Отец Паисий: „Щом (Църквата) не е от тоя свят, 

следователно изобщо не може да съществува на земята“.

 Ф. М. Достоевски, Пълни събрани съчинения, XIV, с. 57.

Идеите не правят изкуството, но са неотделими от него. Руските мислители В. В. Розанов, Д. С. Мережковски, Л. И. Шестов, Н. А. Бердяев, о. Сергий Булгаков творчески осмислиха и използваха идеите на Достоевски и след тях не се каза кой знае какво съществено за неговата философия. В интерес на истината, от време на време се отбелязваше по нещо вярно, например в тълкуването на Достоевски като екзистенциален философ, но истински диалог или полилог с него никой не е водил или по-точно, това се случва много рядко, като например в книгата на католическия философ Романо Гуардини.

Литераторите понякога (много рядко) взимат предвид идейното наследство на Достоевски, но избягват „удоволствието“ да водят творчески разговор с него или пък с когото и да било. Те, без съмнение, са направили немалко за изучаването на Достоевски художника, но след М. М. Бахтин, струва ми се, никой не е успял да обхване изкуството му в неговата пълнота, а не само в отделните му похвати.

Не се опитвам да кажа нищо ново за Достоевски. Но в тези бележки искам да напомня за неговите вярвания, за възгледите, които е невъзможно да си изясним изцяло. Ако думата гений има някакъв смисъл, то геният е този мислител или художник, който ни привлича, измъчва и остава не напълно разгадан не само за другите, но и за самия себе си.

Върху камъка на вярата на Достоевски са издълбани думите, вложени от него в устата на Шатов: „Но не бяхте ли вие онзи, който ми казваше, че дори ако математически ви се докаже, че истината е извън Христос, вие сте щели да предпочетете да останете с Христос, а не с истината?“[1].

Следователно висшата реалност за Достоевски са не идеите (а той е имал и идеи!), а живата личност на Богочовека.

Тръгвайки от възкръсналия Христос, Достоевски утвърждава отсамно, а не отвъдно християнство, както често се е практикувало. Той се разочарова от учението на Фурие. По-късно разпознава бесовете в руските социалисти и революционери, но все пак отвъдното, метафизическото, слабо го интересува. Действително Достоевски казва, че без вяра в личното безсмъртие животът губи своя смисъл и че няма нравственост без възкресение: тук имаме отрицание на автономния морал в учението на Кант. Но за това какво има там, Достоевски не се замисля особено. Достоевски не е мистик, както и неговите праведници – старците. Да, Альоша Карамазов в състояние на екстаз целува земята, но по желание на стареца Зосима не остава в манастира да води съзерцателен живот, а се връща в света.

Можем да предположим, че Фьодор Михайлович не се е страхувал от смъртта (за разлика от Толстой, Леонтиев или Розанов) и както съвсем вярно пише Инокентий Аненски, въпросът за смъртта за него остава нещо второстепенно и не се превръща в основополагаща тема в творчеството му.[2] Не е ли твърде парадоксално това? И така, Достоевски „избива“ половината си герои в романа Бесове, но никъде не показва ужасяващата физиология на смъртта, с много малки изключения. Като например слабите посинели нозе на господин Похарчин, стърчащи нагоре като две съчки на обгорено дърво.[3] Ужасяващ е и неподвижният крайчец на босия крак на убитата Настася Филиповна.[4] Или пък смутилата Альоша Карамазов воня от разлагащия се труп на стареца Зосима (това изкушение Альоша преодолява, като в унес целува земята). Истински, с тяло и душа, умират героите на Толстой – княз Андрей Болконски, Николай Левин или Иван Илич (който все пак успява да види някакво просветление в последния миг от агонията си). Докато винаги бързащите, твърде приказливите и неработещи герои на Достоевски продължават своите безумни разговори до края на живота си. В романите му е явено трагичното, но в тях има и едно упоително перпетуум мобиле на битието. Това не значи, че изобразяваният от Достоевски човек е лишен от плът, но той преди всичко притежава душа, обсебена и от плътски, и от духовни страсти. Оттук произтича не безсмъртието, а извънсмъртието на героите му. (...)

[1]Ф. М. Достоевский, Полное събрание сочинений, X (1974), с. 198. Почти същото Достоевски пише в писмо до Н. Д. Фонвизина (през февруари 1854 г.), пак там, XII (1975), с. 297.

[2]Инокентий Анненский. Книга отражений (переиздана в 1969 г.), с. 46-47.

[3]Достоевский, пак там, I, с. 260.

[4]Пак там, VIII, с. 503.