ЕГИПЕТСКИ ДИПТИХ. ДВЕ ИСТОРИИ ОТ ЕДНО ПОКЛОНЕНИЕ В ПУСТИНЯТА

В библейския наратив Египет е място на робство и на бягство – робство на евреите и бягство и изгнаничество на Светото семейство заради преследването от Ирод. Но Египет е и път към Обетованата земя и завръщане у дома. Проклятие и надежда едновременно. Обещание за бъдещето и вечността.

А според църковното предание това е още територията, в която се заражда монашеството. С други думи, Египет е една от люлките на християнството. Достатъчно е само да се споменат имената на подвижници като св. Антоний Велики, св. Павел Тивейски, св. Макарий Велики, св. Пахомий Велики, св. Йоан Лествичник и др.

Благодарен съм на Бога, че имах възможността да посетя тези земи и да се поклоня на Него и Неговите светии и светини. От това си пътешествие ще срещна читателя с две истории. И двете са от Пустинята, макар да става дума за различни пустини. Първата история е за изкачването на връх Синай (Джебел Муса, 2285 м) в едноименната свещена планина – мястото, на което свети пророк Мойсей Боговидец получава скрижалите с Десетте Божии заповеди. А после се качваме от дълбокия азиатски юг на полуостров Синай високо на север в африканското континентално тяло на Египет – Нитрийската пустиня.

А Пустинята все пак винаги е една – пространство на изпитания, изкушения, подвиг, но най-вече – на неизменното Божие присъствие, което подкрепя своите си.

Синай 

Терасата на поклонническата база гледа към надвисналата тъмна като тайна планина. Подпрял съм се на перилата за последна цигара, малко сънен и много загледан в предстоящото. После последен преглед на раницата: фенерче, кърпа за глава и слънцезащитен крем (ако на разсъмване слънцето ни завари на слизане), топла дреха за престоя горе (защото през нощта температурите дори тук падат), вакуумиращ плик, вода, вода, вода…

Оня ден кацнахме в южносинайския курортен град Шарм ел Шейх, на брега на Червено море, в дъното на триъгълния полуостров между Азия и Африка. Там събрахме сили, което ще рече слънце на плажа и храна от блок масите, за да се впуснем в пустинната експедиция малко пò на север в сърцето на Синай – Божията планина.

Дремнали сме 2–3 часа след вечеря, защото тази нощ ще е безсънна, но по наше желание. Дойдохме точно в началото на поклонническия и туристически сезон. Август температурата стига до 50 градуса на сянка, но и сега през септември 37–40 градуса са нещо обичайно. А това тук е планинската пустош Хорив, в която сянка няма. Има надиплен океан от алкален гранит, който връща слънцето в теб. Има нажежен пясък и прахови частици, които изсушават въздуха до крайност и изнемога.

Заради всичко това изкачването ще е нощно. Толкова силна вяра нямаме, за да е иначе.

* * *

След 15-минутно пътуване рейсът ни стоварва на пропускателен пункт. Проверка на съдържанието в раниците и джобовете от местните органи на реда. Преминаваме един по един през порталните детектори за метал и поемаме по широк павиран път нагоре. Но това още не е началото.

След още 15 минути, около полунощ, отдясно започва да се вижда стопанството на манастира „Св. Екатерина“ – парници и обработваеми градини, които – поради местния климат – предизвикват изумление и възхищение у чужденеца. Следват постройките за поклонниците и харизаните. И накрая внушителната защитна стена около самия манастир, построена през VI век от балкански гарнизон по заръка на император Юстиниан I – 11 мeтра висока, 2 метра дебела. На фасадата на крепостта на различни височини са залепени няколко странни дървени конструкции – като колиби. Тях – посредством простия механизъм на макарата – монасите са ползвали за животоспасяващ асансьор, за да се измъкнат от обителта в случай на нападение.

А всичко това – стопанството, скованите лифтове, ясно различимата пътека напред – е видимо, защото луната се е наляла догоре, наситено жълта като презрял банан. Като могъща халогенна лампа в небето, която Бог е щракнал точно тази нощ, точно за нас, точно… за мен.

