския дворец е забранено. „Кой е решил така?“ – пита папата „Йоан-Павел Втори.“ „Папата?“ „Да, папата.“ „Сега има нов папа.“

Официално само два пъти за изминалите век и половина папа е говорил екс катедра. Това се е случило при обявяването на мариологичните догмати за непорочното зачатие на Дева Мария и за нейното телесно възнесение.

Папа Йоан XXIII веднъж казал с усмивка пред студентска аудитория: „Аз не съм непогрешим“. Долавяйки недоумението в погледите, продължил: „Аз съм непогрешим само когато давам определения екс катедра. Но никога няма да го направя“.[5]

На 22 април 2012 г. по време на тържествен обяд след службата в храма „Христос Спасител“ патриархът каза: „Призовавам свещениците да не участват в токшоу предавания. Това не е нашият стил, не е нашето слово“.[6] Журналистите веднага се свързаха с мен: „Отец Андрей, няма ли да идвате вече на токшоу?“. Помолих ги за малко търпение и се обадих на познат католически свещеник: „Моля да поясните, ако папата по време на обяд каже, че според него свещениците са длъжни да правят това и това, или напротив – да не правят нещо си, това ще има ли задължителен характер за католическия клир?“. Отговорът му беше: „Разбира се, че не! Това просто е мнение на частно лице“…

Но подобно разбиране за непогрешимите съждения на папата имат единствено католическите интелектуалци. Докато за обикновения поляк всеки глас от Ватикана е непогрешим и безгрешен. (...)

[1]Алмазов А. И. Тайная исповедь в православной восточной церкви. Одесса, 1894, т. 3. Приложения, с. 144 (Требник 15 века).

[2] Пак там. Приложения, с. 245. (Требник 14 века).

[3]Гадамер: „Който иска да разбере текста, се занимава с пренос: веднага след като в текста се появи първият проблясък на смисъл, тълкувателят пренася себе си, проектирайки смисъла върху цялото. А проблясъкът на смисъл, на свой ред, се появява само благодарение на това, че текстът бива четен с известни очаквания в посока един или друг смисъл“.

[4]Коментирайки стила на управление на папа Франциск, кардинал Мюлер казва: „За съжаление папата е заобиколен от хора, които слабо познават богословието и социалното учение на Църквата, но не желаят да се откажат от многовековното мислене на придворни“. Говорейки за тези „придворни“, които той нарича „куртизани“, немският кардинал добавя, че те „възприемат всяка папска дума, всеки коментар, направен мимоходом, дори всяко дадено интервю като нещо свещено“. „Сякаш говори Бог!“ – негодува кардинал Мюлер. Той дава да се разбере, че „когато папата говори в качеството си на частно лице, това няма никакво отношение към непогрешимостта по въпросите на вярата“. Всеки, който постави под въпрос казаното или стореното от папата, веднага е обвиняван от „куртизаните“ в „заговор срещу папата“. Мюлер добавя, че дори „личности с най-големи заслуги пред Църквата“ не са защитени от подобни обвинения.https://www.sedmitza.ru/text/8721677.html

[5]Ханс Кюнг. Обръщение към папа Франциск, Страницы № 20-1.

[6]http://www.patriarchia.ru/db/text/2183143.html