Как действа Бог – често чрез човеците. Кито е един от хората, благодарение на които станах православен християнин. Запознахме се преди 15 години в студентското предаване „Ку-Ку Презареждане“. Той се присъедини като актьор и режисьор, а аз, още аджамия момче, бях сценарист и репортер.

Познат е на българската публика със специфичното си чувство за хумор. Участвал е в редица сатирични телевизионни предавания. През последните години се ориентира към интернет. Прави поредицата „Петък точно в пет“, в която се превъплъщава скечово в различни ексцентрични образи. Снимал се е в български и чуждестранни филми, сред които „Пътуване към Йерусалим“, „Маймуни през зимата“, „Отчуждение“, „Събирач на трупове“, „Слава“, „Рая на Данте“ и др.

Напоследък с него се виждаме по-рядко, но схемата обикновено е следната. Понеже той прави онлайн канал за компютърни игри на живо от вечерта до сутринта, от известно време режимът му на сън и активност е непоправимо обърнат дори когато не излъчва в интернет. Във въпросната нощ той дойде след премиерата на нов български филм, в който участва, взе ме с колата от нас и отидохме в един от малкото денонощни ресторанти в центъра на София. Там обаче беше шумно. Всеки път, когато сядаме на това място, почти моментално към скромната ни компания се присламчват (макар да нямат сламки в питиетата си) почерпени почитатели на Кито, дошли да си допият по късна доба. Не знам защо продължаваме да го правим. Може би колекционираме истории и образи. И сега беше същото. Прекарахме няколко часа сред бурни акламации на актьорския му талант и самодейно възпроизведени сюжети от дискотеки в Кърджали. Най-накрая, около 03:00, седнахме обратно в колата, паркирана на ъгъла на „Раковски“ и „Рачо Димчев“, и записахме разговора по-долу.

Как стана християнин? Кога разбра, че православието е твоят дом?

Не съм расъл в християнско семейство. 86-а, мисля, тогава на 12 години, слушах едно парче на „Антракс“ – Anarchy in USA, кавър на „Секс Пистълс“ и тяхното Anarchy in UK. Там се пееше „Аз съм антихрист!“. Това ми правеше странно силно впечатление. Изпитвах смущение, че слушам точно това парче. Хем ме кефеше, хем имаше нещо смущаващо. Не знам как, но по някакъв начин го свързвам с едно рисково преживяване малко след това. Получих перитонит, спука ми се апендиксът. Чисто интуитивно свързах двете неща, най-вече заради това „антихрист“. Операцията е продължила 12 часа с всичките ми черва отвън. Казаха ми, че за няколко часа ми се е разминало. Това не беше повод да стана християнин, а по-скоро да се замисля...

През цялото време съм търсил Бога – през всякакви неща: йога, екстрасенси, различни окултни практики. През 89-а година един ден приятел ме заведе в гробищния парк на Владая – „Св. Йоан Богослов“. Там почувствах Божието присъствие и станах християнин. В началото ходехме при старостилците в „Бъкстон“. Тогава там още нямаше храм, а параклис. След това четири години живях в Нигерия. Имах си молитвеник, но не се черкувах, защото нямаше православен храм. Постех, но не се изповядвах и причастявах. След това се прибрахме в България, завърших НАТФИЗ. Почнах да се черкувам, изповядвам и причастявам. Един ден, някъде около 2005, друг мой приятел – Милко (режисьорът Милко Лазаров, б.р.) ми каза, че се е запознал с Руси Русев, сега монах Калистрат в „Зограф“ на Атон, и с отец Георги, който наскоро е станал свещеник и служи къде – отново във Владая. Това ми се стори като много категоричен знак за завръщане в Църквата. Отецът ни посрещна много хубаво. Знаеше ме като актьор и много се зарадва, че сме отишли при него. Станахме много близки. Той ми стана и кум…

Намираме се в дните на Великия пост. Да почнем оттам – как ти понася телесната му част? Знам, че постиш неотклонно.

