ПАРАДОКСИ

Самата дума парадокс е парадоксална. Как да определим често разхвърляните размисли в тази книга? Това читателят ще реши. Те не си поставят за цел да бъдат инвенции на някакъв самотен ум. Нека освен това се замислим, че Евангелието е пълно с парадокси, че самият човек е жив парадокс и че по думите на Отците на Църквата Въплъщението е върховният Парадокс, Παράδοξος παράδοξων.

По същия начин, както актът на вярата е най-свободният от всички актове, така и изразяването на вярата е най-личното нещо от всички други.

Вярата е изоставяне на всичко. Не е нужно вярващият да се затрупва с теории. Ако умее да си служи с тях, още по-добре. Ако иска да мисли вярата си, теориите ще са му потребни. И те трябва да са солидни и здрави. Но не бива да се обвързва прекалено с тях, както и с интелекта си. Вярата би трябвало да е съпричастна на преимуществото на любовта: тя не се стреми да обеме своя обект, да го подчини; а иска да се влее в него.

Вярата не ни носи по-прекрасна теория от тази, която ни предлагат философите: извисява се над теориите. Помага ни да разкъсаме кръга. Изважда ни извън пределите на собствения ни ум. Отвъд всички възвишени съзерцания на Бога, тя ни подтиква да се вслушваме в Бога. И от значение е, че само тя го прави.

Духът на детството е чудна благодат и би трябвало винаги да повтаряме заедно с Евангелието, че на такива като децата е Царството Божие[1]. Ала вдетиняването няма нищо общо с духа на детството, духовната чистота е нещо съвсем различно от интелектуалната неспособност, ето защо е редно да се вслушаме в апостол Павел, когато казва: Evacuavi quae errant parvuli[2]. Църквата е майка: обаче, казва св. Августин, една майка обича да храни младенеца си, но не обича той да си остава до безкрайност младенец (Проповед 23: mater parvulum amat nutrire, sed eum non amat parvulum remanere.)

Би означавало да се ласкаем, вярвайки, че като отричаме прогреса на нашето столетие, всъщност си осигуряваме всички съкровища на предходните векове.

„Буржоазният морал“ не е истински християнски морал, по същия начин, както и интелектуализмът на множеството „правилно мислещи“ не е истинска интелигентност, а пък конформистката „ортология“ не е достатъчна на истински вярващия.

„Да поддържаш благочестието чак докато премине в суеверие, пише Паскал, означава да го унищожиш.“ Да поддържаш правоверието чак до интегризъм, също означава да го унищожиш.

Една вяра може да клони към нула, без дори да бъде разколебавана от съмнението. Като се изпразва и става външна, тя минава през конформизма, дори да изглежда непоклатима. Кората се втвърдява, но стволът е изгнил отвътре.

Ако привързаността към традиционната религия надделее над най-съкровените мотиви, може при някои тя да премине в лековерие, а при други да се превърне във форма на скептицизъм. Оттук и парадоксалната среща на тези две крайности. В този „свещен завет“ е безполезно да се казва кой от двата мотива ще надделее над другия, щом се изправят срещу всяка истинска и зряла вяра.

Евангелието е пълно с парадокси, от които умът се разколебава. Спасителят си служи с най-снизходителна педагогика, но и ни казва: „Блажен оня, който се не съблазни [скандализира] поради Мене“ (Мат. 11:6). И няма как да не се питаме, искайки да узнаем дали всяка духовна доктрина по необходимост не се прикрива с парадоксална форма.

Рационалисти от всякакъв вид дават на човеците камъни вместо хляб. Не става ли обаче така, че богословите и църковните люде също превръщат в камък същинския хляб, който са длъжни да раздадат? (...)

 

[1]Срв. Лук. 18:16

[2]„А като станах мъж, оставих младенчеството“ (1 Кор. 13:11).