Пред малка порта като миша дупка в стената ни очаква бедуинът Мохамед, нашият водач. Длъжни сме да имаме именно бедуин за предводител. Той познава перфектно маршрута. Няколко пъти в седмицата го изкачва и слиза с групи от цял свят. Това, което за нас ще е подвиг, за него е рутинна разходка в каменистия му квартал. Властите се грижат за местното номадско население (номади, които от векове са си избрали това място) и осигуряват такива туристически постъпления за него. А неизбежно ще има и бакшиши. Мохамед е с цветен тюрбан и дълга роба, тънък като молив мустак, изглежда на не повече от 20. Върху робата носи марково шушляково яке – белег, че Западът окончателно се е настанил и на Изток. В ръката му подрънква метал. На отличен английски обяснява, че игуменът е дал ключа за параклиса, кацнал на върха и посветен на Светата Троица, крайната ни цел тази нощ, но трябва да се приберем преди 7 сутринта, когато манастирът отваря врати.

Зад ъгъла на стената е лагерът на камилите с техните водачи, отново бедуини. Животните са поседнали на земята с щръкнали миниатюрни глави и мляскат нещо по техния си забавен за наблюдателя начин. Две трети от групата ни са пожелали да се клатушкат върху тях по пътя нагоре, но осем души поемаме пеша. Приел съм послушанието да вървя последен и да отговарям за това никой да не изостава от групата. Тръгваме по 3750-те „стъпки на Покаянието“, които започват от югоизточния ъгъл на крепостната стена около „Св. Екатерина“. По предание те са положени и преброени от местен монах.

С нас тръгва и едно куче. Винаги има по едно такова куче по важните, знаменателни пътища. И сега е безпородно, неговата порода е пустинята, такъв е и цветът на козината му, видима поради луната. Изхранва се вероятно покрай манастира и бедуинските землянки. С големи мъдри и милозливи очи, които сверяват, че идваш, когато неизбежно изостанеш от него. Дава да го галиш и да му се радваш. Върти опашка, на свой ред радостно. Кучето на Света, което е едно и също навсякъде. Помня, че то беше там и когато преди пет години катерехме връх Атон. Четириног ангел хранител. Респектирано е от подминаващите ни камили, които отбягва и които иначе добре познава. Луната осветява не само лунния пейзаж – скали, зъбери и кратери – но и лъсналите топчета на броениците в ръцете.

Стигаме първия заслон, нещо като контролен пункт, общо са четири. Последният е на върха. Грубо казано, разположени са през час време при средно темпо на ходене. А сравнително полегатото ходене в началото постепенно преминава в сериозно изкачване. В стана има разни вафли с изтекъл срок на годност, които обаче за прегладнелия иностранен пустинник са си направо манна небесна и това е баш мястото за тази метафора. Още – шалтета, постелки и поларени одеяла, които наемаш срещу няколко долара, за да нощуваш и посрещнеш изгрева горе. Нещо, което на нас не ни влиза в плановете.

Налага се да изчаквам една дама, която постоянно изостава и спира. На около 60 е, оплаква се, че е с високо кръвно, а в допълнение – мъкне абсурдно обемиста чанта, и то не раница, а такава през рамо, която все в някакъв момент ще трябва да взема. Отвсякъде пишман поклонник и планинар. Къде е тръгнала изобщо? Отказва да се качи на някоя от подминаващите ни свободни камили, защото я било страх, а в същото време видимо бави групата. Ни напред, ни назад. Завършен егоист, който дори не се сеща как стоят нещата. А и не спира да говори и да ме занимава. Пречи ми на молитвата, на подвига и на потъването в преживяването. Как така някаква си женица, която едва ли не за първи път излиза в планината, ще направи същото, което и аз – да изкачи величествения връх Синай?!

Улавям се, че наистина си мисля всички тези неща и ми става и смешно, и скръбно. Но съм благодарен за урока – оказва се, че дори тук пречка не са толкова стръмните скали, колкото дупките и бездните в ума и душата. Поглеждам към дамата и се чудя каква ли болка, благодарност, молитва и вяра си носи в голямата чанта за горе, за да тръгне така – с хипертонията и неудобните обувки… (…)