Знаменито е пророчеството на Йеремия: „Боговете, които не са направили небето и земята, ще изчезнат от земята и изпод небесата” (Иер. 10:11). Прието е, че в магиите и духопоклонството най-силни са най-изостаналите социално народи и племена. В Европа чак до ХVIII–XIХ век царяла убедеността в изключителната магьосническа сила на ирландците, бретонците, финландците и особено на лапландците. Тая вяра се проявява дори в Андерсеновата приказка „Снежната царица”. А малайците мюсюлмани приписват особена магическа мощ на сеноите, семангите и джакуните – древните обитатели на полуострова, чиито номадски и полуномадски племена днес чезнат в нищета. Индусите арии се ужасяват от вещерите на дивите неиндуизирани племена – мундите, курумбите, гондите, ораоните, санталите. Вървят фантастични легенди за способността им да се превръщат в кръвожадни зверове, в змии, да разболяват и усмъртяват враговете си от разстояние. Но нали легендите почти никога не са напълно безсмислени?

Един народ, престанал да жадува вечността, народ, „заскобил Бога”, съединява себе си единствено с интересите и задачите на отсамния, земния свят. Той пренебрегва вертикала на пътя към небето, забравя го и всецяло се преориентира към живот „тук и сега”. В тази нова „координатна система” на човека му идват на помощ духовете – господарите и уредниците на този „поднебесен” свят. Към тях се обръща човекът за практическите си нужди, с тях влиза в своеобразна симбиоза, скрепена навремени с жертвена човешка кръв. И духовете го сподобяват със сила и власт. В това демонистът е убеден напълно. Думите на Хегел, че „магьосничеството – това е осъществяване на власт от човека в неговата природност”, са потвърдени от логиката във вярата на безписмените народи.

Сега можем да дадем едно по-точно определение на явлението, което наричаме религия:

Религията е съвкупността от начините, чрез които човекът достига Бога, смъртните – безсмъртното, времевите – вечното (за теистичните религии); или – методите за съединяване на човека с духовете, за овладяването им, за защита от тях при повече или по-малко пълното игнориране на вечния, безсмъртния Бог Творец (за демонистичните религии).

За разлика от богообщуването духообщуването не изисква от човека жертвата на самоограничението. Изгубено е чувството за грях, съзнанието за собствена лошавина. Оттук и усилието за преодоляването им изчезва. Човек се усеща слаб, но не грешен. Той дири сила – и знанията, които я дават – а не сърдечно очищение. Знаейки имената на боговете, навиците им, вкусовете и възможностите им, човек се оказва способен да подчини демоните или да отслаби отрицателното им въздействие.

Бог, Който е всемогъщ и безграничен, не може да бъде подчинен и за да придобие човек присъщите Му качества, за да стане човек богоподобен, налага се да Му се подчини. Духовете, колкото и да са мощни, са ограничени и по сила, и по пространство, така че има надежда да бъдат подчинени на човешката воля. Нужно е „само” знанието как да се прави това правилно. Подчиняването на духовете превръща магьосника в господар на тяхната мощ, но не му дава вечността и всемогъществото, присъщи единствено на Бога. Поради което в културите, ориентирани към духообщуване, тези висши цели така и не се поставят. Безкрайното в човека, което му е присъщо като богоподобно същество, бива ограничено. Такова самоограничаване до земното равнище на битието неизбежно влече стесняване на есхатологичната перспектива. Изчезва идеята за посмъртен съд, за нравствена оценка на земния път. Съдът е нужен тогава, когато едната от възможностите на посмъртното битие е приближаването към Бога, придобиването на Неговите качества. Бог – това е съвършенството, и нищо несъвършено, нищо нечисто не може да се съедини с Него. Но когато не е поставена задачата за такова съединяване, очевидно и съдът става излишен.

Обаче освобождаването от посмъртен нравствен съд обезценява и земните норми на социалните отношения. По петите на разрушението на небесния вертикал върви и разрушаването на социалния, на земния хоризонтал. Човешките отношения стават свободни от нравствените закони – наистина не изцяло (защото тогава обществото ще престане да съществува), но до голяма степен.

Към какво води пречупването на тези две направляващи линии – небесната и социалната? В резултат от това пречупване човек губи задпределните си перспективи и обетите си пред Бога и пред бъдещите поколения. Той прави късо съединение със собствената си индивидуалност, с моментните й желания и интереси. Той престава да се самоусъвършенства в стремеж да стане достоен за своя Творец и да породи достойни потомци, а обратно, приспособява света към себе си, неизменния. Това е край на вътрешното развитие на личността. Последствието е, че затихват и съществените външни изменения, осъществявани от тази личност. В резултат общество, в което господства ориентацията към света на духовете, спира развитието си – в същата степен, в която това общество е предало на забвение абсолютната божествена цел на живота.

