Може би трябваше да минат повече от седемдесет години, за да се превърне политиката в История. Мисля, че трябва да се говори и пише за тази история. Не само защото тогава пострадалите за вярата са мъченици, подобно на избитите по времето на Нерон, Деций Траян и Диоклетиан; не само защото им дължим незабрава, но и защото много от онова, което се е случило през втората половина на ХХ и първата четвърт на XXIвек не може да бъде обяснено без разказа за избитите свещеници. Без да броим тези, които са осакатени, вкарани в затвори и психиатрии, без интернираните и безследно изчезналите, броят на жертвите е 130 души... или една седма част от личния състав на днешния ни клир.

За отец Йордан Русев от Плиска

Всъщност отец Йордан не е от Плиска, а от Горна Студена. Родил се е през 1909 г., в една и съща година с дядо ми, на хвърлей камък от родното ми село Пейчиново. През 1930 г. завършва Черепишката семинария, жени се за момиче от с. Върбяне и пристига в Шуменския край. Казват, че живеел като заврян зет и че заедно с местния свещеник непрекъснато пътувал из съседните махали. Хем служба да отслужи, хем някой лев да изкара, хем занаят да изучи. Явно добре е пеело момчето. И което е по-важно, човешки се държало, затова в много от селата настоявали да им стане свещеник. През месец, през два се събирали околийските съветници и правели делегации до Варна, да измолят владиката Симеон да им го ръкоположи.

– Дете е още! Мляко има по устата! Изчакайте! Барем трийсет години да навърши, че да позволи канонът. Иначе, мен ако питате, и утре мога да го запопя – благо отвръщал старецът[1].

Изминали десетина години, докато юношата – търпеливо чакайки часа си – възмъжал. Вече бил на трийсет и една и новият митрополит Йосиф не виждал пречки за хиротонията му. Първата му енория била в село Слънчево, близо до Девня. Втората – в старата столица Плиска. Не се знае колко са били селата, в които е служил. Вероятно числото им е двуцифрено. Заради Крайовската спогодба и новото преместване на границата[2] повечето от тях били съвършено безлюдни. Сигурно затова и спомените от онова време са малко.

Поне така твърдеше последният от енориашите му – баба Ирина, майката на бъдещия варненски митрополит Кирил. От нея знам как отецът ѝ се явил в сънно видение и я помолил да не убива отрочето в утробата си. Всичко това трябва да се е случило през септември 1953 г., близо половин година след смъртта на отец Йордан. Вече никой не знае защо „народната власт“ му е вдигнала мерника. Дали всичко е било „ей така, понеже много му знаят устата“, или защото в библиотеката му имало книги на немски език? А може би защото хората са го обичали. А това понякога се оказва смъртоносно.

Единственият спомен за убийството му идва от изповедта на убиеца, някой си Къньо, по-известен като „Къню Керпеденя“. Преди да издъхне, той отново вижда онези същите разпрегнати коне. Животните, сякаш излезли от ада, за да трошат отново ребрата му. Само че този път всичко било много по-истинско и много по-ужасно от вчера, когато на улицата, на крачка от дома му, го стъпкали.

Доколкото разбрах, въпросният Къню издъхнал, когато съм се раждал, в нощта срещу 15 юли 1971 г. Докато берял душа, почти се прекръстил и признал, че някога в мазата на милицията скачал върху ребрата на попа, тъй както подивелите коне скачали върху неговите. Храчел кръв, мажел я с каскета по лицето си и агонизирайки, си припомнял случилото се през януари 1952 г. На общоселското събрание, когато партийният секретар с ярост крещял, че Бог никога не е съществувал, отецът се усмихнал и кротко отвърнал:

– Сигурно много се страхувате от Него! И сигурно има защо!

– А ти, дядо попе, не се ли страхуваш? – подвикнал някой от кибиците.

– Защо да се страхувам от Бога? Нали го обичам…

След което го помлели от бой. Когато губел съзнание, го заливали с урина и се подгавряли:

– Ама теб май Бог много-много не те обича? Къде е сега да те спаси?

Отецът в полусън прошепнал, че някога задавали същия въпрос и на Иисус Христос… и че всичко това било хубаво, много хубаво… Понякога след часове, понякога след дни отново идвал в съзнание. Така – четири седмици. И по-точно до 2 февруари 1952 г. Тогава сърцето му не издържало. И всичко свършило…

А може би не свършило, а започнало. Когато – след много години – пристигнал новият свещеник в Плиска, името му също било Йордан. Нерядко по време на литургия, на Великия вход, в храма – неизвестно как и откъде – влизал още един свещеник. Бил със зелени одежди и с няколко бели косъма в брадата. На видима възраст около 40–45 години. Обикновено стоял до Горното място, кадял и мълчаливо слушал. Ала когато църквата, ради страха юдейскаго, била празна, излизал вън, на клироса, и запявал… Пеел толкова тържествено и красиво, че дори на мегдана се чувало. Събирало се цялото село и слушало… Поне така разказваше баба Ирина. После, за да бъде съвсем ясно, че историята не е измислена от нея и че Животът не може да бъде разказван, ме водеше при гроба му. Унило преливаше вино, после избърсваше с опакото на ръката си прахта от снимката му и като в просъница казваше:

– Ако нещо не ти е ясно, питай го! Ще ти отговори! Иначе щях ли да зная от какво почина момчето ми…

Отец Иван Калинов от Пейчиново

Историята на отец Иван Калинов ме преследва отдавна. Може би защото винаги съм се опитал да я забравя. Тогава, в детските ми години, партизаните бяха добрите герои и цялата тази щуротия с изгарянето на жив човек, някак не звучеше по пионерски. Ала наскоро, при едно от безбройните си пътувания на автостоп, отново се озовах на брега на пейчиновския язовир. Спътникът ми помоли да свърнем за минута от главния път. Искаше да ми покаже нещо важно, след което да ме закара там, закъдето съм тръгнал.

