ЗА РЕЛИГИЯТА В ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИТЕ СТРАНИ

АНТРОПОЛОГИЧНИЯТ ПОДХОД В ИЗУЧАВАНЕТО НА РЕЛИГИЯТА 

В изследвания си вие прилагате антропологичен подход към изучаването на религията. Как този подход спомага за по-доброто разбиране на религията в комунистическите и посткомунистическите страни?

Мисля, че този подход е полезен на много равнища. Антропологичният подход е съсредоточен върху т.нар. „участващо наблюдение“ – техника, при която изследователят се включва в дейностите на изучаваната общност. Това означава дългосрочна теренна работа в съответната страна, посредством която се достига до определен вид прозрение и знания за съвременните процеси и по този начин този подход допълва знанията, получени от социологически или политологични проучвания. Основният принос на антропологичните изследвания е свързан с отговора на въпроса за това как и защо хората разбират определени категории, ценности и идеи по различен начин. Антропологичните изследвания се използват за формирането на концепции. Те могат да бъдат полезни и при интерпретирането на резултати от социологически проучвания, които озадачават или изглеждат необясними и изненадващи. При съчетаването им с тези от антропологичните изследвания обаче се постига по-точна и по-пълна картина на събитията, които се случват на терен.

Можете ли да дадете пример как антропологичната перспектива може да обогати нашето разбиране за религията?

Току-що завърших монография за това, което наричам ежедневна религиозност. В нея разглеждам категорията от хора в украинското общество, които се определят като „просто православни“. В страната голяма част от населението се описва по този аморфен начин. Учените често превеждат тази група на английски като simply Orthodox, т.е. „обичайно православни“, и твърдят, че това са украинци, които не са решили и не могат да определят своята принадлежност към определена църковна юрисдикция[1], понеже исторически не им се е налагало да избират между няколко православни църковни юрисдикции. До подобни интерпретации прибягват дори учени с претенции за особен опит в Украйна, когато се опитват да обяснят защо хората могат да се идентифицират единствено като православни.

Въз основа на моите антропологични изследвания в Украйна, продължителни разговори с местните хора и наблюдавайки как на практика те изповядват религията, аз твърдя, че това не трябва да се превежда на английски като simply Orthodox, а по-скоро като just Orthodox, т.е. „просто православен“. Не става дума, че хората не са взели своето решение. Всъщност тяхното решение да се асоциират с православието е напълно осъзнато, както и тяхната идентификация като православни. Те обаче отказват да изберат определена институционална принадлежност. Разбира се, те могат да направят това и някои обявяват своята принадлежност към новата автокефална Православна църква на Украйна, Украинската православна църква към Московската патриаршия или пък бившата Украинска православна църква – Киевска патриаршия. Други пък избират просто да са свързани с традициите на източнохристиянската вяра. Това са хората, които наричат себе си ​​простоправославни.

Стигнах до тези заключения, след като видях украинци, които са активно ангажирани с религиозни практики, но не го правят по тясно дефиниран, институционален и деноминационен начин. В този смисъл използването на антропологичния подход предлага едно по-нюансирано разбиране на тези категории. Това е особено важно, когато разглеждаме общество, което се обляга на дадена вероизповедна традиция вместо на определена църковна институция. Това не е непременно моделът, възприет в Съединените щати и в много западноевропейски или дори източноевропейски страни. Така че антропологията ни позволява да видим местните особености на украинския случай, както и неговите прилики с тези на другите страни, които са преживели съветски тип социализъм, а в по-широк план – и с други европейски страни.

РЕЛИГИЯ И РЕЛИГИОЗНОСТ В ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ОБЩЕСТВА 

Как годините на комунистическо управление промениха религията и нейната духовна и социална роля в източноевропейските общества? Някои коментатори смятат, че посткомунистическите общества са по-слабо религиозни от онези, които не са преминали през този тоталитарен режим. Други обаче не са съгласни. Според тях хората, които се обръщат към религията в източноевропейските и централноазиатските общества, са повече от тези в Западна Европа, като включват и случаите, когато религията се свързва с идентичност, а не със специфични ежедневни практики.

