Когато сравняваме първия век на християнската история дори с четвъртия, няма как да не отбележим мащаба на духовната катастрофа на християнския проект като такъв.

Оценката на успеха или неуспеха на даден проект се определя от съотношението на замисъл и резултати. И тъй, в какво вярват и за какво мечтаят първите християни?

Преди всичко: те смятат, че държат в ръцете си ключовете на безсмъртието. Смъртта не е за онези, които са се причастили към Тялото на Въкръсналия Христос и сами са станали частица от Него. Те вече не ще видят смърт вовеки.

Но все пак християните започват да умират, при това не само екзекутираните, но и споминалите се по естествен начин – от болести и от старост.[1] Възниква въпросът „Как така?”. И идва отговорът на апостол Павел, в смисъл че смъртта се връща при тях по тяхна вина: „който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:29-30).

Попитай днес някой църковен човек какво означава да се причастиш недостойно и той ще ти каже, че това е да се причастиш „без подготовка”, тоест без тридневен пост и изчитане на правилото.

Но апостол Павел пише за друго. Грехът, извършен по време или след приемане на противоотровата, неутрализира нейното действие.[2] Хората губят безсмъртието, което им е било подарено току-що. Но днес не ни притесняват и не ни травмират разказите за светеца, който, пребивавайки в благодатно молитвено състояние, въпреки това умира (виж преданието за коленопреклонната смърт на преподобни Серафим Саровски).

Втората несбъднала се мечта на първите християни е за близкото завръщане на Христос.

Те смятат, че Христос скоро ще се върне („няма да дообходите градовете Израилеви”[3]) и затова не си заслужава тук да се разполагат за дълго.

Има една модерна дума „колцентър”, но едва ли някой, дори сред служителите в тези центрове, се досеща, че тяхното име притежава общ корен с гръцката дума „църква”. На гръцки език Църква е „еклисия” (оттук произлиза италианското chiesa, френското eglise, испанското Iglesia). Обикновено тази дума се превежда като „събрание”. Това донякъде е правилно исторически, но не е съвсем вярно, филологически погледнато. Правилно е исторически, защото с думата „еклисия” се нарича събранието на граждани, например събранието на атиняните. Гръцкият превод на Стария завет с тази дума предава еврейското кагал – събранието на Израил (оттук Еклисиаст – Когелет).

Думата εκκλησία произлиза от глагола έκκαλείν („призовавам“), тъй като в Древна Гърция членовете на εκκλησίας са се извиквали от херолди, които са обхождали града, призовавайки на събрание.[4]

„Мнозина са звани, малцина – избрани“ (Мат. 22:14) Звани – клитиκλητ; избрани – екликти η

И тъй, еклисията е събрание на извиканите, на изтръгнатите. Всъщност ние сме изтръгнати от нашия обичаен жизнен ред от този отвъден призив, който идва отдалеч, от Трансцендентния Бог. И хората откликват на този зов и идват.

Значи християнинът се определя не толкова от своето минало, колкото от бъдещето; неговата идентичност е в неговото призвание, а не в неговия произход.

Съответно Църквата е събрание от хора, които са се почувствали скитници в този свят. Тази идея за странничеството е много важна за мистиците и неофитите. Още от нощния глас, който призовава Аврам на път[5], до гностическия „Химн на Перлата”[6] преминава темата за гласа, който призовава към Изход. Да си спомним например епитафията, която Григорий Сковорода повелява да изсекат на неговия гроб: „Светът ме ловеше, но не ме улови”. Или пък есемес съобщението за г-н Андерсон: „Събуди се, Нео, матрицата те държи!”.

Християнинът е чужденец и странник в този свят и според християнските представи човек не бива докрай да се припокрива с тукашния ред на нещата. Поне с нещо той трябва да се дистанцира от него, да се отдели от този свят, като чувства привличането на Висшия.

Хората, които изпитват това чувство на своята чуждост в този свят, чуват гласа на Небесния Отец, откликват заедно на него и така образуват Църквата – Еклисията.

