Религиозната или „мистична“ истина за света

(в нейната връзка с Царството Божие)

 

Често съм настоявал – най-вече в книгите си Времевият режим на свободата, Интегралният хуманизъм, а напоследък и в За една философия на историята – върху граничната амбивалентност на света, доколкото той се схваща във връзката си с Царството Божие. Именно на тази амбивалентност смятам да се спра в следващите редове.

Достатъчно е да се позовем на твърденията на Евангелието. Същностни твърдения: забравим ли ги, бихме били само сянка на християни; защото те не само ни съобщават това, което Иисус е знаел, но и онова, което Той е преживял в дълбините на опита Си; онова, което е преживял в живота Си и в смъртта Си.

Всички мои читатели четат Евангелието, разбира се. Ала ми се струва, че не е никак лоша идея да съберем на едно място всички текстове, в които става въпрос за света.

Ако се опитваме да проумеем тези текстове, нека не забравяме, че Иисус и апостолите, когато ни говорят за света, винаги го обвързват – по недвусмислен начин – с Царството Божие: от една страна, защото светът приема крайното си назначение да бъде взет и преобразен в друг свят, в божествен свят, който е Царството Божие, вече започнало и траещо вечно; а от друга страна, защото светът отхвърля Царството и се затваря вътре в себе си. Това е религиозната или „мистична“ истина (отнасяща се до тайнството на спасението), която засяга света, поставен тук под въпрос.

Съжалявам за сериозността, с която ще бъда принуден от тук насетне да заговоря, тъй като тя не ми подобава напълно. Но става дума за Евангелието.

Защото Бог толкоз обикна света

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син.“[1]

Света, който Бог е сътворил, как да не го обикнем? Той е създаден с любов. А ето че този свят се погубва с цялата си хубост, и то чрез свободата на тварта, образ Божий, която се предпочита пред Бога и избира нищото. „Заради това Христос, влизайки в света, казва: „жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви. Всесъжения и жертви за грях не Ти са угодни. Тогава рекох: ето, ида (писано е за Мене в началото на книгата) да изпълня, Боже, Твоята воля.“[2]

„И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света.“[3]

„Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него.“[4]

„На другия ден Иоан вижда Иисуса, че отива към него, и казва: ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.“[5]

„Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи“[6], прие да умре на кръста, за да избави света от греха.

И доколкото същият този свят, който отхвърля Царството, е съден – nunc est judicium mundi[7] (и се самоосъжда) – Иисус бива издигнат от земята, за да привлече всички към Себе Си[8]; в навечерието на осъждането Си от света и преди да отиде при Отца[9], понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай[10]; на светата Тайна Вечеря – в същия онзи миг, в който не за цял свят се моли[11] (а за Църквата се моли тогава, „за тях, които си Ми дал“, но и „ония, които по тяхното слово повярват в Мене“[12]), Той иска „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“, и добавя – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил[13]. Огромно е значението на света! Разбира се, след като Той е дошъл, за да го спаси.

Този свят, който не позна Отца[14], трябва да разбере, че „любя Отца и, както Ми е заповядал Отец, тъй и правя“[15]; трябва „да повярва светът, че Ти си Ме пратил“и „че си ги възлюбил, както Мене възлюби“[16].

Трябва светът да разбере това, за да може самият той или онези в него, които биха искали да се спасят, да бъдат спасени, да влязат в Царството Божие и да бъдат там преобразени. И трябва също така светът да знае това заради своето осъждане или най-малкото заради осъждането на всички онези в него, които отказват да бъдат спасени и да се обърнат към Милосърдието.

„Понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.“[17] Но Той не ни спасява въпреки нас; Той не спасява погиналото, ако погиналото предпочита да погине.

На заден план зад всичко това има една твърде дълга история.