Особено в началото, като войнстващ млад християнин, спазвах постите зловещо, а тогава „постно“ в България наричаха, примерно, пилето, яйцата и кашкавалът също бяха постна храна. Впечатленията ми са, че след 2000 година това се промени. Например с Милко ходехме в един ресторант в центъра на София, който специално въведе постно меню, и то през постите. Други места също възприеха тази практика. Дотогава буквално нямаше какво постно да се яде. Помня, че ходехме в един магазин за диабетици, където имаше веган неща. Помня също, че един приятел ми каза, че на „Шишман“ са започнали да продават постни сандвичи. Викам му: „Не е възможно!“. По онова време живеех наблизо, оказа се истина. Сега вече има много вегански ресторанти и хранителната страна на поста е елементарна. Освен това от близо 25 години не ям месо и това допълнително ме улеснява. Единствено ми липсва шкембето, но има вариант с гъби кладница и соево мляко. Така всъщност постът става малко особен. Пост ли е всъщност? Да, не ям нищо животинско, но си угаждам на вкусовите рецептори.

А освен телесно постим ли и духовно?

Това е големият проблем. Ако трябва да говоря за себе си – не. Човек трябва да се смири. Имал съм такива периоди и те са най-щастливите в живота ми. Мечтая си да се завърнат. Всъщност това е периодът, в който посещавах школата по източно пеене в храм „Св. св. Кирил и Методий“ на Женския пазар. Това беше вълшебно време – с усещането за вътрешен мир, с много утрени, вечерни и литургии. Проблемът за работещия човек е кога да намери това време. Сега често просто се прекръствам и си лягам. Понякога дори и това не правя. Единственото, което се старая да правя, е вечер, когато съм си вкъщи, а това не се случва толкова често, но когато все пак се случи – със съпругата ми и децата ми да си казваме „Отче наш“ преди лягане. Със сина ми, който сега е тийнейджър, бях много по-настоятелен по отношение на вярата, но това вече е негов избор. Хубаво е да му дадеш възможността да избира. Иначе преди с него сме ходили на литургия всяка неделя, причастявал се е редовно като малко дете, бях много по-грижовен към него в това отношение, докато с малката сега не е така и се дразня на себе си, че не й давам пример на истински християнин.

Какво във вашите отношения с децата ти Константин и Матея те кара да се замисляш за отношенията между нас и небесния ни Отец?

Детето се предава изцяло в ръцете и на волята на родителите – така, както ние трябва да се предадем на Бога. Ако не бъдат обличани, къпани, хранени, пазени, малките деца не биха могли да оцелеят и те дори не се замислят над това. Детето има огромна вяра в родителите и това е пример как всички ние трябва да се уповаваме на Бога, да вярваме в Него и да не се страхуваме от нищо – бедност, глад, смърт, каквото и да е. Другото, което открих през тях, е щастието от това, че си жив. Специално от Матея имам по-скорошен спомен. Тя се събужда с усмивка, радва се, че има пеперудки, дръвчета, тревичка, цветчета... Че има луна – нещо, което аз по принцип не забелязвам. Радва се на всичко, което я обкръжава, а това е нещо, което ние губим в даден момент. Губим способността си да забелязваме даровете от Бога, Който ни е дал цялата красота на света. Спираме да я виждаме, угрижени от алчността, суетата и глупостта си. Децата са жив пример как трябва да живее истинският християнин. Първо, той не трябва да се страхува от нищо, защото знае, че Бог е с него. Второ, трябва да се радва на всичко, което Бог му е дал, независимо какво е то, защото едно дете може да пострада, да се разболее от нещо, но то не хули родителите си за това. То е благодарно за живеенето изобщо и това е величествено. Ние се оплакваме, че някой ни е разлял кафето. Това е някакъв абсурд. Готови сме да воюваме за това. Гъмов (актьорът Станимир Гъмов, б.р.)беше ходил в болници, за да забавлява раково болни деца. Каза ми, че това е променило мисленето му. Тези деца, страдащи от заболяване, което застрашава живота им, живеят в истинския смисъл на думата. Усмихвали са се… Смели са се. Станеш ли свидетел на това, всичките дреболии, с които се сблъскваме, стават нищожни. Започваш да се ядосваш на себе си, че позволяваш да те разгневи нещо като някой да закъснее за срещата ви, ред други тъпотии, които ни създават ежедневно напрежение. А Бог ни е обдарил да живеем в щастие. Трябва да сме благодарни, че изобщо имаме шанса да бъдем личности. (...)