„ВСИЧКО Е БЛАГОДАТ“. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА „ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН СЕЛСКИ СВЕЩЕНИК“ ОТ ЖОРЖ БЕРНАНОС
Започнах наново една стара книга, която, струва ми се, ще ви хареса. Реших да напиша дневника на един млад свещеник, поел енорията си. Той ще се лута, ще работи за четирима, ще гради невероятни планове, които, естествено, ще претърпят пълен провал, ще бъде мамен от глупаци, порочни жени или негодници, и тъкмо когато вярва, че всичко е вече загубено, ще служи успешно на Бога, смятайки обаче, че не му служи както трябва…
Жорж Бернанос, Писмо до Робер-Валери Радо, 6 януари 1935 г.
Романът, за който става дума в това писмо и който държите в ръцете си, вижда бял свят през юли 1936 г. Той носи на своя автор Голямата награда на Френската академия и определено надхвърля успеха на Под слънцето на Сатаната – творбата, която десетилетие преди това е накарала да се заговори за Бернанос като за „френския Достоевски“. И до днес критици се питат дали Дневникът на един селски свещеник – тази „изповед от бездната“ – не е и последният голям християнски роман в съвременната литература. При всички случаи става дума за книга предизвикателство, убягваща от всякакви традиционни класификации или жанрови определения.
Макар и верен ученик на Балзак (неговия „Жюл Верн в социалното“), Бернанос дръзва да пише за друго – за „светци и герои, които единствено са от значение“, като настоява, че винаги прави отчетлива разлика между „набожните лицемери и християните, военните и воините, видните личности и чудовищните младенци“ (Унижените деца, 1949 г.). Може би в тази връзка би трябвало да припомним, че самият Достоевски на младини също е бил силно запленен от Балзак и даже превежда Йожени Гранде на руски език.
Ето защо Дневникът на един селски свещеник не е социална хроника, макар да казва на читателя много за нравите от онова време. Бернанос не е „социолог“ като своя учител Балзак. Нито става дума за чисто психологически роман, подобно на книгите на писатели като Анри Бордо или Пол Бурже, които се ползват с голям успех в литературата от 30-те години на ХХ в.
Написана под формата на дневник (роман в романа), творбата на Бернанос е разрез на човешкото съществуване в неговата „гранична ситуация“. Неслучайно романът сякаш се разделя на три части: смъртта, благодатта и светостта (Албер Беген). Смъртта, която приижда, подобно на пълноводна река, застрашавайки (или осъждайки) всяко от действащите лица в Дневника. Благодатта е пристанът, позволяващ на персонажите да се оттласнат от греха, който ги пронизва и заобикаля. А светостта, тъй скъпа на сърцето на Бернанос, е пламъчето на надеждата, носещо в себе си изкуплението.
Подобно на „малките холандци“ в живописта, Бернанос е истински „минималист“ в писането си и е крайно пестелив в изразните си средства. Мястото, където се развива романът, е онази „малка Франция“ от неговото детство, която откриваме в почти всичките му книги. Става дума за пикардийските земи на Артоа с тяхната камениста и неплодородна почва, чиито обитатели трудно изкарват насъщния си хляб, което дава основание на изследователя Хуго Дизеринк да говори за „фламандския мираж“ на Бернанос: свещеникът от Амбрикур, подобно на своя по-стар събрат от Торси, са от онези свободни и „обикновени хора“, които не се колебаят да живеят според духа на Евангелието, независимо от „духа на времето“, отстоявайки вярата си в Иисуса Христа до сетния си час. Ала в същото време те не могат да не си дават сметка за „първичната реалност“ на този свят, разяден от греха. По същия начин както още от първите страници на романа земите на Амбрикур са разкаляни от неспирния есенен дъжд, който прониква отвсякъде, стича се по телата, сякаш смесвайки в едно кал и грях, за да пресъздаде усещането за библейския Потоп.
Нещо, което непрекъснато подтиква свещеника от Амбрикур, чието име така и никога не научаваме, да се пита в състояние ли е въобще да направи нещо за „малката си енория“ или може единствено да я гледа „как тъжно потъва, изчезва в нощта“.
Изходът е само един – „молитвата“, която е и единственият възможен лек. Желанието за молитва е вече молитва. „В този миг молитвата ми беше също така необходима, както въздухът на дробовете и кислородът – на кръвта”, отбелязва в дневника си свещеникът от Амбрикур, ясно съзнавайки ситуацията-в-света: „Зад мен нямаше нищо. А пред мен стена, черна стена“.
Бернанос е сравним единствено с Достоевски в умението си да долови и опише бездната на болестта и греха. Отецът от Амбрикур влиза в непоколебима битка със Злото, поразило енорията му. Ала скоро си дава сметка за неговия размах, вижда как то прониква дълбоко дори сред децата; бори се за всяка душа, търпи поражения, но и изтръгва сълзите на изкуплението, както в случая с графинята. Уповава се на това, че истината е нетърпимо предизвикателство пред лицето на един грехопаднал свят. Много добре разбира защо неговите енориаши са загърбили надеждата, защо са се вкопчили единствено в земните блага. Иска да ги извади от закостенялостта им, да разчупи „земната им черупка“. Натъква се на упоритото им неприемане и злостни насмешки. (...)