СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ И СВЕЩЕНОТО ПРЕДАНИЕ – ОСНОВА ЗА БОГОВДЪХНОВЕНИЯ И ИЗПОВЕДЕН ХАРАКТЕР НА ЕВХАРИСТИЙНИТЕ ТЕКСТОВЕ
В процеса на изграждане на християнското богослужение основно място заемат Свещеното писание и Свещеното предание. Много текстове, молитви и богослужебни обреди са инспирирани от Свещеното писание. Така например някои основни съставни части на християнското богослужение, сред които молитвата, песнопенията, текстовете на Евхаристията и тайнствата, последованията на Литургията и на целия богослужебен кръг са базирани и изградени от текстовете на Свещеното писание на Стария и Новия завет, а поученията, проповедите, литургичните рубрики, обредните действия, много от празниците и свързаните с тях обреди, са отражение на практиката на Църквата, запазена в Свещеното предание. В ранния период на формиране на богослужебните последования и най-вече на Евхаристията[1] молитвите били изграждани чрез познанието на Свещеното писание от страна на свещенослужителите и харизматична импровизация на базата на апостолското приемство, запазена в рамките на Свещеното предание. По този начин с наличността на текстовете от Свещеното писание и посредством харизмите (благодатните дарове) започнало съчиняването на евхаристийните молитви, останали закодирани, като ὁ κανόνες τῆς πίστεως – regula fidei – канон на вяра на Църквата, в Евхаристията.[2] Евхаристията, като изповед на вярата, проявена в истинското благодарение („Благодарим на Господа”[3]), e засвидетелствана и в текста на древната поклонничка Етерия в нейния Дневник, и в някои нейни думи, които могат да бъдат определени като изповед и благодарение към Бога.[4] В много от древните литургийни текстове има такива с изповеден характер. По въпроса за изповядването на вярата като основа на евхаристийните текстове, трябва да се отбележат и някои важни библейски и исторически характеристики, свързани с най-сакраменталната и важна част в Анафората – epiclesis. Евхаристията е Тайнство на Тайнствата. Затова и богословското изследване на Евхаристията трябва да съответства на литургичното, библеистично и светоотеческо предание на Христовата църква. В този ракурс се правят и подробните изследвания на Евхаристията и нейния център – Анафората, в традицията особено на византийските анафорални текстове на св. Василий Велики[5]и на св. Йоан Златоуст[6], които ясно и категорично доказват взаимовръзката – вероизповед, молитва и живот.
Преоткриването на истината за светата Евхаристия изисква както познаване на конфесионалните особености на другите деноминации, така и възприемането, учението и тълкуването на Евхаристията на едно ново ниво, с нова методология, терминология и език. Това, разбира се, не означава заличаване и моделиране на евангелските истини, на учението на Църквата, творенията на отците и свидетелствата на изворите, а тяхното по-лесно и достъпно представяне на обикновения християнин. Независимо от натрупаните конфесионални различия и нанесените щети върху богослужението на Църквата в периода на Късното средновековие, Евхаристията остава всевечното „сърце на Църквата”, без което Богочовешкият организъм не може да съществува. „Църквата Христова като мистично тяло на Господа има своя благодатно-мистичен живот. Църквата по своя характер е евхаристийна, но и Евхаристията е еклезиологична, което означава, че истинска Евхаристия може да има само в Църквата.[7] Като говори за Преданието на Църквата като за нейно учение, св. Ириней Лионски казва: „Нашето учение е съгласно с Евхаристията, а Евхаристията, на свой ред, потвърждава нашето учение“. Най-важните писмени източници за евхаристийното богословие са текстовете на Свещеното писание, Свещеното предание и текстовете на литургийните молитви. Евхаристийните молитви от Анафората на св. Василий Велики например са висшата степен на църковното богословие. „Те съдържат изумително изобразяване на божественото домостроителство и едно най-изразително литургично молитвено свидетелство за спасителните плодове на Евхаристията.”