„ЧОВЕШКО, ТВЪРДЕ ЧОВЕШКО“? „ПОРТРЕТЪТ НА ХРИСТОС“ НА НАСТАСЯ ФИЛИПОВНА
Достоевски пише основната част от романа Идиот, докато заедно със съпругата си живеят във Флоренция, на хвърлей разстояние от Палацо Пити, посещаван често от писателя, където съзерцава изложените там картини, сред които най-силно впечатление му прави „Мадоната на стола“на Рафаело[1]. Макар и тази картина да не е спомената в романа, едва ли е просто съвпадение голямата роля, която визуалните образи играят в Идиот, както в развитието на сюжета, така и за саморазбирането на неговите герои.[2] Още в началото на романа княз Мишкин, епоним на „идиота“, вижда фотографския портрет на красивата Настася Филиповна и този портрет предизвиква у героя очарованието, довело по-късно в хода на действието до нейната смърт и до неговата лудост.[3] И докато образът на Настася Филиповна в света на романа е въплъщение на представите за човешката красота, фотографията може да бъде разбрана като визуална илюстрация на думите, изказани от княза, че „красотата ще спаси света“[4]. По-късно той се сблъсква с друг, много по-различен образ – картината на Ханс Холбайн от 1520–22 г. на мъртвия Христос, на която Христос е изобразен с безкомпромисен реализъм и за която се твърди, че художникът е ползвал за модел тялото на самоубиец. На тази картина Христос е изобразен лишен от красотата, която буржоазният вкус е намирал за същностно качество на Неговата човешка природа, а Неговата недвусмислено показана смъртност сякаш Го лишава и от Неговата божественост. Когато за пръв път вижда този образ, Мишкин казва, че при вида на тази картина човек може да загуби вярата си[5], а по-късно отчаяният млад нихилист Иполит допълва, че тази картина откроява безсилието на Христос пред безличните природни сили и неизбежността на смъртта, която очаква всяко живо същество. Иполит заключава, че това изображение прави вярата във възкресението невъзможна.[6]
Тези два образа могат да бъдат разгледани като визуалните параметри на сложното преплитане на темите за красотата, смъртта и божествеността, които присъстват в целия роман и които структурират концептуалната и религиозната драма в него. От ключово значение е, че тази драма се развива в контекста и на тогавашния европейски дебат за Христос и за възприятието на Христос. Но това не са единствените образи, които разкриват отношението на Достоевски към този дебат. Предполага се, че образът на Мишкин е изграден по примера на каноничната икона на Христос в православната традиция, а голяма част от богословската сила на романа се дължи на затъмнението на тази иконична идентичност на Мишкин след срещата му с обзетата от капиталистическата революция тогавашна Русия.[7] Когато се завръща в Санкт Петербург след пътуването си на Запад, Мишкин посещава своята далечна роднина г-жа Епанчина (в кабинета на чийто съпруг той вижда и фотографския портрет на Настася Филиповна). Аделаида, най-голямата дъщеря на г-жа Епанчина, е запалена художничка и на закуската с нея Мишкин доста недодялано изказва мнението, че лицето на човек непосредствено преди мига на гилотинирането му може да бъде подходящ обект за рисуване (въпреки че, както научаваме на друго място, тя предпочита пейзажите). Освен това в романа е описан и въображаемият портрет на Христос, „нарисуван“ от Настася Филиповна в едно от нейните писма до Аглая Епанчина, за която към този момент Мишкин вече е сгоден. Тъкмо тази „картина“ е в центъра на настоящия текст, отчасти защото тя е била пренебрегвана в изследователската литературата в сравнение с фотографския портрет на Настася и „Мъртвият Христос“ на Холбайн, но и защото тази картина има съществено отношение към дебата за Христос и за това как Христос е представян, което, както видяхме, заема централно място сред религиозните въпроси, разглеждани в романа.[8]
Веднага е нужно да се отбележи, че макар и в романа този образ да е само описан, без да бъде представен като действителна картина, Настася Филиповна говори за него като за картина и очевидно тя очаква и Аглая да го види по този начин. Така Достоевски приканва и читателите да си представят това описание като картина, която биха могли да разгледат в една галерия. Настася Филиповна изобразява Христос седнал, сам, в компанията само на едно дете, на чиято глава Той „в неволна забрава“ е положил ръката си, загледан „в далечината, към хоризонта; в погледа му е отразена една мисъл, обширна като целия свят; лицето му е тъжно“. Детето е замълчало и се е загледало втренчено в Него, докато слънцето залязва.[9] (...)
[1] Виж. Ф. М. Достоевский. Письма, том 20 в Полное собрание сочинений в тридцати томах (Ленинград: Наука, 1973, с. 317)
[2] Алюзии към „Сикстинската Мадона“ на Рафаело присъстват и в Бесове и Братя Карамазови. Достоевски вижда картината в Дрезден и е бил изключително развълнуван от нея. По-късно съпругата му подарява голяма фотографска репродукция на картината, която той закача в своя кабинет.
[3] Следва да се отбележи, че това е един от първите случаи, при който една фотография изиграва важна роля в художествена творба, факт, който подкрепя аргумента, развит в настоящия текст, за напълно съвременната природа на визуалната естетика на Достоевски.
[4] Никога не чуваме князът да казва това директно, но то е цитирано в негово присъствие от младия нихилист Иполит. По-късно това ще бъде намекнато и пред Аглая. Думите на Иполит са в: Ф. М. Достоевски. Идиот. Том 8 в Полное собрание сочинений в тридцати томах (Ленинград: Наука, 1985). Приети буквално, тези думи понякога са сочени като ключ за разбирането на цялостните богословски разбирания на Достоевски, като напр. в: Bruno Forte, The Portal of Beauty. Towards a Theology of Aesthetics , trans D. Glenday and P. McPartlan (Grand Rapids: Eerdmans, 2008), pp. 43-52. Цитатите на български са дадени по: Ф. М. Достоевски. Идиот. Народна култура, 1960. Превод: Н. Голчев.
[5] Достоевски, Идиот (1973), с. 181.
[6] Достоевски, Идиот (1973), с. 338-339. Този образ е често коментиран в литературата.
[7] Не разполагам с писмен източник в подкрепа на този аргумент, но той беше обсъждан на конференцията „Религиозен прочит на Достоевски“ проведена през 1996 г. в Центъра за литература и богословие в Университета в Глазгоу.
[8] Въпреки че в своя класически коментар Достоевски и „Идиот“ Робин Фойер Милър разглежда идентичността на Мишкин като образ на Христос, както и приликите между Настася и Аглая, в своето изследване тя не споменава този конкретен словесен портрет. Виж: Robin Feuer Miller Dostoevky and The Idiot (Cambridge MA: Harvard University Press, 1981).
[9] Виж. Достоевски, Идиот (1973), с. 379-380.