В дните, когато цивилизованият свят е потресен от военната агресия на Путинова Русия в Украйна, един пореден (и смело ще го заявя – нямащ прецедент в цялата история на Християнската църква) империалистичен „демарш“ на Московската патриаршия, извършен в самия край на 2021 г., естествено остава в периферията на общественото внимание. Ще ми се обаче да се хвърли светлина и върху него, защото той наистина надминава всичко, което тази църковна структура е вършила до днес.

Тук няма да припомням по-раншните й неканонични агресии. Няма да припомням извършеното от нея в началото на ХVІІІ в. присвояване на Киевската (украинската) митрополия от казионния Пѐтров синод и по-сетнешното й „пришиване“ към Руската (Московската) църква в открито противоречие с подписаната от Константинополския патриархат и Москва през 1686 г. Γράμμα Ἐκδόσεως. Историческа неправда, ликвидирана с даването на автокефалия на Православната църква в Украйна от патриарх Вартоломей едва през 2018 г. (призната впоследствие от Гръцката автокефална църква, от Александрийската патриаршия и от автокефалната Кипърска архиепископия). Няма да припомням и за т.нар. „присъединяване“ на „Руската православна църква зад граница“ (РПЦЗ) към Московската патриаршия, извършено през 2007 г. – абсолютно канонически неоправдано, предвид това, че въпросната РПЦЗ никога не е била някаква втора, друга руска църква извън каноничната територия на Московския патриархат, която този последният би могъл в определен момент да „прибави“ към себе си. От самото си възникване – няколко години след болшевишкия преврат през 1917 г., тази РПЦЗ се определя като онази част от Руската православна църква, която, предвид трагичните обстоятелства в Русия, е принудена да пребивава в изгнание, в чужбина, т.е. на чужда църковна територия по добрата воля и с благословението на православните църковни структури в тези свободни страни (в Европа и САЩ). Няма да припомням, че поради това след края на комунизма, т.е. след края на принудителното пребиваване на тази част от Руската църква извън нейната територия, въпросната РПЦЗ трябваше чисто и просто да престане да съществува, а нейните клирици и верни, от поколения живеещи „в чужбина“, да преминат под юрисдикцията на онези православни църкви, на чиято канонична територия руската „задгранична“ бе приютена. Да преминат, казвам, към тях, а не заедно с всичките си структури да се „прибавят“ към Руската (Московската) патриаршия, разпростирайки така нейната юрисдикция на територии из целия свят и отчетливо извън определената й с „томос“ през 1591 г. канонична църковна територия. И за това подробно съм писал в Портала.[1]

Инвазирайки в съседни на себе си земи (в Украйна още в ХVІІІ в., в Молдова в края на същия този век)[2], а след това и в иноконтинентални земи, Руската православна църква (РПЦ) до този момент обаче не си беше позволявала да навлиза в каноничната територия на други, действащи и в момента православни църкви. И ето: тя го направи със свое синодално решение, както казах, в самия край на изтеклата 2021 г., когато на 29.12. обяви, че приема „под омофора на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил“ 102-ма духовници от Александрийския патриархат, като с това основава на неговата църковна територия Екзархат на… Московската патриаршия. Създава паралелна на Александрийската руска църква на нейна територия.

Призовавам читателите – особено онези, които имат поне някакво отношение към църковността, но биха могли да не усещат в какво се състои скандалността на подобен акт, да си дадат сметка, че това е съвсем същото, ако например утре Московската патриаршия реши да създаде свое църковно „поделение“ на територията на нашата – на Българската православна църква; да създаде сиреч в България още една православна – само че руска православна – църква, със свой, редом с българския патриарх Неофит, екзарх, митрополит или както там благоразсъди да го нарече и привлече към тази втора – Московска – църква в България 100–200 или колкото успее духовници и миряни. Всъщност аналогията, която правя сега, далеч не е просто абстрактно хипотетична, но вече се изрича открито от РПЦ като закана към – да, не българската, но други действащи автокефални православни църкви.

С други думи, от 29.12.2021 г. РПЦ-МП обяви открито, че навлиза „в нов етап от своето историческо битие“, извършва, както заяви по този повод в интервю назначеният за руски „екзарх“ на територията на Александрийската патриаршия Клински митрополит Леонид (Горбачов), решителна „историческа стъпка“, с която РПЦ придобива „нов статус“ – т.е. очевидно статус на църква, позволяваща си да се разпростира по всички места извън Русия, включително в земите на останалите православни църкви. Наистина, небивала в историята на християнството (и най-малкото на православието) „стъпка“.

Безспорно много интересно е с какви мотиви и на какво основание РПЦ извършва днес тази „историческа стъпка“ и по-специално именно на територията на една от най-древните православни патриаршии – тази на Александрия, традиционно обгрижваща православните в цяла Африка и по предание основана още от св. ев. Марк. Ще разберем това от даденото на 03.01. интервю на завеждащия „външните дела“ на Московската патриаршия митроп. Иларион Алфеев. (...)

[1] Янакиев, Калин, Как Москва се сдоби с църква зад граница – Портал за култура, изкуство и общество, 2019 <http://kultura.bg/web/%d0%ba%d0%b0%d0%ba-%d0%bc%d0%be%d1%81%d0%ba%d0%b2%d0%b0-%d1%81%d0%b5-%d1%81%d0%b4%d0%be%d0%b1%d0%b8-%d1%81-%d1%86%d1%8a%d1%80%d0%ba%d0%b2%d0%b0-%d0%b7%d0%b0%d0%b4-%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%86/> [accessed 22 January 2022].

[2] Янакиев, Калин, Църковният империализъм на Москва – Портал за култура, изкуство и общество, 2019 <http://kultura.bg/web/%d1%86%d1%8a%d1%80%d0%ba%d0%be%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d0%b8%d0%bc%d0%bf%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d1%8a%d0%bc-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%be%d1%81%d0%ba%d0%b2%d0%b0/> [accessed 22 January 2022].