Но ето, апостолите обхождат всички израилеви градове и дори малко повече, а Христос не се връща. Вместо да премине бързо през света, на Църквата й се налага задълго да се настани „в този свят” и съответно да попие неговите миазми и хитрости.

Третата мечта на първите християни е блянът за мистическия анархизъм. Живот по благодат, а не по закон. Живот теократически, а не йерархически. Те мечтаят, че всеки човек сам ще чува в сърцето си волята Божия, без да търси съвета на старци или началници.

Апостол Петър изразява тази мечта на Църквата в самия рожден ден на Църквата – в деня ня Петдесетница, с цитат от Книгата на пророк Йоил:

„… и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват. ... И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси” (Деян. 2:17-21).

„И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, и момците ви ще виждат видения. Също и върху роби и робини в ония дни ще излея от Моя Дух. И ще покажа личби на небе и земя: кръв, огън и стълбове дим. Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи денят Господен, велик и страшен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси; защото на планина Сион и в Иерусалим ще бъде спасението, както казва Господ, и у останалите, които ще повика Господ” (Иоил. 2:28-32).

Същината на тази мечта е религия без посредници. Всеки човек да има пряк достъп до Бога, при това – двустранен, онлайн. Бог директно да се обръща към тебе, да те чува и ти да Го чуваш. Не е необходимо да търсиш жрец-пощальон. Като това обетование е едностранно, без условия. Тук не се казва, че само на чистите девици или юноши ще бъде дадено пророчество.

За древния пророк това не е аскетика, нито е еклисиология. Това е есхатологическа сотирология: идва краят на познатия ред на нещата („Слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв”); това е очевидно за всички („личби на небе и земя: кръв, огън и стълбове дим”). Но има „портал” за евакуация и той е планината Сион в Йерусалим.

Като цитира този най-ярък апокалиптичен текст, апостолът ни показва, че „последният ден” настъпва точно сега. Евакуацията е обявена (с малка промяна в паролата: „името Господне” сега е името на Иисус Христос, а не на Яхве).

Сбъднало ли се е това в историята на Християнската църква? Какво пък, отидете в храма с вашия сън или пророчество и разкажете за него на някой свещеник или на цялото събрание, или напишете на синода за него. ... Впрочем синодът изобщо не приема нито едно решение на основа на видения.

И тъй, има мечта за мистически анархизъм, при който Бог пряко ще дава видения и съвети на всяко сърце, без участието на жреци, йерарси и старци. Но се налага да се изгражда църква с желязна дисциплина и сложна йерархия.

Главният проблем на Църквата е изразен още с думите на апостол Павел: „Вие отивахте добре: кой ви спря, да се не покорявате на истината?” (виж Гал. 5:7, б.пр.). При маратонското бягане с дължина от столетия християнската идея забележимо издъхва.

За симптом на болестта може да се смята и феноменът, който Макс Вебер нарича с думите майстори, герои, „виртуози на религиозността”. Ако съществуват „виртуози”, значи има и „посредствени”, които очевидно са по-многобройни.

Днес за нас това е явно – не всички християни са свети. Но отначало са мислили, че няма да е така. (...)

 

 

 

[1] Изглежда, че танатологията на първите християни е близка до идеите на Толкин за смъртността на елфите: елфът може да бъде убит в битка, но сам по себе си той е безсмъртен (по-точно елфите са условно безсмъртни: те живеят, докато живее светът, а християните, разбира се, вярват, че те ще надживеят този свят).

