Тази година ни напусна доц. д-р Стоян Асенов – невероятно прозор­лив философ – феноменолог, автор на книгите Битие и отсъствие. Достоевски и опитът за смъртта (2014 г.) и Хронотоп и тяло. Опи­ти за конкретна метафизика (2016 г.), публикувал нееднократно и в Християнство и култура. Публикуваният тук текст е един от пос­ледните, които Стоян Асенов прочете през пролетта на тази го­дина на традиционната философска конференция в Гьолечица. Бог да прости нашия колега и приятел!

ДВА ТИПА СЛОВЕСНОСТ, ИЛИ ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА НА ПОВТОРЕНИЕТО

Преди години пътувах с автобус 280 от Студентски град, където живеех, към Университета. Тези пътувания бяха обичайни и протичаха почти по един и същи начин. Пътуването траеше около трийсет минути в претъпкания автобус, за което време успявах да прочета вестника, който си бях купил на спирката. Това се бе превърнало в нещо като всекидневен ритуал. Този път, тъй като автобусът пристигна веднага, не успях да си взема всекидневника, но намерих в чантата си вестника от вчера, който вече бях прочел, и реших поради липса на нов да го погледна отново. Едновременно с това, тъй като беше последният ми час за семестъра, мислех за нещата, които да кажа на студентите накрая на нашите съвместни занимания.

Прочитайки отново страниците на вестника, бях поразен внезапно от някакво странно смълчаване на думите, от приглушеното им присъствие. Думите бяха същите, но като че ли лишени от сила, сенки и подобия на самите себе си. Те стояха притихнали, сякаш наказани – с онази унизеност и безсилие, която излъчва наказаното същество. Това беше в рязък контраст със спомена ми за тях, в който те имаха съвсем друго излъчване: вчера те бяха новини.

Новината винаги се отличава с гръмогласното си присъствие. Нейната територия, нейният диапазон е новостта, непосредственото събитие, които чрез гласа на новината се провъзгласяват. Именно новостта, която е сърцевината на новината, е основанието за нейното огласяване.

В новината винаги има нещо суетно – появата й е шумна, около нея се носи врява, тя е обект на интерес и не скрива желанието си да бъде чута и видяна от всички. В нейната поява, в настъпателното й движение винаги има нещо претенциозно, даже нахално: тя решително демонстрира не просто правото си на съществуване, но и някакво саморазбиращо се предимство по битие, което измества другите съществувания. В агресивния й характер е отразена властовата й същност – тя е предназначена за и иска да проникне и владее всички пространства. Настъпателността й премахва границите, настанява се във всички места и с това уеднаквява пространството, превръщайки го в гръмогласна публичност. Новината има преди всичко пространствено съществуване и гръмогласната публичност е нейната стихия.

Така новината изначално се самооправдава и оневинява за властовите си и битийни претенции поради новостта, която носи. Върху това тя опира правото си да бъде прогласена и всеобхватна. Това може да бъде използвано еднозначно обратимо, тоест гръмогласността да конституира новостта и този, който владее публичното озвучаване, да създава „новости“ и да ги опакова като „новини“.

Тъй като новостта е самата субстанция на новината, времево тя е преди всичко феномен на момента и няма афинитет към континуалността на съществуването. Тя е гласът на новостта и го удържа в себе си дотолкова, доколкото то продължава да бъде новост, тоест доколкото като такова то продължава да има силата да владее пространството на публичността. Затова новината е аисторична по своята нагласа и е абсолютно чужда на по-дългите „пластове на времето“. Мерилото за нейната сила е пространството, което е овладяла, а не продължителността на времето, в което съществува.

Но новостта е не просто субстанцията на новината, която е нейно битийно основание, трансцендентално условие за нейното съществуване, а и изцяло я владее, изпълва я със самата себе си. Новината няма нищо друго в себе си освен самата себе си и тя по никакъв начин не може вътрешно да се различи и в това различаване да конституира собствения си континуитет. Тя не може и да прибави към себе си „други новини“, защото „другата новина“ субстанциално я отрича и може да живее само в собствената си самотъждественост. „Другите новини“ могат да бъдат прибавени само ако вътрешно я разширяват, ако я издуват като балон, ако новите съдържания са субстанциално идентични с нея. С това се обяснява изключителната краткотрайност на нейното съществуване. Тя може да се появи отново във времето само като спомен за новостта.

Тъй като няма нищо друго в себе си и абсолютно съвпада с „новостта“, животът на новината е зависим от „другите“, от „следващите“ новини, които поради характера си на новини изцяло я отричат. Но те я отричат не само защото са „други новини“, а и защото тя самата вече не е новина, защото тя е битие, което се самоотрича с акта на своето случване. Това е ужасната съдба на новината, защото тя няма бъдещето като свой хоризонт, по-скоро по дефиниция не може да има бъдеще – новините нямат второ издание, никой не печата вчерашния вестник отново. Глашатай на времевото, тя присъства само на раждането на нещата, тя огласява първия вик на новороденото и има в себе си единствено страстта на момента.

Затова и вътрешният й диапазон е малък, почти несъществуващ. Тя носи старостта в себе си и я реализира в акта на своето осъществяване. Нейното тържество е и нейната смърт – четящото око и слушащото ухо, които трепетно я очакват, я умъртвяват почти в мига, в който я улавят. Новината носи нещо от природата на огненото битие – фойерверк, който живее, самоизгаряйки се.

Тези характеристики на новината конституират по определен начин както обективната картина на света, така и структурата на опита. Защото новината представя нещо, което обективно се случва, но също така увлича субекта в своето случване, тоест можем да говорим за „живот в новините“. (...)