През последните десетилетия в академичното богословие започна да се обръща задълбочено внимание на въпроса за връзката на догмата с етоса на Църквата, което доведе до съответните нови изследвания по темата. Подобни изследвания крият в себе си риска или да изпаднем в позицията на критици и „учители“ на Църквата, или да гледаме през розови очила на проблематиката, която поставя темата, като по-скоро се стремим да я идеализираме, отколкото обективно да я анализираме. Ако изследваме обаче темата sine ira et studio[1] и се направи поне опит да сме едновременно и обективни, и честни спрямо поставената проблематика, то би могло да се стигне до една балансирана позиция, основана на цялостната традиция на Църквата. В контекста на казаното по-горе ще се опитам на базата на традиционната връзка догмат–етос в Църквата да представя възникналите проблеми в перспектива, породена от съвременните обстоятелства.

Кризата, предизвикана от ковид пандемията и свързаните с нея изпитания, изведе на преден план опасността от фундаментализъм в Църквата, който присъства в нея в една или друга форма през различните етапи на съществуването ѝ. На второ място е проблемът с неолиберализма и секуларизацията. Всъщност можем да разглеждаме секуларизацията като основна причина за появата и на либерализма, и на фундаментализма в Църквата. Колизията между фундаментализма и либерализма е изключително дълбока и многолика, като в същността си има един корен и едно начало – секуларизма.

В настоящия текст ще се опитам да анализирам причините за появата на антропологична колизия в корелацията догмат – етос, както и да акцентирам на спецификите на тази колизия. Според древната практика на Църквата връзката на догмата с етоса е същностна, затова разгледаните по-долу в текста девиации – фундаментализмът и либерализмът, са констатирани и анализирани като аномалии, които присъстват твърде силно в живота на Църквата, разяждат я, влияят й, без обаче да променят нейната същност.[2]

Догмат и етос в традицията на Църквата

Догматите на Църквата са истини на вярата относно спасението в Христос. Затова е напълно закономерна и основателна рефлексията на догмата върху етоса. Начинът на живот на християните е следствие от тяхната правилна вяра. Разбира се, те са така тясно свързани, че влияят едно на друго: догматът – на етоса, и етосът – на догмата, но в историческия контекст на развитието на Църквата догматът определя начина ни на живот. В Писанието и Преданието на Църквата догматите са истини, които определят битието на християните и чрез които се спасяват. В този контекст истините на вярата, формулирани на съборите от отците на Църквата, изразяват богооткровеното учение на Христос, което се проектира в начина на живот на вярващите, който е живот в Духа. Богооткровените истини на вярата създават в християните предпоставки за живот във вярата, така както теорията ражда практиката, така че връзката на догмата с етоса виждаме изразена в църковния живот и в светогледа на вярващите в Христос.

В Писанието и в личността на Богочовека виждаме парадигма за тази връзка между догмат и етос. Христос свидетелства: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня“ (Мат. 5:17). В основата на учението на Христос е учението за любовта и саможертвата и борбата с егоцентризма. Виждаме примерите, които Христос показва в Новия завет: те не са борба със закона, но не са и следване на буквата на закона, защото са парадигма за живота в Христос, който е в свобода, като доброволно поробване за Бога, жертване за всички и любов към всички в Христос. Богочовекът нарушава съботата, за да изцели, за да помогне, за да извърши чудо с тялото и душата на човека. Новият завет, който Той подпечатва с кръвта Си, е благовестието за спасението на човека и света, което е извършено от милващата Любов на кръста. Апостолите това проповядват и това живеят според Неговото Евангелие.

В първите години от живота на Църквата догмат и етос са под влияние на ереси на основата на юдаизма и езичеството. Спорът между св. ап. Петър и св. ап. Павел, описан в Посланието до галатяни, е не само спор за спазването на буквата на закона, а за истините на вярата и за начина на живот. Решенията на Събора в Йерусалим от 51 г. са решения[3] за това какъв трябва да бъде животът на християните според Новия завет, завещан от Христос и Неговия пример, който те имат още пред очите си. В този контекст може да се каже, че Апостолският събор в Йерусалим отразява спора за връзката на догмат и етос, който апостолите разискват.