Светът е бил създаден добър (което не означава, че е бил създаден божествен). Бил е създаден добър, естествените му структури са добри в себе си, Библията държи да ни го набие в главата веднъж завинаги. „Видя Бог, че светлината е добро нещо“ (Бит. 1:4). „И видя Бог, че това е добро“ се връща като постоянен рефрен.[18] На шестия ден е сътворен човекът „и видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“[19].

Ала сетне злото навлиза по земята чрез неподчинението на Мъжа и Жената, измамени от падналия ангел. Край на земния рай за тях и потомството им, и то завинаги. (Но и днес има автори, които изведнъж откриват, че първородният грях бил измислен от св. Августин; жалко, че си спомнят толкова зле книга Битие. Знам какво ще кажат – че това е мит, но този „мит“, чиято истина е гарантирана от Бога, идва от самото начало на Библията, и то доста време преди св. Августин[20].) (...)

 

 

[1] Иоан. 3:16.

[2] Евр. 10:5–7.

[3] Иоан. 12:47.

[4] Иоан. 3:17.

[5] Иоан. 1:29.

[6] 2 Кор. 5:21.

[7] „Сега е съд над тоя свят“ (Иоан. 12:31).

[8] Иоан. 12:32.

[9] Иоан. 14:28.

[10] Иоан. 13:1.

[11] Иоан. 17:9.

[12] Иоан. 17:20.

[13] Иоан. 17:21.

[14] Иоан. 17:25.

[15] Иоан. 14:31.

[16] Иоан. 17:23.

[17] Лук. 19:10.

[18] Бит. 1:10, 12, 18, 21, 25.

[19] Бит. 1:31.

[20] Би било детинско да вярваме, че преди да мине под властта на Логоса, човешката мисъл е била изцяло освободена от илюзорните привидности на въображението.

Да, това са били митове; но този термин се превърна в наши дни в опасно двусмислен дори по отношение на първобитното мислене (поради системната и превратна употреба, до която прибягват нашите феноменолози спрямо всичко, което в нашето мислене не произтича от научното наблюдение или от психологическия опит). Митовете на първобитното мислене не са били лишени от известна мъдрост и съм склонен да допусна, че тя е надхвърляла мъдростта на някои от нашите метафизици. Имало е митове, които не са били приказки, имало е митове, които са били истинни (както и в царството на Логоса има „фалшиви“ и „истинни“ твърдения). Даже в областта на „науката“ може да се каже, че китайската акупунктура например, обвързваща всички части на човешкото тяло, е практически „мит“, от който не научаваме нищо за анатомичните структури, но който е „истинен“, що се отнася до точките, в които трябва да се забие иглата.

Това са неща, над които размишлявам отдавна – без да съм напълно съгласен с проблематиката и обобщенията (често двусмислени) на един автор, чиято добронамереност заслужава респект и симпатия, но чийто поглед към теологията ме оставя със смесени чувства. Става дума за Жан-Мари Попер и неговата книга Можеш ли да бъдеш християнин днес.

От гледна точка на споменатите от мен два големи режима на историчност в човешката мисъл, става ясно, че историята на Адам и Ева е (уникален случай в Библията, защото Откровението си служи тук с елементи, идващи от дълбините на времето, но въз-приети от него в пророческата светлина, проектирана върху миналото) свята истина, скрита в самото си изложение, казваща ни не обаче онова, което е безспорно най-важно да знаем за началата си: Събитието – грехопадението – което вследствие на един свободен акт, на един грях на Мъжа и Жената, поставени при сътворението си в свръхестественото състояние на невинност или хармония с Бога, е накарало човечеството да премине в състояние на разрив с Бога – разрив, който самата човешка природа не е в състояние да преодолее, тъй като всеки от нас се ражда лишен от благодат. Ето истината, изразена на езика, подобаващ за властта на Логоса, която Църквата, вярна на Откровението, както и на пророческата светлина, на която специално ще се спра, съзира в така наречения „мит“ (истинен под покрова си) за тайнствения забранен плод, който Мъжът, подтикнат от Жената, е изял. Б.а.