В началото нека подчертая предварителния характер на този очерк. Настоящата тема едва сега започва да се изучава и аз не съм в състояние да изложа каквато и да било окончателна теза. По-скоро виждам себе си като участник в наше общо търсене на светлината – търсене, което вероятно някой ден ще ни доведе до конкретни и последователни заключения, ала това няма да е сега. Омръзнало ми е от речи и статии, поставящи си за цел да разрешават всички проблеми веднъж завинаги, със сръчни, взети наготово отговори: такива откриваме дори във връзка с литургическото движение, дори когато тема като настоящата се поставя за дискусия: „Светът като тайнство“ е тема, която със сигурност трябва да ни накара да напредваме изключително внимателно и наистина с нерешителност. Моите собствени мисли не са достигнали нито до увереност, нито до окончателност. Единственото, по отношение на което се чувствам сигурен, е, че такъв вид тема има огромна важност за християнското богословие.

Макар да употребявам думата „богословие“, този очерк няма да бъде богословски – поне ако под богословие ние подразбираме „определения“. Виждам огромна трагедия в това, че в миналото светотайнствената реалност е трябвало толкова често да бъде обект на изчистени дефиниции, съставяни според юридическия модел: дефиниции така тънки и прозрачни, че клонят към засенчване и дори умаляване на онова, което се дефинира. Това, от което ние се интересуваме, е самата тази реалност – наново преоткривана. Моят подход към нея е в следване на пътя на моята собствена традиция – литургическия опит, живото Предание на Източноправославната църква, и едва на второ място в следване на формалното богословие, извличано от тази традиция. И това, което правя, е да повдигам въпроси, а не да давам отговори.

Нека започна от заглавието – една богата на съдържание фраза, обединяваща двете неща, с които християнската мисъл и енергия са най-много ангажирани днес. Свят и тайнство – тук ние имаме два обекта на огромен интерес, два предмета, които по един открояващ се начин ангажират нашето мислене и действие като християни, живеещи в съвременния свят.

Едва ли се налага да подчертаваме, че времето ни е белязано от една нова степен на загриженост за света: тази загриженост е от първостепенно значение за съвременното ни съзнание. Откривам я например ясно формулирана в енцикликата на папа Павел VI Ecclesiam Suam, както и в самата идея за „диалога“ изобщо.[1] Тази гледна точка е печелила почва в продължение на десетилетия: идеята, че Църквата съществува, за да спаси целия свят, противно на ограничената представа, че тя просто задоволява религиозните нужди на отделния човек. Днес това надали се налага да се обяснява специално.

От друга страна, и което е също толкова важно, ние преживяваме нещо, което по-същество е пълно преоткриване на светотайнствената природа на християнския живот. Тук не става дума просто за някакво подновено настояване върху важността на отделните светотайнствени действия в живота на отделния човек. Те са особено нужни, само че ние отиваме по-нататък, за да препотвърдим светотайнствения характер на целия живот.

Така, когато събираме заедно двете думи „свят“ и „тайнство“, ние можем да видим ясно очертани две основни тенденции на нашето време, или може би два аспекта на една и съща тенденция, и това е опит, който вероятно не се отличава с особена оригиналност, но при все това си заслужава да бъде направен. Необходима е перспектива, зрителна рамка, която да помогне на мисълта и на бъдещата работа. Каква е връзката между тези две понятия, тези две реалности: света и тайнството? Ако успеем да получим някакво ново вникване в светотайнствената природа на християнския живот, ще ни помогне ли това да разберем света? Ако развием една по-висока степен на загриженост за света, ще задълбочи ли това нашия опит и разбиране за тайнствата?

Преди обаче да се опитаме на тези редове да постигнем някакъв синтез, вероятно ще бъде добре да съсредоточим вниманието си върху всеки от двата термина поотделно. В дългата история на християнското богословие и на християнската духовност хората са говорили относно „света“ по два начина, и двата добре вкоренени в Евангелието. От една страна, ние казваме, че „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…“[2]; че евхаристийната жертва е акт на приношение заради света[3]; че същият този свят е обект на божествената любов, божествено творение, божествена отговорност; че той трябва да бъде спасен, подобрен, преобразен. В един друг смисъл обаче, и със същото основание в Писанието и в Преданието на Църквата, ние говорим за света негативно – той е нещото, което трябва да оставим; затвор, от който трябва да бъдем свободни; Божи враг, който с измама, със своята гордост и своята похот заявява права върху нашата любов.

Без съмнение тук опростявам прекалено, но на мене ми се струва, че истинският християнски опит включва в себе си един определен синтез между тези две виждания за „света“. Отрицателното виждане е много положително в духовен смисъл, т.е. наистина е необходимо светът да бъде изоставен, да култивираме в нас една откъснатост и свобода от него. Тази откъснатост обаче твърде лесно се разгръща в посока към индиферентност, липса на уважение към Бога – заради Неговото творение. Постепенно Църквата осъзнава тази тенденция и я коригира чрез подновено подчертаване на загрижеността за света, на това, че той е нещо добро.[4]

Днес ние се намираме съвсем недвусмислено на втория етап от този цикъл – все по-въвлечени в света и в неговите дела. Може би сме отишли твърде далеч; тази опасност определено е налице. Откриваме я, внушавана от определени среди, в които се настоява, че трябва да изоставим изцяло идеите за Бога и за религията, за да се посветим по-пълно на света и другите, живеейки като хора в света на хората. В една „честност към Бога“ сме призовавани да Го изоставим: дотолкова далеч е залюлял днес махалото егоцентричният пиетизъм.

