Един хабилитационен труд, „академично“ отхвърлен през далечната 1950 г., който десетилетия след написването си видя свят като печатно издание[1], заедно с официалния „Отговор“ на отхвърлящата го „Рецензия“[2], актуализират за пореден път голямата тема за начина, по който схващаме историята и по-специално църковната история в контекста на православното богословие. Предоставяйки ни същевременно безценната възможност да си създадем непосредствена представа за най-важното и определящо от творчеството и възгледите на един човек на Църквата и учен от европейски мащаб, чиято богословска мисъл е била определена да потъне в забрава още при първите свои сериозни изяви.

Последващото изложение представлява опит за анализ и оценка на възгледите на Константин Цицелков, възпитаник на Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет и доктор на университета в Марбург, за същността и съдържанието, за целите и задачите и за самата идея за историята и по-конкретно – за историята на Църквата, отразени в труда, с който той се явява на конкурс за доцент във все още Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1949–1950 г.

Още в предговора към своето съчинение авторът заявява своя широк кръгозор, за който без съмнение са допринесли не само неговият естествен стремеж към знание, но и годините на специализация, прекарани в Германия, сред богослови и учени от наистина европейски мащаб. Категорично заявеното още от самото начало негово намерение е да постави труда си в контекста на водещите тогава насоки и тенденции в избраната от него изследователска област, да надскочи местния, неизбежно ограничен от господстващите възрожденски стандарти мащаб и да изведе погледа на църковния историк на широкото надконфесионално поле на европейската богословска мисъл. Избраните от него образци на тази църковноисторическа богословска мисъл „крият в себе си идейното съдържание на цяла една епоха от новата църковна история“[3]. В техните трудове църковната история търси и намира своето място в общите водещи тенденции на европейската историческа и въобще хуманитарна мисъл, която в епохата на Новото време е доминирана от идеята за развитието и еволюцията, придавайки „същевременно характерни тълкувания на тази идея, което вече от само себе си им подсигурява интереса на научния изследовател“[4].

В този смисъл ясното съзнание на автора за общата картина на епохата и мястото в нея на богословската проблематика въобще, на богословския поглед към света, загатват още от първите страници на разглеждания труд и за едно богословие на историята, което ще намери своето постепенно разгръщане на страниците на неговото съчинение.

Същинската част на труда на К. Цицелков е предшествана от анализ на Изтока и на Запада като културни понятия и на тяхното значение за християнството. От гледната точка на целите, които авторът си е поставил, това е не само оправдано, но и необходимо. В този анализ той тръгва от началата на християнството и процеса на историческото му формиране във взаимодействието на Откровението със света на античната култура, за да проследи процесите, последвали залеза на Римската империя и обособяването на света на Средновековния запад, заедно с въздействието, което това е оказвало върху Църквата и нейното богословие през вековете – както във формирания от Античността Изток, така и във формиралия Модерността Запад. Установената от автора неразривна свързаност и на западната, и на източната култура с християнството му дава основанието да заключи, че „… независимо от изповедната ни принадлежност, можем да черпим теми за научна разработка от идейната съкровищница както на едната, така и на другата“. Нещо повече: свободният научен обмен за него е „едно от най-подходящите средства за възстановяване и поддържане, в границите на човешките възможности, на прекъснатото от Вселенските събори насам общение между Изтока и Запада“[5].

И тук вече е заложен капанът, в който попада хабилитантът независимо от факта, че сам той си дава ясна сметка за него: противно на утвърдената представа, че „… темите за научно-богословска разработка трябва непременно да се търсят в идейния склад на вероизповеданието, към което принадлежи самият изследвач“[6], авторът най-съзнателно прекрачва тази „свещена“ граница, за да може да издигне поглед и отвисоко да разгледа водещите идейни течения в съвременната му църковноисторическа наука, освободен от конфесионалните ограничения. В това е неговата сила, но тук е и слабостта на позицията му в неговия сблъсък с родните стандарти. (...)

[1] Виж: Цицелков, К. Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството, Пловдив: Летера, 2007 (нататък – Теориите…).

[2] Цицелков, К. „Отговор на рецензията на проф. Ив. Снегаров за хабилитационния труд на д-р Константин Цицелков под заглавие Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството“ – на интернет адрес https://dveri.bg/6ywfa в проекта Живо Предание (нататък – Отговор…).

[3] Теориите…, с. 13.

[4] Пак там.

[5] Пак там, с. 30-31.

[6] Пак там, с. 14. Отваряйки една скоба, ще напомним, че темата за затворено конфесионалното и отворено надконфесионалното е водеща и за средите на богословите от руската емиграция на Запад, довеждайки в крайна сметка до може би най-плодотворния богословски синтез на отминалото столетие.