В този процес обаче външните социални и материални обстоятелства на битието не деградират, тъй като демонистичното общество цени постигнатото равнище на битова подреденост и не иска да се разделя с него. По правило обаче такова общество престава да се развива. Ние с много голяма вероятност можем да съдим по социално-икономическия ред на един или друг безписмен народ за това на какъв стадий от своето развитие той е изменил на теистичната ориентация, предпочитайки „по-необременителната” демонистична ориентация. Анализът на религиозните нагласи на безписмените народи позволява да се приеме с достатъчна увереност, че това не е начална форма на човешката религиозност, а неин страничен клон – безизходен и съхнещ. Това е видяно и описано ясно в началото на ХIХ век, още преди да има палеоантропология и сравнително религиознание, от дълбокомислещия Жозеф дьо Местр: „Ако човешкият род изначално е притежавал знание, то тогава дивакът може да бъде само клонка, откъснала се от дървото на обществото. Безсъмнени са както фактът на развалата, така и причината за нея – тя може да бъде само престъпление. Вождът на народа изкривява моралното начало в себе си чрез престъпление... Пастирът на народа пренася проклятието върху потомството, а тъй като в природата на всяка постоянна сила е тя да действа все по-бързо, то тази развала, все по-силно тегнеща върху потомците, в края на краищата ги превръща в онова, което ние наричаме „диваци”. А онова, което Русо и подобни нему наричат естествено състояние, е последната вече степен на затъпяването и оскотяването... Помислете: ние с нашия разум и нравственост, с нашите науки и изкуства, сравнени с първоначалния човек, сме съвсем същото, което е дивакът, сравнен с нас”[1]. „Обществото е толкова древно, колкото и човекът, а дивакът не е и не може да бъде нищо освен човек изроден и наказан [От Бога. А.З.]” – пише Дьо Местр в друг диалог от своите Вечери.[2]

Теизъм и демонизъм – да ги противопоставим е доста условен акт. Във всеки жив народен организъм, в народните вярвания откриваме и едното, и другото. В обичаите на народите, изповядващи дори най-възвишените теистични религии, присъстват многобройни демонични черти. Чародейството е плътска работа – сочи апостол Павел (Гал. 5:19-20), а плътта, разбира се, е задължителен компонент на човешкото същество. Но когато плътта престане да се подчинява на духа, когато се самообяви за главен, а защо не и единствен елемент на човека – пред демонизма се откриват широки възможности и обществото от предимно теистично постепенно става предимно демонистично. Възможен е обаче и е отлично познат на историята на човечеството и противоположният импулс. Цяла редица типично демонистични човешки групи по едни или други причини решително преминават към теистична религиозност – и веднага възниква държавност, писменост, цивилизация. Германците през VIII–IX век, руснаците и поляците през Х, шведите през XI, Литва през XIV век демонстрират тази закономерност, когато приемат християнската вяра. Но и арабите, чули проповедта на Мохамед, за броени десетилетия създават империя и култура, за които не са и помисляли техните бащи и деди, кланящи се на камъни земни и звезди небесни. Дравидските племена от Южен Декан, жителите на Цейлон и Ява, на Камбоджа и Чампа, на Япония и Корея свидетелстват, че тяхното индуизиране и будизиране са имали подобна сила.

В началото на ХХ век в Африка на юг от Сахара броят на християните сред местните народи (с изключение на Етиопия) надали е надхвърлял милион; приблизително също толкова са били и мюсюлманите. В края на 60-те години на миналия век над 60 милиона африкански аборигени, живеещи на юг от Сахара, се самоопределят като християни; също толкова се самоопределят като мюсюлмани. Този процес продължава и днес, като не са редки и случаите на преминаване на новопокръстени християни към исляма. Множество традиционни религии на безписмени народи са изчезнали окончателно през последните 100–150 години, без да са били обект на сериозни изследвания. „Невъзможно е днес да бъдат описани предхристиянските вярвания на хотентотите например” – отбелязва познавачът на африканските религии Париндър.[3]

Бъдещето ще покаже дали тази принципиална смяна на религиозната парадигма ще предизвика обосноваването на здрава национална държавност и писмена култура в черна Африка от XXI век. Но опитът от миналото сочи, че обикновено теистичната религия не увенчава зданието на младата цивилизация (както приляга на една „идеологическа надстройка”), а ляга като начало и първооснова на цялата бъдеща величествена сграда.

Все пак на въпроса, който си зададохме в началото на тази част, няма да успеем да дадем убедителен отговор. Проблемът защо един народ избира теистична вяра, а народът – негов съсед, избира демонична; защо един народ намира в себе си сили да се върне от света на духовете към Бога, а друг до ден днешен е доволен от духовната уредба-отклонение, възприета от дедите хилядолетия назад, предпочитайки отсамната безметежност пред усилния труд за победа над бремето на греха, грях, който не пуска човека при неговия небесен Отец и Създател – този проблем е не по-малко нерешим от простия на пръв поглед въпрос: защо тоя човек е добър, а оня – лош; защо този е самопожертвувателен, а онзи вижда в ближния само средство за собствените си цели. (...)

[1] Де Местр, Ж. Санкт-Петербургские вечера СПб., Алетейя, 1998, с. 74-78.

[2] Пак там, с 362.

[3]Parrinder, Е. G. Religions of Illiterate People: Present Sitruation Historia Religionum II, p 630.