С този текст бих искал да допълня темата за старозаветните предобрази на Христос, Дева Мария и Кръста, описани в книгата Богословски прочит на стенописите и иконите в храм „Успение Богородично“ в с. Ново Делчево, като продължа с образи, които там не са изобразени, но които биха могли да вдъхновят нови иконографски решения.

Нерядко символи и предобрази с посреднически функции като стълба, мост, ключ, олтар, трон, колесница, свещник от Христологични (вж. Иоан. 1:3; Кол. 1:16; 1 Тим. 2:5) могат да се интерпретират като Мариологични, Еклезиологични (Мария – Майка на Църквата; вж. Катехизис на Католическата църква, Символите на Църквата 753-757) и Ставрологични (Кръста като инструмент на прослава, изкупление, прошка). Като градацията е в полза на Христологичната интерпретация. Тук ще цитирам два откъса от конституцията на Втория ватикански събор Lumen Gentium: „Майчината роля на Мария не замъглява и не намалява с нищо единственото посредничество на Христа ... от което зависи във всичко (т. 60); „единственото посредничество на Изкупителя не изключва, но напротив, насърчава различните съучастия на създанията“ (т. 62).

Ще започна с предобрази на Богородица, скрити в Стария завет, за които ни говори св. Прокъл, патриарх на Константинопол (434–445) в своето Първо Слово за Богородица, (цитирано от Кръстьо Банев[1]): „Тя е духовната Райска градина на втория Адам (Бит. 2; Рим. 5). Тя е чертогът, в който Словото се венча с плътта (Песен на песните, 1). Тя е одушевената къпина, непогълната от огъня на Божието раждане (Изх. 3). Тя наистина е лекият облак (Ис. 19, 1), донесъл Онзи, който е на херувимите ... Мария, единственият мост, по който Бог слезе при човеците“[2].

Ако Едем е градината на дървото на познанието, на доброто и злото (Изх. 2:9), от което Адам ще откъсне плода на грехопадението, то Девата е градината, в която ще израсте Дървото на живота Христос – Втория Адам, Който ще ни изкупи от греха на Първия, унищожавайки на Кръста проклятието. Прикован от нашите грехове върху сухото дърво на Кръста (1 Петър. 2:24), на него Той ни възвръща блаженството на Рая.

Още св. Юстин (†165) ще сравни Кръста с Дървото на Живота, а св. Климент Александрийски ще види в горящата къпина (Изх. 3:2) и в огнения стълб (Изх. 13:21) предобрази на истинския божествен огън, който пламва от кръстното дърво, за да пречисти човечеството.

Ако св. Прокъл вижда в чертога (брачното ложе) от Песен на песните Девата, въплътила в утробата си Словото, то сирийските отци на Църквата ще видят в чертога мястото на изкуплението – Кръста, респективно олтара Христов.[3] Ако чрез моста, стълбата – Мария, Христос слезе на този свят, то чрез стълбата (моста) на Кръста Той ни възкачва до Бога.

Друг старозаветен предобраз Мариин, на който св. Прокъл се спира, е „светилникът цял от злато с лампада за елей най-отгоре“ от видението на пророк Захария (Зах. 4:1-4): „Кой е този светилник? Светата Мария? Защо светилник? Защото тя понесе въплътената нетленна Светлина. А защо цял от злато? Защото тя остана (чиста като злато) Девица и след раждането. И както самият светилник не е източник на светлина, а само преносител, така и Девицата“[4]. Ако лампадата отгоре е безспорно Светлината Христова, то св. Кирил Александрийски ще види в свещника Църквата, а защо да не видим и Кръста Христов като инструмент на спасението и знак за победата над злото. А за самото изобразяване на Кръста ще трябва да се изчака забраната на кръстното наказание от страна на византийския император Теодосий Велики.

Богородичен символ на Запад е също прозорецът. Ако слънчевата светлина, която прониква в тъмната готическа катедрала, е символ на Христа, то прозорецът е видян като символ на Мария, той е, който пръв се осветява, получил лъча на Божията светлина. В ренесансови картини на Благовещение се среща детайлът стъклена ваза с вода и лилия (крин), символ на Девата. „Както лъчът светлина минава през стъклото, без да го счупи, така Светият Дух влиза в утробата, без да смущава девството“ на Мария, а самата тя е наречена в Лоретанската литания „Съсъде духовни“ (по непубликувана студия на проф. Владимир Градев Благовещението през Ренесанса и барока).

Символът на луната първоначално е тълкуван от Ориген като Църквата, която получава своята светлина от Христа, за да я предаде на верните, но през Средновековието тази символика се прехвърля върху Девата. През барока Мария е рисувана стъпила върху луна по текста от Откровение (12:1). Отците на Църквата ще видят в палмата от Песен на песните (7:8) символ на Богородица, а в плода на палмата (фурмите) ще видят Христа. Палма между две други дървета пък е символ на Кръста Христов. Цъфналият жезъл Ааронов също е както Христологичен (Числа. 17:8-23), така и Мариологичен символ. От дванадесетте сухи тояги (12 племена Израилеви) само тази на Аарон (Левиевото свещеническо коляно) ще цъфне и роди миндали (бадеми). Бадемът, който цъфти първи всред всички дървета, показва първенството, привилегията на свещенството, символика, видяна още от отците на Църквата. На Запад св. Павлин Нолански ще каже, че бадемовият клон е Христос, а бадемовият плод – символ на Въплъщението Христово. Твърдата черупка вътре, в която се образува сладкият плод е Приснодевата, а ядката – Младенеца. Сиянието около възкръсналия Иисус е също с форма на бадем (мандорла). В подкрепа и ирмос от канона из утреня на Въздвижение на честния Кръст (песен 3, ирмос): „Жезълът стана образ на тайната, защото, разцъфтявайки, той посочва свещеника, а за преди безплодната църква сега разцъфтя кръстното дърво за нейно утвърждение и сила“.

Друг подобен символ е перлата, образувана в затворената мида, в паралел с плода в майчината утроба. Още в Патристиката алегорично перлата е видяна като чудното зачатие, въплъщение Христово. Св. Кирил Александрийски открива в перлата Логоса, а св. Ефрем Сирин нарича Мария „светата раковина“. През Средновековието мидата е разпространен Богородичен символ и орнамент. Символ на Богородица е открит и в житния сноп (по Konrad von Wurzburg, †1287, Die goldene Schmiede), носещ зърното – Христос – живия хляб, слязъл от небето, както и захарната тръстика със сладката й сърцевина. Дъгата, сякаш свързваща Твореца и творението, също е сравнена с Мария, възпята в един стар химн като arcus pulcher aetheri. В този смисъл дъгата е изобразена от Матиас Грюневалд в картината Madonna di Suppach. Интересна фигура от Ренесанса е и еднорогът. Според анонимното произведение от III в. Physiologus това е непобедимо животно, което никой ловец не може да хване, но само ако чиста девица се отправи сама в гората, еднорогът ще я приближи и ще заспи в скута й. Оттам става символ на целомъдрие и съответно Мариологичен. Рогът пък загатва за проникването на божественото в човешкото. Еднорогът е изобразен в картината на Рафаело Dama con Liocorno. (...)

[1] Банев, Кр. Застана Царица теб отдясно..., Християнство и култура, бр. 5, 2021, с. 51.

[2] Nicholas Constas, Proclus of Constantinople, Слово 1, 1, Leiden 2003, с. 136.

[3] Вж. Вълов. П. Богословски прочит на стенописите, с. 55.

[4] Nicholas Constas, ibid. Слово за Богородица 2, 10, с. 190.