Отците на Църквата, подобно на апостолите, следват примера на Христос на „дело и слово“ (срвн. Лук. 24:19). Техните съчинения, от една страна, предават учението за благовестието и изясняват истините на вярата, а от друга – говорят за живота според вярата. Затова са лесно разбираеми мотивите на Църквата през IV–V век да въведе подготвителен период за желаещите да приемат свето Кръщение, по време на който оглашените изучават истините на вярата и заедно с това участват в богослужението и поставят началото на християнския си начин на живот. Св. Кирил Йерусалимски във Второто си слово към готвещите се за свето Кръщение разяснява синергията между догмата и етоса и тяхното важно значение за спасението на християните. Според него те двете заедно изразяват истинското богопочитание, служението Богу с дух и истина (Иоан. 4:23). „Начинът на богопочитание се състои – казва той – от следните две неща: от (знание на) догматите на благочестието и от добри дела.“[4]

Химнографските текстове на Църквата по своя специфичен поетично-възхвален начин предават истината за отношението и връзката между догмата и етоса. Светителите са възпети като „правило на вярата“, защото изразяват истините на вярата с живота си и ги предават на народа Божий: „Правило на вярата и образец на кротостта, учител на въздържанието те показа Този, Който е истината на нещата....“, се казва в общия тропар за светителите[5]. Троичният Бог прави светителите да изразяват вярата с живота си и да бъдат правило на вярата и образeц в добродетелта, чрез което се довеждат и вярващите при Бога, Който прославя своите светии и се прославя чрез тях (срвн. 2 Сол. 1:10; Пс. 67:36). В канона на св. Авксентий, написан от св. Теофан Изповедник (+847), се съдържа свидетелство за перихорезиса и синергията между догмата и етоса в прославения от Бога светец, която е пример за начин на живот и начин на изповядване на вярата: „Твоят живот е светъл и вярата православна (правилна)[6], въздържанието – чудно, разтворено от благодатта на словото, Авксентие“ [7].

Иконописта изразява с помощта на боите богословието на отношението между догмата и етоса в личността на християнина и на светеца. Иконите на светителите обикновено представят светеца с Евангелие в ръце, като предаващ истините на вярата, като целият образ е одухотворен, изпълнен с Божията благодат и светлина, като притежаващ даровете на Духа от общуването с Него и поради чистия си добродетелен живот.

Описаните по-горе примери са само част от Преданието на Църквата, в което се съдържат свидетелствата за връзката на догмат и етос на основата на Свещеното писание, творенията на отците на Църквата, химнографските текстове и иконоизписването на конкретни светии. (...)

[1] Безпристрастно, обективно (букв. без гняв и предубеждения).

[2] Двете понятия фундаментализъм и либерализъм са неологизми, те са чужди на Древната църква, но явленията, които описват, се зараждат още след приключването на гоненията в Ранната църква. Тези понятия, които познаваме в съвременната им употреба, имат своето значение в съвременната епоха. Поради различните културни, политически и религиозни критерии в различните епохи и обстоятелствата, в които се е намирала християнската общност, те са неприложими напълно в съвременната им употреба, но като отклонение от корелацията догмат–етос, откриваме признаци за тях още в ранните периоди на Църквата, така както и ересите. Въпреки че започват да се проявяват в пълната си сила след приключване периода на гоненията, корените им са от Ранната църква с влиянието, което идва от юдейския и езическия свят. Понятията фундаментализъм и либерализъм в своята същност са неприложими за Христовото тяло, тъй като представят едни различни от църковните реалии (така, както е възгледът за зло и добро в християнската богословска мисъл). Употребата им в настоящия текст е с оглед на тяхната метаморфоза и трансформация, тъй като те подменят светоотеческата вяра в Христос и се зараждат на основата на нездрав духовен живот, псевдоблагочестие или робуване на страстите, които се оправдават със свободата в Христос.  

[3]Спорът, който апостолите разглеждат, е как да се изпълнява юдейскияj закон от новоприелите Христос. Решението на Апостолския събор е да не се изисква обрязване от новоначалните християни, а само „да се въздържат от осквернени, идоложертвени храни, блудство, удавнина и кръв, и да не правят на други онова, което не е тям угодно“ (Деян. 15:20).

 [4]Sanctus Cyrillus Hierosalymitanus. Catecheses. PG 33, 456. Ὁ γὰρ τῆς θεοσεβείας τρόπος ἐκ δύο τούτων συνέστηκε, δογμάτων εὐσεβῶν, καὶ πράξεων ἀγαθῶν.Καὶ οὔτε τὰ δόγματα, χωρὶς ἔργων ἀγαθῶν εὐπρόσδεκτα τῷ Θεῷ·οὔτε τὰ μὴ μετ' εὐσεβῶν δογμάτων ἔργα τελούμενα, προσδέχεται ὁ Θεός.

[5] Минiа феvруарiй, Москва, 1996, с. 247 (тропар на вечерня за 14 февруари).

[6] Смисълът на термина православна вяра е много по-широк от общоприетия, с който се обозначава религиозната принадлежност. Той изразява истинната вяра, която се състои не само в знанието на теоретични истини, които очертават правилното учение, а и в правилното, истинско прославяне на Бога и живот в Него въз основа на вярата.

[7] Канон, песен 5, тропар 3. Минiа феvруарiй, Москва, 1996, с. 290.