– Тук преди много години – вгледа се той във водата – баща ми е бил изяден от сом. Мислиш ли, че е възможно?

– Защо не? – Не познавах събеседника си и се опитах да съм деликатен.

– Бил е огромен, може би сто и повече килограмов сом – продължи той. – Необяснимо как, завлякъл баща ми в дълбокото. После дошли водолази, но не намерили трупа, затова се говори, че татко е погълнат от риба. Ще се помолиш ли за душата на Парижко?

– Парижко?

– Бил е партизанин от Горнооряховския отряд. Според легендата, за да докаже на Славка Картечарката, че е истински мъж, полял с бензин пейчиновския поп и хвърлил запален фас върху лицето му. Трябваше да измине повече от половин век, за да разбера какво точно се е случило.

Отецът – по онова време петдесетгодишен мъж[3] – бил подгонен като диверсант, защото умеел да прави пари. Упадъчен бил, буржоазен елемент! Или, казано на съвременен език: чудесен мениджър. Ето защо с. Пейчиново го откупило от енорията му в град Бяла. Спазарили го срещу 60 декара ниви. Трийсет – за Беленската църква, и 30 – лично за отеца. Годината била 1922. Ефрейтор Иван Калинов току-що бил пристигнал от Крагуевац. Защо е решил след войната да остане на вражеска територия и да учи в сръбски университет, никой не знае. Единственото известно покрай онези събития е, че с цената на десет декара от бащините си ниви хлапакът първо завършил Бачковската семинария[4], а после – банково дело и земеделски финанси. Въпреки глада и холерата, въпреки репарациите и отчаянието намерил сили и желание да учи. Дали защото бил влюбен и току-що се бил венчал, дали защото новият търновски владика Филип[5] му имал доверие и го подкрепял, младият свещеник обещал пред Бога, че ще върне и последната стотинка, похарчена за него. Първо утроена, после удесетворена. В началото старците му се подигравали. Наричали го „попче-фантазьорче“. Но когато превърнал първата си заплата от трийсет декара в най-хубавото лозе, нещата се променили. Съселяните му с радост го слушали. Не само за това как да преборят филоксерата, но и откъде да намерят новите, френски сортове. Показал им чалъми, които нямало откъде да знаят. И сега в Пейчиново се помни традицията пред всеки ред да се засажда роза, за да може по вегетацията ѝ да се отгатне как ще се развие гроздето. И съответно появи ли се болест, отрано да се вземат мерки. Правел вино за чудо и приказ. Но не това е важното, а друго – че се стараел всички да са на печалба. Умът му сечал като бръснач. Само за седем години успял да превърне съселяните си в бизнесмени. Обединил ги във Всестранна кооперация и намерил пазари за стоката им чак в Австрия и Чехия. На едни помогнал да заминат за Австралия, на други – да започнат нов живот, тук на село. После, след като получил първото дарение – от Сидни – купил трактор и вършачка. На ползу роду, както се казва. С две думи: далеч преди социализма дядо поп създал първата народна кооперация. И това му струвало живота. Дошъл Девети септември, ала отец Иван Калинов отказал да повярва в комунизма. Идеята за Царство Божие тук, на земята, му се виждала повече от абсурдна.

– Не съм Юда – отвръщал той пред лицето на новата власт. – С доверие не търгувам. И не вярвам в анархията! Пък и тази философия – на колективната безотговорност, простете, ама не е моята.

После, за да го сплашат, разстреляли пред очите му единайсет царски офицери. Добре знаел, че идва и неговият край. Може би, ако покажел страх или малодушие, щели да го пожалят. Казват, че Славка посвоему го обичала и търсела вниманието му. Ала със спокойствието си отец Иван сам подписал присъдата си.

– Ех, деца сте и вие и по детски се забавлявате. Дано пораснете и поумнеете!

– Мълчи! – извикал баща ми и ливнал тубата с бензин.

– То аз и бездруго няма какво да ти кажа – със странна усмивка се усмихнал попът. – Освен че на голяма риба се правиш и че голяма риба ще те изяде.

Не отвърнах нищо на спътника си. Мисля, че и той нищо не попита. Само гузно ме поогледа, избърса сълза от окото си и каза:

– Да продължаваме, че времето напредна. А за Парижко, отче, си спомняй понякога. Може лош човек да е бил, но ми е баща. И много ме обичаше.

[1] Митрополит Симеон (вероятно най-ерудираният архиерей в БПЦ) умира през 1937 г. на 97 години.

[2] До 1940 г. българо-румънската граница е минавала на 60 км от Шумен.

[3] Роден е през 1897 г.

[4] Наследник на пренесената през 1915 в България Цариградска семинария.

[5] След като Филип е канонически одобрен за владика на 21 януари 1921, отец Иван Калинов е един от първите (а може би първият) ръкоположени от него свещеници.