[8] Проф. И. Панчовски подчертава, че „светата Евхаристия е тайнство в собствен смисъл, защото е учредена от Самия Господ Иисус Христос, основава се на Свещеното писание и Свещеното предание, извършва се от Църквата още от деня на нейното основаване”[9]. Интерполацията на текстове от Свещеното писание в древните литургийни текстове са основание за синтез на юдейски и раннохристиянски богослужебни практики. Поетичното разнообразие на юдейската религиозна практика и връзката ѝ с раннохристиянската молитвена практика например разкрива не просто разликата в израза или традиционни термини от периода на формиране на съответния ритуал, но е и съществен факт, разкриващ цялото богатство от текстови и култови юдейски елементи, естествено преплетени с християнските богослужебни последования. Раннохристиянското богослужение асимилира текстове от Свещеното писание на Стария и Новия завет с Преданието и апокрифната литература, които се оказват в основата на антиохийско-кападокийското богословие по отношение на култовата и молитвената практика на Църквата, което, от своя страна, прераства в литургийната практика, изразена в класическите анафори. На основание на текстовете от Свещеното писание на Новия завет се оформя христоцентричният характер на християнското богослужение и най-вече канонът на светата Евхаристия, което е най-автентичният начин за разкриване на истината на живота и делото на Богочовека Иисус. Текстовете: „Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан. 14:6); „Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота“ (Иоан. 5:24). „И още Иисус им рече: Аз съм хлябът на живота; който дойде при Мене никак няма да огладнее, и който вярва в Мене никак няма да ожаднее„ (Иоан. 6:35). „Истина, истина ви казвам, Който вярва в Мене има вечен живот„ (Иоан. 6:47). „Богослужението на Източната църква е най-сигурният и вероучителен ориентир. То е хранителят на Свещеното предание, доказан критерий за богословска истина и своеобразно отражение на всички богословски спорове от миналото”[10], оказали влияние върху развитието на молитвите на Литургията и нейното последование.
Много рано в богословските и литургични трактати на Църквата се говори за Божията същност, като Бог е наречен Истински, Истинен, Истина. Говорейки за истината, която се отнася единствено и само до Бога, св. Максим Изповедник казва: „Истината и благото разкриват Бога. Но (Той се явява) като Истина, когато Божественото произволява да се разкрие със Своята същност, защото истината е нещо просто, единствено, единно, тъждествено, неделимо, непреходно и безстрастно, не подлежи на забрава и е абсолютно непротяжно“[11].За преп. Максим е характерно разделяне на „същност” и „енергия” (в единствено число). При това в този случай Божията „същност” се съотнася с Истината, а „енергията” – с Благото.
Участието в богослужебното събрание на всички християни е израз на членството в Христа – участие, като членове на Църквата, на всички кръстени в името на Светата Троица, т.е. правилно изповядващите вярата участващи в тайнството Кръщение, независимо от раса, пол и социално положение. Правото на верните да участват в богослужението на Църквата се основава на правилното Кръщение, Миропомазване и Евхаристия, за които споменават и раннохристиянските текстове.[12]
В последованието на Византийските литургии – CHR, BAS и Литургията на Преждеосвещените дарове[13] на св. Григорий Двоеслов папа Римски и в други, много от молитвите съдържат текстове, които се отнасят до истината за вярата въобще (като изповеданието на вярата, изповедта на греховете) и до Истинския Бог – конкретно, с различни характеристики, основани върху текстове от Свещеното писание и върху традицията на Свещеното предание. Разликите са минимални, но все пак се откриват в някои от молитвите на Евхаристийния канон. В своите изследвания върху източната литургийна практика ,литургистите проф. Р. Тафт[14] и проф. М. Аранц доказват това.[15]
Съществува неразривна връзка между Свещеното писание, Свещеното предание и Откровението, което е първообразът за съставянето на евхаристийните молитви на Църквата. Откровението се разпространява сред човеците посредством Свещеното писание, но естественият начин на разпространение на Божественото откровение в Църквата е и Свещеното предание. От началото на света до времето на Мойсей нямало свещени книги, а учението за вярата в Бога се предавало чрез устно предание, т.