[2]По-долу – виж при петербургския библеист архимандрит Януарий (Ивлиев):

„Апостол Павел в цялото Първо послание до коринтяните се стреми да поправи безредието в църквата, към която се обръща. Апостолът открито и остро пише, че богослуженията на коринтяните изобщо не заслужават да се наричат Трапеза Господня. Те се осъществяват в частните домове на богатите християни и са свързани с обикновената вечеря. Богатите членове на Църквата идват по-рано, нахранват се и се напиват с това, което са донесли със себе си. По-бедните християни, робите и работниците идват по-късно и намират само жалки остатъци. Апостолът е възмутен от това положение. Това, че бедните хора дори и по време на празника на Трапезата Господня трябва да чувстват своята зависимост и подчиненост, означава унижаване на онези, които са братя и сестри. Апостол Павел напомня на коринтяните, че тяхното поведение влиза в поразително противоречие със същината на Трапезата. Апостолът се възмущава от това, че богатите християни изобщо не се измъчват от угризения на съвестта. Все пак те предоставят на Църквата своите домове! Те доставят хляба и виното! В техните среди е било прието например по време на професионалните празници повече да получават онези, които имат повече заслуги пред обществото. Очевидно те още не са схванали основната истина на християнската вяра: в Църквата се събират хора от различни слоеве на обществото и всички те имат равно достойнство, всички заслужават еднакво уважение. Когато апостолът пита богатите нима те нямат къщи, където да ядат и пият, той иска да им каже: в своите домове те могат да се държат в съответствие със социалното си положение. Но по време на Господнята вечеря важат правилата на Църквата.

Тясната връзка с Христос свързва в тясно общение също и самите празнуващи. Те стават едно Тяло. Апостолът се дистанцира от коринтските мечтатели, които са смятали, че в онзи момент вече живеят в новата реалност на „съвършенство” и възкресение. Те сякаш престъпват отвъд Кръста. Заради тях апостолът присъединява към текста за Тайната вечеря своето собствено тълкувание: Трапезата Господня е възвестяване на Смъртта на Господа „докле дойде Той” (1 Кор. 11:26). Съвършенството тепърва предстои!

Под недостойно приемане на Господнята вечеря апостолът разбира не индивидуалното недостойнство на отделния християнин: това място често се разбира така в по-късното душегрижие. Апостол Павел пише за конкретни неща, за невнимание, за липса на чувство на солидарност у богатите в Коринт, за техния егоизъм. Който оскърбява бедните, съгрешава срещу Самия Господ, тъй като те са братя и сестри, за които Христос е умрял. Също и изпитването на себе си в стих 28 е насочено не към собственото нравствено достойнство изобщо, а много конкретно към любовта и уважението към бедните. Всичко това произтича с вътрешна необходимост от празнуването на Господнята вечеря, защото това празнуване е спомен за Жертвата на Иисус за хората. Да празнуваш солидарността на Господа с хората и едновременно да се държиш несолидарно – това е невъзможно противоречие, абсурд и оскърбление на Господа (стих 27).

В 29-и стих под Тяло Господне се разбира не само Евхаристията, но и Тялото на Църквата. Това показва, че положението в Коринт е абсолютно непоносимо и противоречи на същината на Църквата по определение. Затова апостол Павел смята, че обществото на коринтските християни е болно. Те не живеят като Тяло Христово, каквито трябва да бъдат. В 31-ви стих апостолът призовава към критическа самопроверка. Ако Църквата критически изследва своето поведение, тя може да избегне осъждането на Съда Божий. В 32-ри стих апостолът разбира случаите на болест и смърт като знаци на Господния съд, който се извършва още в сегашно време. Този съд има за цел да вразуми коринтяните и да ги призове към покаяние, за да могат да се избавят от осъждане на Страшния Съд Божи (ср. 1 Кор. 5:5). В Църквата няма място за „благочестив егоизъм”, http://spbda.ru/publications/arhimandrit-iannuariy-ivliev-novozavetnye-korni-pravoslavnogo-ucheniya-o-tainstvah/.

[3] „… няма да дообходите градовете Израилеви, докле Син Човеческий дойде.“ (Мат. 10:23).

[4] Болотов, В. В., История на Църквата, т. 1, с. 11-13.

[5]„… сега стани, излез от тая земя…“ (Бит. 31:13).