А. Апологетика

Той започва като провинциален „кандидат на славата” на съветски писател. Завършва като световно прославен противосъветски писател. Започва не като личност, а като петоличност, съставена от Саня-Кока-Лида-Кирил-Наташа[1]: те не са „всички за един”, защото „всички са един” – и вървят така от гимназията до арестуването му като двайсет и шест годишен капитан в края на Войната.[2] Завършва не просто като отделна личност –а като самотния воин Солженицин, осланящ се единствено на семейството си като на тилова служба. (В „самиздатския” си период той има десетки самоотвержени ятаци и помощници – „невидимки”, както ги нарича; в края това е отдавна отминало.) Започва като възторжен комсомолец, готов да се бори с всичко, което може да попречи на идването на комунизма на Земята – завърши като антикомунист, който се бореше с всичко, което според него пречеше на осъществяването на неговата Русия.

Пропадане в каторжния Ад – полуизплуване до Първия кръг в качеството „научен зек” – повторно пропадане в ГУЛаг: това са трите събития, които са основата на превръщането на Саня в Солженицин. Но автоматизъм тук няма: от там нататък той продължава преобразяването сам, без външни въздействия.

Добрият поет и още по-добрият преводач Лев Гинзбург със съвсем малко самохвалство и гилдийна гордост пише, че преводът се появявал на пресечницата „на две действителности – на преводача и на автора”, че бил „… висшата степен на разбиране на чуждия език, на чуждата душа, на чуждия живот – дотам, че се случва тайнствена метаморфоза: аз ставам ти, ти – аз…”.[3] Без да споделям това възвисяващо самочувствие, ще споделя наученото и проблематизираното при моя превод на В първия кръг. Но най-напред – още няколко думи за Саня Солженицин.

Трите изкушения

Апологетите на Солженицин с основание говорят за три страшни периода, когато има огромна вероятност той да загуби живота си – времето на войната, времето на ГУЛаг, времето на рака. Във войната са загинали много обозни войници, лейтенанти и капитани – той е бил и трите; умирало се е и от лагерите, и дори от привилегированите „научни затвори”; ракът му е обявен от лекарите за нелечим: той пише как – къде приключил, къде – прекратил започнатото – и заминал за друг град „да умирам там”. Изпитания чрез смърт: животът – неговият живот – както знаем, е победил. Но тук ще говоря за други изпитания – чрез изкушение. За тях не си давах сметка и аз, преди да се замисля по-внимателно за живота му.

Първо изкушение: съветски писател

На зрели години Солженицин пише: „Страшно е да се помисли какъв писател щях да стана (а щях!), ако не ме бяха прибрали”[4].

Някакъв щял да излезе със сигурност, той си го бил намислил още деветгодишен! И си отговаря, че щял да бъде писател, който нямало да е оценил „нито истинските си задачи, нито истинската обстановка в страната” и нямало да получи „оная закалка, оная способност за твърдо устояване и конспирация, които ги изработва тъкмо лагерният и затворническият живот”.[5]

Сигурно е било така, ясно е защо това опознаване на живота от опакото, с всичките му „неравности и възли”, е акцентът в тази ретроспектива. Но има неакцентирано и то е също важно: Солженицин не е „попаднал” случайно в лагера – за разлика от огромното множество, лагера той си го е изработил. И онова, което изобщо го е тикало натам и малко по малко го е вкарало вътре – е същото това наивно детско желание да стане писател в СССР. Защото е само десетгодишен, когато намира „темата на живота си” – която накрая реализира в десетте тома на Червеното колело. Той иска да напише голяма творба за СССР – а кое е най-важното за СССР? По „диретиссимата” на детската логика: онова, което е направило СССР, което е сътворило света – Революцията! И детето започва да се готви да стане Писател на Революцията, както Толстой е станал Писателят на „Отечествената война” против Наполеон. (Саня прочел Война и мир на тия детски години.) Но част от подготовката да пише за Революцията става и желанието му да се ориентира в политиката – и Саня започва да чете редовно и внимателно централните вестници.

Глеб израсна без да е чел и един роман на Майн Рид, но още дванайсетгодишен разгърна грамадния брой на Известия, зад който можеше да се скрие целият, и внимателно изчете стенограмата от процеса на инженерите вредители. И момчето веднага не повярва на тоя процес. Защо – той не знаеше, не можеше да го обеме с разсъдъка си, но отчетливо провиждаше: това всичкото бе лъжа, лъжа.[6]

Глеб е герой на В първия кръг. Някой читател би се усъмнил в реалистичността на разказаното – дванайсетгодишен хлапак да ти чете такива работи и да прави такива изводи? Но Солженицин има отговор: реалистично е, защото е било реално. Малкият Глеб – това е самият той като малък: „Аз правех така!”.

Търсенето на истината за Революцията и Съветския съюз го довежда до осъзнаване на официалната лъжа. А разкриването на лъжата – до лагера. Но дори в лагера той отива, неотказал се от ненаписания, но вече започнат роман с работното заглавие „ЛЮР” – от „Люби революцию!”[7]. При което тогавашният Солженицин в работата си по „ЛЮР” повтаря Толстой не само в стила – а и в подхода си към историческия материал. Толстой е искал да напише роман за декабристите, но разбира, че тях ги е породила европейско-руската война от 1812 година, а пък нея самата – разгромът на Третата антинаполеонова коалиция при Аустерлиц; затова той започва Война и мир от мира и войната през 1805 година, после описва и войната от 1812, но до декабристката буна през 1825 така и не стига! (Значи това, което е описал, всъщност му е било по-важно.) Солженицин е осемнадесетгодишен, когато разбира, че за да напише за революцията през 1917, трябва да започне от 1914 – от Русия в Първата световна война, защото е открил за себе си, че не революционерите – войната е породила революцията, войната е разнищила Русия. И в края на краищата написва десет тома, но докарва разказа само до април 1917 – до самия Октомврийски преврат[8] така и не стига! – Значи краят на Русия му е бил по-важен от началото на СССР, заключаваме лесно ние днес.

