КОНСТАНТИН ЦИЦЕЛКОВ И ЖИВОТЪТ НА БОГОСЛОВСКАТА МИСЪЛ

През 1991 г. във вестник „Култура“ се сложи начало на рубриката „Християнска култура“, водена от Емил И. Димитров и мен. Към края на годината в редакцията се получи калиграфски изписана пощенска картичка от дотогава (за мой срам) неизвестния ми д-р Константин Цицелков. В нея той кратко посочваше, че е ученик на Романо Гуардини, а е слушал и лекции на Ханс Урс фон Балтазар. Предлагаше да преведе нещо от тях. Вече бях депозирал преведена от мен статия на Балтазар, затова веднага поисках превод от Гуардини. „От Бога сътворен“, преведен от Цицелков, е първият текст на големия богослов, появил се на български език. За съжаление с това се изчерпаха личните ми контакти с този достоен човек. Какво успях да науча междувременно за него?

Стана ясно, че – след дипломирането си в Богословския факултет на Софийския университет – през 1937 г. Цицелков продължава с Хумболтова стипендия образоването си в Германия по богословие в Берлин, а в Марбург по философия, където защитава философска дисертация върху етиката на Владимир Соловьов. През 1939 г. се завръща в България и става преподавател в Пловдивската семинария. От 1941 до 1944 г. е мобилизиран и затирен като трудовак в Беломорска Тракия. След това продължава работата си в семинарията. През 1949 г. предлага в Богословския факултет на СУ хабилитационен труд, озаглавен Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството (прецизно представен от Борис Маринов с публикацията му в този брой).

Изследването на Цицелков е отхвърлено с аргументи, абсурдни от гледната точка на академичните стандарти. Изпълняването на държавно-политическата поръчка да не бъде допуснат немският възпитаник се вижда с просто око. Богословски профилираният читател ще разпознае обаче и позициите, предизвикали академично-политически отпор. Актуалността на тези напрежения се доказва с простия факт, че публикуването на книгата петдесет и осем години след нейното първо представяне бе посрещнато с неприязън и продължава да се гледа така от определени клерикални кръгове у нас, за което свидетелствам като очевидец. Цицелков оттегля текста си с едно писмо до декана, носещо знака на академичното и човешкото достойнство.

До 1956 г. той публикува няколко статии в списание Духовна култура под псевдонима Цветан Сърнев. Междувременно е уволнен и от семинарията, повод за което дава рецензията му върху книгата на митрополит Кирил Пловдивски „Панарет, митрополит Пловдивски“ (София 1950). От 1953 г. преподава немски, а по-късно също така психология и логика в пловдивската гимназия, именувана тогава „Димитър Благоев“, а днес носеща името, с което я основава Найден Геров през 1850 г. – „Св. св. Кирил и Методий“. Пенсиониран е през 1970 г. В хода на последните десетилетия от живота си успява да издаде няколко статии и преводи в български неспециализирани периодични издания. През 2003 г. напуска този свят.[1]

Така представен, жизненият му път извиква скръб по един рано прекършен талант и по поредната празнота, осигурена на българската култура през десетилетията, паднали в политически плен на овластената интелектуална мизерия. Ощетяването на академичната традиция в България си остава безспорен факт. Оказва се обаче, че това не е изцяло валидно за богословската и философската наука в световен мащаб. Бесовството, стояло срещу него, не е успяло да скърши интелектуалната му мощ и не е смогнало да угаси безостатъчно неговата изява. За това именно свидетелства текстът, любезно предоставен в превод от Златка и Георги Парпулови, дъщерята и внука на Константин Цицелков. Тази статия[2], както и публикацията му от 1942 г.[3] остават актуални до наши дни.[4]

„Каква насока ще вземе богословската мисъл в наше време?“, гласи първото изречение и то изказва поне две съществени неща. На първо място, става ясно, че Константин Цицелков вижда напираща необходимост от ново и креативно движение на теоретичното богословие и гледа като опасно за самото него окопаването му в послушно цитатничество на древни авторитетни позиции, съпроводено със „сглобяване на факти и дати“. Той има пред очи риска миналото, и то идеологически разкрасяваното и възвеличавано минало, да сплеска настоящето и да постави под въпрос бъдещето. Неговият жест е обаче много далеч от оплаквачеството – той предлага добре структуриран план за насочено движение на богословската мисъл в културата на нашето време. Патосът на този жест е типологически паралелен на нагласата, демонстрирана от неговия учител Романо Гуардини в знаменитата му книга Das Ende der Neuzeit от 1950 г.[5] Цицелков се вглежда позитивно, но и критично в достиженията и дефицитите на съвременната му културна ситуация и намира в тях ресурс за богословското мислене в пътя му към неговата адекватност. (...)

 

[1] Вж. Г. Р. Парпулов, Константин И. Цицелков (1913-2003), в: Kонстантин Цицелков, Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството, Пловдив, 2007, 3-10.

[2] K. Zizelkow, Theologisches Denken heute, in: Theologische Zeitschrift, 33 (1977), 30-40

[3] K. Zizelkow, Vladimir Solov'evs Lehre von der Offenbarung, in: In Deo omnia unum. Eine Sammlung von Aufsätzen Friedrich Heiler zum 50. Geburtstage dargebracht, ed. C. M. Schröder, München, 1942, 346-358.

[4] Вж. напр.G. Przebinda, A.-M. Tatsis-Botton, L'accueil fait à la pensée de Vladimir Solov'ev en Allemagne et dans les pays germanophones 1889-1953, in: Cahiers du Monde russe et soviétique, 3-4 (1988), 444; G.Przebinda, Włodzimierz Sołowjow wobec historii, Kraków, 1992, 37-38; C. A. Evans, Live of Jesus Research: An Annotated Bibliography, Leiden et al., 1996, 126; W. E. Mills, Critical Studies oft he Gospels, Leiden et al., 1998, 284; B. Kranemann,Liturgie und Liturgiewissenschaft nach dem Zweiten Vatikanischen Konzil: Rückblick und Ausblick, in: Theologische Revue, 108 (2012), 194.

[5] Български превод: Краят на новото време. Опит за ориентиране, прев. Г. Каприев, в: Романо Гуардини, Упование и смелост, съст. Г. Каприев, София, 2019, 21-116.