Това е отличен пример как задаването на някои въпроси често бива натоварено с определени разбирания. Например измерването на религиозността въз основа на това дали ходиш на църква или не, е модел, силно повлиян от протестантското разбиране за религия. В рамките на протестантството съществуват множество малки общности и хора, които заявяват членството си в дадена църква и много често я подкрепят финансово. Израз на това тяхно членство е и редовното присъствие на неделните служби. Това е, което превръща човека, посещаващ една или друга църква, в методист или презвитерианец, или пък просто го прави религиозен. Този модел на мислене може да е уместен и да има смисъл в американски контекст, а даже и в някои европейски контексти, но когато разглеждаме източнохристиянските общества, ние трябва да мислим в друга терминологична рамка.

Да започнем с това, че има натрупано чувство за наследена религиозна идентичност: да си украинец означава да си православен, а ако си от Западна Украйна, да си украинец може да означава и да си католик от гръцки обряд.[2] Подобен начин на мислене, което обединява религия и идентичност, не е нещо, което непременно се споделя в други общества, но е особено видимо в източнохристиянските общества. Същевременно има и други начини да бъдеш религиозен. Например в моето изследване рядко използвам думата религия за тези, които са просто православни. Когато попитам: „Вие религиозен човек ли сте?“, много хора казват: „О, не, не, аз не съм религиозен, по-добре говорете с някой друг, който знае много повече от мен“. А малко след като са казали това, виждам същите хора много активно да практикуват вярата си, като се обръщат към духовното и трансцендентното.

Така че се научих да не говоря непременно за религия, а по-скоро за вяра, защото когато говорите за вяра, отговорите, които получавате, са напълно различни. Когато ги попитате за вярата, хората с готовност разговарят с вас за това, в което вярват и защо вярват в него, как то мотивира тяхното поведение и как се отразява на начина, по който те се отнасят към религиозните институции. Стигнах и до разбирането, че може би църквата не винаги е най-доброто място за изследване на просто православните. С други думи, хора, които са склонни да се определят като просто православни, е много вероятно да участват в поклонения, да посещават манастири, да ходят на гробища за отбелязване на различни годишнини от смъртта на членове на семейството или да участват в честването на Небесната сотня (участници в протестите, убити от силите за сигурност и техните наемници по време на украинската революция през 2013–14) или на хора, загинали в битки през Втората световна война. Списъкът е дълъг, има много различни начини за практикуване на религията.

Затова много често налагането на протестантското разбиране за редовното ходене на църква като мерило за религиозността на даден човек (а мисля, че западните учени носят вина за налагането на тази представа) или за светския или несветски характер на едно общество, не работи в Украйна. Мисля, че чрез антропологични изследвания можем да видим различните начини, по които човек може да бъде религиозен, да има вяра, да я практикува и да ангажира религиозни институции, но често това се случва по много по-различен начин от този, по който обикновеният баптист в Съединените щати би присъствал редовно на църковните служби в неделя сутрин. Това обаче не означава, че религиозните практики или религиозната ангажираност и вяра в различни отвъдни сили са накърнени по някакъв начин или пък са по-малко ценни или по-малко влиятелни в Украйна или други източнохристиянски общества. (...)

 

 

[1] В английския текст на интервюто е употребена думата „деноминация“, която на английски език се използва както по отношение на главните религиозни направления в християнството (православие, католицизъм, протестантство), така и по отношение на различните религиозни структури във всяко от тези направления, например протестантски деноминации. В конкретния случай проф. Уонър говори за различните православни църковни юрисдикции в Украйна. Вж. Catherine Wanner, Communities of the Converted: Ukrainians and Global Evangelism [Общности на евангелизираните: Украинците и глобалният евангелизъм], Ithaca, NY: Cornell University Press 2007), pp. 136-137. Б.пр.

[2] В Украйна общоприетият термин за тази религиозна деноминация е гръкокатолици или католици от гръцки обряд, докато в България тази общност е известна като католици от източен обряд. Б.пр.