„Дайте ми свободата да знам, да говоря и да споря на воля според съвестта си преди всички други свободи.“ (Джон Милтън, Ареопагитика)

„При изпълнение на работата, за която се е уговорил, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя […], както и да пази доброто име на предприятието.“ (Кодекс на труда, изм. ДВ, бр. 25, 2001 г.; определя и трудовите правоотношения на университетските преподаватели в Република България)

„Родителката на науките“

Няколко дена преди началото на Великия пост през 1229 г., пише Матей от Париж (1200–1259) в своята Голяма хроника, група студенти от Парижкия университет отишли до местността Сен Марсел в предградията да поиграят на чист въздух.[1] Когато приключили, открили в близост някаква таверна, където имало „отлично вино за пиене“, и продължили да се забавляват – нещо напълно нормално за карнавалния период преди началото на поста. За съжаление студентите и кръчмарят се спречкали за цената на пивкото вино и започнали „да си разменят шамари“ и „да се дърпат за косите“. Хората наоколо се притекли на помощ на кръчмаря, набили и разгонили студентите. На следващия ден обаче те се завърнали с подкрепления, нахлули в таверната, въоръжени с „мечове и пръчки, изпотрошили всички винени делви“ и започнали да нападат „жестоко де що видят мъж или жена“ наоколо.

Бланш Кастилска – кралица майка и към момента регент на петнадесетгодишния крал Луи IX – с „женската си прибързаност“ и „силно раздразнена“, разпоредила на градската стража сурово да накаже виновниците. Стражите, които и бездруго били „склонни да проявяват всякакъв вид жестокост“, преминали през градските порти добре въоръжени, натъкнали се на някаква група студенти, които нямали нищо общо със случката от предния ден, и ги нападнали; много от студентите били тежко ранени, а поне двама (един от Фландрия и един от Нормандия) загубили живота си.

Когато новината за „огромното престъпление“ достигнала до магистрите, всички лекции и диспути били незабавно преустановени. Членовете на университета възнегодували пред кралицата майка и пред църковните власти – убедени, че дребната препирня в таверната не заслужава такова сурово наказание. Тъй като нито Бланш, нито епископът обърнали внимание на недоволството, започнало „всеобщо напускане на магистрите и разпръскване на схоларите“ – бил сложен край на „преподаването на преподавателите и на ученето на студентите“. Тази принудителна раздяла между града и неговите учени продължава, както е известно, чак до пролетта на 1231 г., когато папа Григорий IX предоставя желаните привилегии на „Париж, родителка на науките и град на учението“. Така, редом с всичко останало – и вероятно специално във връзка със събитията от Сен Марсел – университетът получава изричното право да прекъсва преподавателска работа, ако „срещу някого от вас е извършено посегателство или му е причинено голямо страдание, било то смърт или увреждане на крайник“, без да е получено справедливо възмездие в рамките на 15 дена.[2]

Матей от Париж, разбира се, описва добре известната „стачка“ на Парижкия университет от 1229–31 г., един от най-големите академични бунтове в европейската университетска история изобщо. С какво може да бъде полезен разказът за тези събития в контекста на настоящата тема? Поне с две ценни припомняния: първото е, че университетите са общности; а второто е, че те са много специални общности – общности като никои други.

Университетът като общност

Увлечен в инерцията на прилагателното „универсален“, човек лесно може да заключи, че университетите – това са места (сгради, учреждения, „ВУЗ-ове“), където изчерпателно се преподават всички науки. (Съвременната гръцка дума за университет, πανεπιστήμιο, може би най-добре съхранява тази връзка.) Оттук и разбирането, че университет може да има само тогава, когато палитрата на университетските „факултети“, т.е. на „способностите“ на дадения университет за преподавателска работа, се разгърне в пълнота. Доколкото ми е известно, подобни схващания водят началото си от автори като английския кардинал Джон Хенри Нюман (1801–1890), който в самото начало на своето обширно съчинение Идеята за университет от 1852 г. казва, че „университетът е място за преподаване на универсално познание“[3], и в подробности разкрива по-нататък в текста си своето виждане за това как следва да протича университетската работа в най-различни области – от литература до естествени науки и медицина. В този смисъл университетът е насочен „към преподаването на всичко, което може да се открие в кой да е отдел на човешкото познание, той обгръща в кръгозора си най-предизвикателните предмети на човешкото мислене и най-плодоносните полета на човешкото любопитство“[4]. Разбира се, нито старата, нито съвременната университетска история потвърждават едно такова виждане. Вярно, има университети, за които е характерна 360-градусова палитра на факултетите, развити с хода на времето; но има и такива, които предпочитат запазване на една по-тясна специализация.

Ако обаче университетът не е „универсално, всестранно развито висше училище“, то какво е той тогава? – Именно общност, universitas, на преподаватели и студенти. Тук дори не става въпрос за чисто речниковото значение на думата – а то е такова и старите автори с лекота ползват тъкмо нея, когато говорят например за „общност на гражданите“, universitas civium (в политико-философски контекст) или дори за „общност на верните“, universitas fidelium (в богословски контекст). Става дума по-скоро за това, че университетите първопроходци мислят за себе си поначало като за общности, откъдето и думата „университет“ заляга напълно естествено като неизменна първооснова в техните имена. Затова и когато например парижките учени през 1221 г. отстъпват свои права на доминиканската общност в града, те пишат: „ние, общността на парижките преподаватели и схолари, заради спасението на душите си свободно и непринудено даваме и предоставяме на прѝора брат Матей и на неговите братя от Ордена на проповедниците и на самия Орден всички права, които имаме или сме имали върху мястото на св. Яков, което се намира срещу църквата на св. Стефан при изхода на града“[5]. Съгласно общоприетото схващане впрочем, този откъс съдържа първата запазена употреба на словосъчетанието universitas magistrorum et scholarium Parisiensium като пълно название на Парижкия университет, впоследствие надлежно изписани върху средновековния университетски печат.[6] (...)

[1] Henry R. Luard, ed., Matthaei Parisiensis, monachi Sancti Albani, Chronica majora, vol. 3, A.D. 1216 to A.D. 1239 (London: Longman, 1876), 166-9.

[2] Henricus Denifle, ed., Chartularium Universitatis Parisiensis, vol. 1, Ab anno MCC usque ad annum MCCLXXXVI (Parisiis: ex typis fratrum Delalain, 1889), 137-8 (нататък: Chartularium).

[3] John H. Newman, The Idea of a University: Defined and Illustrated (New York: Longmans, Green, and Co., 1907), ix.

[4] Ibid., 457.

[5] Chartularium, 99.

[6] Вж. Gaines Post, Studies in Medieval Legal Thought: Public Law and the State, 1100-1322 (Princeton: Princeton University Press, 1964), 31; пак там вж. и за по-ранната словоупотреба на communitas, communio, societas в същия смисъл.

Текстът е подготвен като публична лекция в рамките на „Форум за справедливост“, организиран от Културния център на Софийския университет и фондация „Кристиан Таков“ (31 май 2021 г.).