Но за да стигне до това разбиране на руската революционна история, налага му се да се откаже и от метода, с който е започнал своята любовна история на революцията – а това е марксисткият метод. Солженицин пише за младежкото си опиянение от Маркс – и за изкусителното опростяване: щом имаш този метод – не ти трябва да знаеш нищо друго! Докосваш всеки материал с Марксовата вълшебна пръчица – и той се превръща в истинна история! Не в лъжливия Сталинов Кратък курс!

Имаше едно време в младостта ми, 30-те години на ХХ век, когато потокът на идейната обработка бе така силен, че аз, учейки в института, четейки Маркс, Енгелс, Ленин, откривах – както ми се чинеше – велики истини, и дори изпитвахме такава една благодарност: ето, благодарение на Маркс, какво облекчение – цялата предшестваща световна философия, всичките 20–25 столетия мисъл – това не трябва да го четем, ей ги всички истини накуп, постигнати! Страшна отрова е това! Когато ви кажат, че истината е намерена, ей я тук, лежи такава достъпна, защо да се мъчиш да минаваш тия 100 философи и да научаваш историята на мисълта? Да, в този смисъл минах през едно изкушение и в този вид през 41-ва година тръгнах на война.[9]

И общо взето в същия идеен вид – с Маркс против Сталин! – се озовава в лагера, но „в затвора попада на хора”, с които колкото повече спори, толкова повече губи споровете – той, умният, начетеният, със своя специален интерес и познания за Революцията, при това познания вече не научнопопулярни и далеч от официалните! И в ГУЛаг ведно със споровете губи и марксизма си като поредна илюзия. И отхвърля революцията, която любеше и призоваваше всички да я любят. И разбира, че ако продължава да иска да е писател – няма да бъде съветски писател (в ГУЛаг той още не мисли, че ще бъде противосъветски). Така изкушението „съветски писател” е преодоляно. На каква цена? Не можем да кажем. Можем само да видим случай, взаимообратен със случая на ветхозаветния вещер Валаам: той бе зинал да прокълне, а благослови – младият Александър пък бе зяпнал да благослови, но прокле.

[1] По ред на фамилните имена, като в руското училище: Виткевич Николай, Ежерец Лидия, Решетовская Наталия, Симонян Кирил, Солженицин Александър. Наташа се присъединява към групата последна – в университета; ухажват я и трите момчета, тя става жена на Саня.

[2] Людмила Сараскина разказва, че малко преди да го арестуват, някой от петорката – може би и Солженицин – дал идеята „и всички с възторг подкрепили мисълта за комуна – голяма къща, където ще заживеят заедно, със семействата и дори с децата, които един ден, не много скоро, но ще се появят; всички ще се учат, ще работят, ще си четат съчиненията един другиму и никога няма да се разделят, защото като тях други няма“. Сараскина е автор на Солженицин – хиляда биографични страници; предимството й пред другите биографи е, че 14 години е общувала с него и семейството му, за да събира информация от първа ръка. Виж Сараскина, Л., Солженицын, Молодая гвардия, 2009. По-долу ще цитирам книгата като Сараскина; но и когато не цитирам конкретно, тук тя ми е основният извор и инструмент за засичане на биографични данни. Достъпна на http://www.solzhenitsyn.ru/upload/books/Solzhenitsyn._M._%20Mol._gvardija_2009.pdf

[3] Виж Гинзбург Л., Разбилось лишь сердце мое, главата „Гьотингенският семинар“, части 6 и 4. Достъпна на https://www.rulit.me/books/razbilos-lish-serdce-moe-roman-esse-read-231527-29.html  

[4] С дъба телето се надбождало (Бодался теленок с дубом), писана 1967–1974. (Издадена у нас като Рекло
телето дъба да мушка, София, Факел-Експрес, 1998 г. превод Борис Мисирков)

[5] Виж Сараскина, с. 268.

[6] Виж В първия кръг, глава 37. „Немият камбанен зов“. В Архипелаг ГУЛаг Солженицин повтаря същия разказ, но вече от първо лице, потвърждавайки дословната автобиографичност на героя си в този случай.

[7] Белег за интегрираност на Саня в съветската култура: „Обичай революцията!“ е повик от разказа „Марина“ (1923) на Борис Лавреньов, който след 1945 получава две сталински награди за творби, писани според т.нар. теория на безконфликтността – маразъм на соцреализма. А преди 1941 е автор на остро конфликтната и донякъде автобиографична повест за Гражданската война Четиридесет и първият (Лавреньов е бил бял офицер, който става червен) – и в предвоенното време Солженицин дори му праща свои ранни неща за оценка (Лавреньов не ги харесал, но го окуражил).

[8] Така са наричали и в Съветска Русия до към 1930 г. болшевишкото завземане на властта, което после ни преподаваха (лъжейки за факти) под името ВОСР – „Велика октомврийска социалистическа революция“.

[9] Тук и по-долу цитирам автобиографичните думи на Солженицин по Сараскина, главите „РГУ. Союз математики и литературы“ (от Част първа) и „Азбука офицерства и звукометрии“ (от Част втора).