Бог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9-10).

Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или за да използваме термина на ап. Павел, се съединяват в Христа. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Иоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина (Евр. 1:1-2). Както често са отбелязвали Отците на Църквата, сякаш е имало тройно въплъщение на Словото: в космоса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и космическа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него, тези logoi на нещата, както и Словото на Стария завет биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволява да разберем в Христа това двойно послание.

Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Като поема отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, унищожавайки отрицателността или по-скоро сменя знака й, като я превръща във вместилище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патриарсите, законодателите и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто напредък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявления и предусеща окончателното Богоявление на „завръщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Така, „съединявайки“ в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.

Христос откровява Стария завет като „евангелско подготвяне“ и измерение на Въплъщението, тъй както „словата на Закона и Пророците [имат] своите примери в Евангелията“ (Ориген, Коментар върху Матея, Х, 15), за което сме подготвяни чрез цялата типология^[1] на Отците, подета от литургията на Църквата. Нека дадем няколко примера. Дървото, подслаждащо горчивината на водата, е образ на кръста. Авраам и Исаак, изкачващи се към мястото на жертвоприношението, заедно изобразяват Христос, Който е едновременно жертващ и жертван. Със завръщането си от Египет през пустинята Иисус изминава обратния път на Израил. Неговото изкушение, което унищожава неверността, се свързва едновременно с това на Адам и с онова на народа в пустинята. Израил иска месо в рибен ден (Числ. 11:23) и знак в Маса (Изх. 17:2-7), Израил се покланя и на златния телец (Изх. 32:1-35). Симетричните отговори на Христос към сатаната Го превръщат в окончателния Израил.

Защото „типологията“ не е проста игра на образи, тя изразява реална причастност. Трагичната двойственост между нищожния човек и страшния Бог се снема; старецът от Апокалипсиса възвестява на виждащия „лъвът, който е от Иудиното коляно“ […]: „Погледнах, и ето, […] стоеше Агнец, като заклан“ (Откр. 5:5-6). Във времето на суверенните намеси на Божествената монада се откровява скръбното очакване на „Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откр. 13:8), за да намери в историята мига на своето жертвено приношение. Монадата се отваря и разкрива безмерната любов на Троицата. Гневът се откровява като любов, отхвърлена любов, безпомощна пред заблудената човешка свобода, в очакване някоя жена да може най-сетне, най-сетне да я приеме… Ръката, някога запушила устата на Иов, е вече прободена. Ето го и истинския отговор на Иов – тази ръка, в която е „пробита дупка до дупка“, оставя вика на човешкото страдание да проникне във вечността, за да се обърне в любов… „Свидетелят на небесата“, „Застъпникът във висините“ (Иов. 16:19), когото Иов едва се осмелява да спомене, Сам се озовава в положение, дори по-тежко от това на Иов, за да въведе зовящите го в любовния екстаз на Троицата…

Ако Христос съединява човешката история, Той придава и на космическите цикли пълнотата на техния смисъл.

Нека препрочетем така годишния цикъл: Рождеството, зимното равноденствие, е измолването в мрака, в мига, в който светлината започва да нараства. Възкресението съвпада с пролетта. То би трябвало символично да ситуира мига, в който животът възтържествува – не за едно краткотрайно лято, а за вечното лято на Царството. Ако природата се възражда през пролетта, то е защото тя бележи рождения ден на творението и защото според една древна интуиция обновлението е един вид осъществяване на космическата пролет, на райския миг. „Бог, за да ни накара да си спомним всяка година за сътворението на света, е създал пролетта, когато всичко напъпва и разцъфтява“ (Phil. Spec. Leg., 150). Ако пролетта е моментът на сътворението на света, би трябвало по силата на една „сакраментализация“ на космическото време тя да бъде и миг на „повторното сътворение“, защото Бог не прави нищо „напразно“. Трите отрязъка тук си съответстват и всеки от тях обема развитие във времето: мигът на творението или докосването до вечността придава райската динамика; мигът на грехопадението или на докосването до нищото, около което кръжи човешката свобода, смесва първоначалното време с битието към смъртта; и накрая, мигът на възкресението, откъдето произтича „преобразеното траене“ – не като възвръщане на райското време, а защото грехопадналото време отново става вместилище на вечността. Интимно съответствие съединява двете „мигновения“, когато вечността пробужда – а сетне и възкресява – времето. „В кой сезон Спасителят възкръсва? – пита св. Кирил Йерусалимски… Песен на песните ни го казва: ето, зимата се вече мина, дъждът преваля, престана; цветя се показаха по земята; настана време за песни (2:11-12).

„Не е ли време, щом цветята са се показали по земята, да се подрежат лозята? И след като е април, вече е дошла пролетта, това е и първият месец за евреите, онзи, в който се чества празникът Пасха; но ако някога Пасхата е била символ, днес е действителност“ (Катехизис).

Григорий Нисийски подема стария символизъм, съзиращ в равновесието и светоносната пълнота онзи миг, в който чрез сближаването на пролетното равноденствие с пълнолунието има връщане на райския блясък, негово първо приложение в тържеството на Христа: „… светоносният живот тържествува. [Луната] не залязва, преди да е смесила лъчите си със слънчевите лъчи, тъй че един вид светлина пребивава през целия дневен и нощен цикъл, без да падне мрак. И нека целият ти живот да е празник и голям ден, напълно очистен от тъмата“ (Писма, 4).

[1] Когато някой персонаж – или сцена от Стария завет – са представени като „тип“, като предусещане за даден аспект на евангелското откровение. Б.а.