Свободен ли е човекът? Това е може би един от най-вълнуващите и упорити проб­леми в историята на световната мисъл. Представителите на религиозните традиции обикновено отговарят утвърдително на този въпрос. Свободата на личността се приема и в християнството, въпреки че историята на християнската теология се натъква и на изключения, например сред последователите на калвинизма. На пръв поглед поставеният в началото въпрос би могъл да прозвучи абсурдно, защото и за дотеоретичното съзнание е пределно ясно – в някои ситуации и в определени граници личността е свободна, когато никакви външни фактори не я възпрепятстват да доведе докрай своите планове, когато никой и нищо не се противопоставя на нейните склонности и желания. Но това е само повърхността на проблема. Липсата на принуда, както и възможностите за пълноценна реализация на най-съкровените екзистенциални или ежедневни проекти на личността безспорно пораждат усещането за свобода, а в стихията на естествения език, както и в художественото слово, често прибягваме до понятия като „свобода“, „свобода на волята“, „произвол“ или „спонтанност“, за да опишем въпросните обстоя­телства. Но усещането за непринуденост, чувството за липса на съпротивление, което ни съпровожда тогава, когато безпрепятствено следваме и постигаме своите цели, е психологическо явление, феномен на съзнанието, който би могъл да представя прев­ратно действителността и да покрива с булото на красива илюзия най-дълбинната й обективна същност. Интенционалното съдържание на всеки феномен на съзнанието е част от това, което Уилфрид Селърс нарича „манифестен образ“ на действителността, който, съгласно американския философ, е подвеждащ и трябва да отстъпи място на те­оретически строго обоснования и методологически стриктно изградения „научен об­раз“ на действителността. Безспорно дълбоко вкорененото у нас разбиране, че сме сво­бодни, поне при повечето житейски обстоятелства, е част от споделения „манифестен образ“ на реалността, по който се ориентира и съвременното човечество. Но това озна­чава ли непременно, че свободата на волята е илюзия? И какъв всъщност е проблемът, който „научният образ“ поставя пред ежедневната ни инстинктивна увереност в собст­вената ни свобода? Нека разгледаме някои епизоди от философския дебат относно сво­бодата на волята. Така ще се запознаем с възгледите на мислители, които възприемат свободата като илюзия.

Из историята на детерминизма

Може би първият европейски философ, който подлага на критика вярата в свобода­та на личността, е материалистът Демокрит. Той е представител на античния атомизъм и защитава тезата, че всичко, което съществува, всичко, което е част от природата ос­вен празното пространство, е изградено от изключително малки неделими частици – атомите – които се различават помежду си единствено по своите размери и форми. Ос­вен тази материална действителност, населена от безкрайното множество на атомите, нищо друго не съществува – нито богове, нито души, нито духове и демони, нито идеи. Съгласно една осъвременена формулировка, цялото множество от факти в света, който ни представя Демокрит, се състои от факти относно позициите, формите, размерите и посоките на движение на атомите. Движещите се в празното пространство атоми, ли­шени от всякаква съзнателност и цел, представляват онтологическата основа на всичко, което се случва в света. Дори това, което по онова време някои привиждат като прояв­ление на нематериалния ум или душа – например мислите, чувствата, идеите – съгласно Демокрит не е нищо друго освен някаква много сложна конфигурация от определен вид движещи се безсъзнателни атоми. Следователно всяко движение на живото тяло, вклю­чително и тези негови конституенти, които отговарят за съзнателните актове на човека, е тъждествено на движенията на определена група от атоми, движения, които са необ­ходими следствия от предходните състояния на атомите. Така се оказва, че всичко, кое­то се случва в света, е необходимо следствие от това, което го предхожда. Всичко, кое­то се случва в света, включително и съзнателните актове, е проявление на желязната необходимост, по силата на която атомите, без умисъл и без съзнание, се движат и си взаимодействат в необятното пространство. Човешкото същество, оказва се, е прин­ципно неспособно да промени хода на събитията. Въпреки привидностите всичко, кое­то се случва със съществата, притежаващи съзнание, е извън техния контрол, не зависи от тях. Единствените действени същности в света на Демокрит са атомите. И дори в онези сюблимни моменти, в които човек разсъждава за тайнствената същност на битие­то или полага огромни усилия на волята, за да преодолее враждебните обстоятелства, всъщност според Демокрит отново наблюдаваме необходимите и неумолими движе­ния, чиито действия не са причинени от някаква воля, а от съвкупността на материал­ните им свойства и отношения в даден момент.

Този възглед, съгласно който всичко в света се появява и изчезва по необходимост и всичко е предопределено от своите причини, се нарича детерминизъм. Историята на философията познава много разновидности на детерминизма, но може би най-често срещан и най-упорито обосноваван е бил физическият детерминизъм, чийто привърженик е и Демокрит.

Физическият детерминизъм набира скорост отново през XVIII век, когато е форму­лирана Нютоновата механика. Съгласно въпросната научна теория, която повече от век бива приемана за фундаментално физическо описание на света, материалната действителност е изградена от изключително малки късове материя, частици от всякакво естес­тво, компактни обекти, които се движат из пространството и които са подчинени на строги физически закони. Въпросните закони, както и положението на различните фундаментални физически елементи в пространството, определят всичко, което се случва и което предстои да се случи в света. В Нютоновата физика природните закони получават строг и еднозначен математически израз и най-важното, биват експериментално про­верени в различни условия, поради което поне до края на XIX век се смятат за непок­латими. Ако детерминизмът на Демокрит може да бъде определен като метафизическа хипотеза, която представя в най-общ вид фундаменталната същност на битието, то механицизмът на Новото време взима на въоръжение и емпиричните свидетелства на во­дещите учени от епохата. Детерминизмът, приема се в продължение на близо два века, е вече научно обоснован и следователно вече не подлежи на съмнение.

В края на XVIII век немският философ Имануел Кант, който предприема един брилянтен, епохален и до днес ненадминат анализ на принципите на всяко възможно поз­нание, осветява от епистемологическа гледна точка дълбоките корени на вярата в детерминизма. В своето фундаментално философско съчинение Критика на чистия разум Кант разкрива, че една от категориите, чрез които човекът познава явленията в света и които са неизбежно и необходимо следствие от устройството на човешкия разсъдък, е категорията на причинността. Казано накратко, човекът по необходимост мисли явленията в света като подчинени на причинно-следствени връзки. Това озна­чава, че истински разбираме дадено събитие в природата и културата едва когато уста­новим неговите причини. Нека онагледим казаното със следния пример. Внимателна експертиза установява, че дадено събитие е настъпило без абсолютно никаква причина, нито физическа, нито от съзнателно естество. Но тъй като всякога мислим през категорията на причинността, установяваме, че имаме проблем в осмислянето на подобно непричинено събитие. То застрашава нашата дълбоко вкоренена вяра в един подреден и закономерен свят. То ни изглежда като някаква непонятна случайност и сме склонни да стигнем до заключението, че това събитие със сигурност трябва да има някаква причи­на, но просто ние сме неспособни да я установим. (...)