е. чрез разкази, примери, един на друг, от предци на потомци. Богочовекът Иисус Христос преподал Своето Божествено учение на Своите ученици чрез проповед и примери, а не чрез книга (чрез писание). По такъв начин преди появата на текстовете от Свещеното писание на Новия завет и апостолите в началото разпространявали вярата и утвърждавали Църквата Христова. Уникалността на акта на учредяване на Евхаристията се състои в това, че информацията се разпространява едновременно чрез Свещеното писание и чрез Свещеното предание. Едното допълва другото, онова, което не е казано в Новия завет, се доказва в следващите творения на апостолите, апостолските мъже и светите отци, което оформя Преданието. Според прот. Г. Флоровски Църквата има знанието и разбирането на истината и смисъла на Откровението. „Съответно Църквата притежава способността и авторитета да възвестява Евангелието и да го тълкува. Това не означава, че Църквата е над Писанието. Тя държи на Писанието, но от друга страна, не е обвързана от неговата буква. Основната цел на екзегетиката и тълкуването е да разкрият смисъла и значението на Свещеното писание, или по-скоро смисъла на Откровението, на Heilsgeschichte. Църквата трябва да проповядва Христос, а не просто Писанието. Използването на Преданието в древната Църква може да се разбере само в контекста на истинската употреба на Писанието. Словото се съхранявало живо в Църквата. Това рефлектирало в нейния живот и структура”[16]. В този контекст „истинното познание – познанието на Истината – пише о. Павел Флоренски – е възможно единствено чрез претворяванена човека, чрез освобождаването му, чрез придобиването на любовта…”; и още: „Актът на познанието не е само гносеологичен, но и онтологичен, не само идеален, но и реален. И познанието е действително излизане на познаващия от самия него или – което е същото – реално влизане на познавания в познаващия – реално единение между познаващия и познавания”[17]. (...)
[1] Иванов (Кюмурджийски), дякон И. Eвхаристията – Mysterium fidei – Mysterium vitae (литургично изследване на тайнството Евхаристия), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2020.
[2] Срв. пак там, с. 50-56.
[3] Евхаристиен диалог на Византийските литургии. Срв. Иванов, дякон И. С. Евхаристията – спасителен диалог с Бога. София, 2005.
[4] Дневникът на Етерия: V. 12; X. 2; XIX. 5; XXIII. 5; XXIII. 8; XXIII. 9; XXIII. 10. Срв. Иванов (Кюмурджийски), дякон И. С. Литургични коментари, анализи и интерпретации на Дневника на Етерия. Сравнително изследване с паралели от богослужебната традиция на Църквата. – В: Дневникът на Етерия. Peregrinatio ad Loca Sancta – поклонение до светите земи. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, с. 142-277.
[5]Византийската редакция на Литургията (Анафората) на св. Василий Велики.
[6]Византийската редакция на Литургията (Анафората) на св. Йоан Златоуст.
[7] Кожухаров, eп. Николай Макариополски. Светата Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от православно гледище (Светата Евхаристия като изява на църковно и междуцърковно общение). – В: ГДА, София, том. XXII, 1, 1972-1973, с. 4.
[8] Пивоваров, прот. Б. Божествената евхаристия като основание за духовен живот и залог за спасението. Живо предание: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,22194/view,article/ (10.10.2020).
[9] Панчовски, И. Светата Евхаристия в православен аспект. – В: Духовна култура, София, 1985, бр. 6, с. 18.
[10] Делипапазов, архим. А. Предизвикателства пред литургическото богословие в България. – В: Развитие на практическото и нравствено богословие в България. Традиции, проблеми, перспективи. София, 2012, с. 110.
[11] Св. Максим Изповедник. Творения… с. 183.
[12] Срв. Иванов (Кюмурджийски), дякон И. С. Литургични коментари, анализи и интерпретации на Дневника на Етерия… с. 142-277.
[13] PSL – Преждеосвещена литургия (Литургия на предварително осветените Дарове).
[14] Срв. Eastern Church Councils and the Liturgy: Fourth-Century Theological Developments in the Byzantine Anaphora of St. John Chrysosytom. – In: Lecture at the Orientale Lumen Conference OL XIV North: Church Councils of the East, June 7-10, 2010, at Seton Hall University, South Orange, NJ, OL XIV East, June 21-24, 2010, at the Pope John Paul II Cultural Center, Washington, DC, and OL Euro East III, July 5-8, 2010, in Istanbul/Constantinople, Turkey, in press in the OL, 2010.
[15] Срв. Арранц, М. Евхаристия Востока и Запада. Рим, 1998.
[16] Флоровски, Прот. Г. Библия, църква, предание, София, 2003, с. 106.
[17] Флоренский, П. А. Сочинения, т. І, Столп и утверждение Истины, Москва, 1990, с. 74.