Каква насока ще вземе богословската мисъл в наше време? Това е вълнуващ въпрос, който въпреки многото понякога твърде сполучливи отговори продължава да занимава и тревожи съзнанието на мнозина християни. Ако добавям с настоящата работа друг такъв отговор, то е с намерението да разработя по-пълно и последователно едно най-често само загатвано в съответната литература гледище. Претендирам не за собствени оригинални възгледи, а само за становище спрямо вече постигнатото. Ще се постарая разсъжденията ми да стигнат до точка, която позволява по-широк обзор.

Богословската мисъл и днес още кръжи около въпроса за демитологизирането, поставен от основателя на Марбургската екзистенциално-богословска школа Рудолф Бултман. Въпреки че това понятие е по произход религиозно-историческо, по смисъл то отразява една основна тенденция на настоящата научно-техническа епоха: за богословието демитологизирането е това, което ненаблюдаемостта, динамизирането и относителността са за съвременната физика.

Застъпването на тази тенденция от Бултман е твърде радикално, защото той изхожда от спорна предпоставка: преувеличено понятие за греха, което води до надценяването на сотириологията (спасителната роля на Иисус). Който смята света за изцяло покварен, не разпознава в него никакви следи от Бога. Който надценява сотириологията, цени Бога и Христос само според Тяхната значимост за човешкото съществуване. Такъв един възглед обаче превръща богословските тези в екзистенциални твърдения и по този начин свежда богословието до антропология. Макар демитологизационната теория на Бултман да има научнокритически претенции, нейната отправна точка, т.е. надценяването на греха, още от самото начало слага под въпрос обективността ѝ.

Бултман стига до твърдението, че Бог не може да се обективира и затова не е достъпен за човешкото съзнание. Това твърдение не е ново: разработеното от отците на Църквата апофатическо (отрицателно) богословие строго различава „Бога Сам за Себе си“ от „Бога за нас“. Бог за Самия Себе си е непознаваем и необективируем. С Него не можем да имаме никаква връзка. Познаваем е Богът за нас, обърнатият към човека Бог, Който се разкрива в Своето мироздание и в Своя Син Иисус Христос.

Не е задължително придобитото чрез мирозданието и христологията познание за Бога да бъде обективиращо. Различаваме два вида познавателно отношение: първо, обективиращо, което разглежда света като нещо (по израза на Хайдегер) подръчно, използваемо и осъществимо и завършва накрая с необективируемостта на крайните структурни елементи на природата, и второ – необективиращо, което непосредствено схваща същността или смисловата структура на нещата. Човекът, който прилага втория вид познание, се вглежда и вслушва в битието, изчаквайки то непринудено, самò да му разкрие своя смисъл (както това става с художествено произведение). Бог изисква целия човек, включително и неговата мисъл, а не само екзистенциалните му действия.

Крайният възглед за „смъртта на Бога“ изхожда от предпоставката, че Бог като основание за света или като обект на мисленето е мъртъв. Това твърдение обаче не почива на действителния опит, а се корени в гореспоменатото преувеличение на греха, което настройва човека против Божието мироздание и благоприятства по този начин атеистичната интерпретация на света. Като запълващ някаква лична празнина или плод на един вид „пожелателно мислене“, Бог може и да е мъртъв – това обаче съвсем не се отнася до Бога като всеобхватна творческа първопричина на всички неща и като обект на задълбочен размисъл. Откакто Лаплас самоуверено заяви, че не е нужно да предположим съществуването на Бога, за да си обясним природата, половин свят повтаря тези думи, при все че те са плод на Лапласовия механичен, грубо детерминистки, отдавна отживял времето си светоглед. Разбира се, че никой днешен учен не превръща хипотезата за Бога в отправна точка на своите естественонаучни изследвания – ако е достатъчно възприемчив обаче, той нерядко може да схваща природата като изпълнен със смисъл, хармоничен, почиващ на закони ред и да долови в този ред признаците на висш промисъл. Такъв род възприятие са имали основоположниците както на класическото, така и на съвременното естествознание: Галилей, Кеплер и Нютон, Айнщайн, Планк и Хайзенберг. Романо Гуардини, майстор на християнската интерпретация на света, пише: „Приемем ли за вярно атеистичното становище, че няма Бог и че съществува само природата – нека да се абстрахираме за миг от безсъдържателността на тези думи и да допуснем правотата им – бихме се оказали лице в лице с един ужасяващо „оголен“ свят, лишен от смисъл и ред“.[1] Ако Бог не беше познаваем в Неговото мироздание, християнството би загубило опората си: щом Бог като творческа първопричина е мъртъв, то думите „Иисус е Бог“, „Син Божи“ и т.н. не изразяват нищо. Много пътища водят към Бога и никой не бива да ги оспорва или отрича само защото не се поместват в субективната му концепция. Извършеното от Карл Барт и неговите последователи граничи в това отношение с херостратщина.

Кеймбриджкият богослов Джеймс Стенли Безант твърди: „Днешните философски възражения срещу християнството и фактът, че понастоящем нямаме убедителни отговори на тях, имат според мен един корен: липсата на общоприето или поне на широко признато естествено богословие. Знам, че много богослови одобряват тази липса, понеже вярват, че по този начин могат да утвърдят християнството като свръхестествено Божие откровение. Те обаче не знаят какво вършат. Защото ако неизмеримо великото и тайнствено мироздание не разкрива нищо за своя Създател, за Неговите свойства и природа, то тогава няма основание да допускаме, че това биха могли да направят записани в древна и отчасти пропита с митове верска книжнина събития ведно с изведените от тях заключения“[2].

За да представим ясно въздействието на съвременната научно-техническа епоха върху богословската мисъл, трябва, от една страна, да ограничим гореспоменатите естественонаучни предпоставки на демитологизирането в разумни предели, а от друга – да разширим понятието демитологизация и да включим в него не само Библията, но и изповеданията и самия материален свят. (...)

[1]Guardini, R. Nähe des Herrn: Betrachtungen über Advent, Weihnachten, Jahreswende und Epiphanie, Würzburg: Werkbund-Verlag 1962, S. 87.

[2]James Stanley Bezzant – в сборника: Einwände gegen das Christentum, Hrsg. A. R. Vidler, München: Beck 1964, S. 97 ff.