Този е етапът , на който се намираме днес, и ние трябва отново с настойчивост да заявим, че и двете виждания по нашия въпрос са вкоренени в откровението и в опита на Църквата. В случай че изберем само едното от тях и го тласнем към неговия логически завършек, пренебрегвайки другото, ние ще завършим в ереста – първоначалното гръцко значение на думата „ерес“ има отношение към грешка, в чиято основа е легнал погрешен избор, към сбъркана селективност.[5] Ако настояваме да направим избор там, където би следвало да търсим синтез или помирение, ние ще клоним към ерес.

Тук следователно трябва да търсим примирението и да синтезираме. Приемането на света е повече от оправдано, ако не и необходимост. Няма никакво християнство там, където на света не се гледа като на обект на божествената любов. От друга страна, налице е всяко оправдание за онази откъснатост, онова изоставяне на света, които са така силно подчертани в аскетическата традиция. Постигането на жив синтез на тези два принципа означава именно определяне на християнското отношение към света и едно от главните ми намерения в този очерк е да изкажа предположението, че не бихме постигнали този синтез, нито бихме видели тази пълнота, че не бихме постигнали пълно оправдание на двете християнски виждания за света, без да успеем да видим света като тайнство и себе си, заедно с цялата наша тварна среда, по светотайнствен начин.

Що се отнася до светотайнственото само по себе си, и там ние можем да подходим по същия начин, за да открием и там подобна нужда от синтез. Във всевъзможните наши християнски традиции нас ни учат да мислим за светотайнственото като съществуващо на първо място и главно във формата на определен, фиксиран брой тайнства, схващани като повече или по-малко изолирани действия на Църквата, принципно заети с личните нужди на отделния християнин. В някои традиции тези действия са седем, в други – две, но богословието, а наравно с него и благочестието винаги са проявявали склонността да се концентрират върху едно нещо: благодатта, която тези действия предлага на хората.

За съжаление този тип отношение към тайнствата, колкото и да е бил и законен, и наистина необходим, е вървял в разрез с целите, които сам си поставя. Теоретизирайки върху изолираните светотайнствени действия, ние губим чувството за светотайнственото изобщо. Броят на тези действия, тяхното учредяване, условията за валидността им и пр. – всички тези въпроси ние задаваме по един дотолкова стеснен, съсредоточен маниер, че в умовете ни всичко останало се превръща в не-светотайнствено.

Нека вземем като пример тайнството Кръщение. Всички ние ще се съгласим, че за да е нормално кръщението, е необходима вода. Колко често обаче можем да усетим един класически богослов истински да обича водата? Колко често той изобщо ще е забелязал какво тя представлява? И този въпрос съвсем не е второстепенен. Защо като вещество на тайнството е била избрана тъкмо водата, какво толкова специално има в нея? Или пък (в случая с едно друго тайнство) – в хляба и във виното? Подобни въпроси са били оставени настрана: при разглеждане на материалния аспект на тайнствата богословите показват тенденция към една минимизирана, лишена от действителен интерес мисловна рамка, задоволявайки се доста страхливо с минималните изисквания за обичайна валидност – с по възможност най-тънката струйка вода, с вино, което се отмерва в капки, с възможно най-щадящото помазване с елей. Изглежда сме се отдалечили прекалено много от онзи свещен материализъм („Бог толкоз обикна света…“), върху който следва да се основава християнската духовност.

Вместо това там е налице съсредоточаване над благодатта. В тази ситуация обаче самата идея за благодатта е омаловажавана. Ние сме спрели да мислим за идването на Духа като за „силен вятър“.[6] Вместо това ние си мислим за нещо дребно, нещо, което е размито и слабо, което да бъде законно дефинирано и отмерено в малки дози. Бог дарява Своята благодат в огромен поток, който не може да бъде измерен от хората, и въпреки това през вековете богословието, изглежда, се е концентрирало върху неговото измерване, както и – неизбежно! – върху редуцирането на благодатта до нещо, което човеците да биха се надявали да измерят. Що за благодат е било това? Предпазваща благодат? Освещаваща благодат? Действена благодат? Къде да я намерим в официалния списък с изброеното? (...)

[1] В тази своя енциклика от 6 август 1964 г. папа Павел VI акцентира върху Църквата Христова като любяща майка на всички човеци и призовава към по-дълбоко себепознание, обновление и диалог, едновременно с това признавайки, че Църквата е дълбоко засегната от въздействията на света върху нея. Б.пр.

[2] Иоан. 3:16. Б.пр.

[3] „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко“. Б.пр.

[4] По смисъла на Бит. 1:31. Б.пр.

[5] Старогръцки: αἵρεσις, от αἱρέω – „вземам“, „хващам“, „улавям“, но също и „избирам“. Б.пр.

[6] Виж: Деян. 2:2. Б.пр.