1. Въпросът за баналността на злото

В писмо от октомври 1946 година,  година и половина след края на Втората световна война, Карл Ясперс пише на Хана Арент, че злото, извършено от националсоциалистите, не трябва да се мистифицира и демонизира, а да се разкрива и обяснява в неговата „тотална баналност”[1]. С това Ясперс няма предвид, че то не е чудовищно по своите размери, а, както аз го разбирам, че е свързано с банални аспекти на човешката екзистенция. Хана Арент, изглежда, първоначално не се съгласява с тази бележка на Ясперс и тя не намира отглас в книгата й върху началата на тоталитаризма от 1951 г.[2]. Там Арент се опитва да разбере феномена на радикалното зло, проследявайки корените му в модерната практиката на експроприация, чрез която се създават маси от хора, чувстващи се излишни и готови да се поставят напълно в услуга на държавни и партийни структури. Десетина години по-късно, когато Арент присъства на процеса в Израел срещу Адолф Айхман, тя, както споделя в кореспонденция, променя позицията си по проблема за злото. Тя се отказва от понятието за радикално зло, считайки го за натоварено с мистериозни или демонични нотки, и се съгласява, макар и имплицитно, с бележката на Ясперс върху баналните извори на злото, извършено от националсоциалистите. Арент е изненадана от Айхман. Тя не вижда чудовище, а един чиновник, който мисли и се изразява изключително чрез клишета. Истински изненадващото за нея, едновременно потресаващо и разсмиващо (тя разкава как трудно се е удържала в залата да не се избухне в смях, когато Айхман говорел), е пълната без-мисловност на Айхман. Арент пише:

„Той не беше глупав. Това, което го предразположи да стане един от най-големите престъпници на епохата беше неговата пълна лишеност от мисъл, което не е същото като глупост.”[3]

Именно тази без-мисловност на Айхман дава основание на Арент да го определи като банален чиновник. Но според нея тази банална без-мисловност е и ужасяваща. Тя, пише Арент, е способна да причини повече вреди от всички зли инстинкти[4].

Арент издава книга с репортажите си от съдебната зала. Заглавието е „Айхман в Йерусалим”. Подзаглавието е: „Репортаж за баналността на злото”. Предвид на това подзаглавие читателите, които са очаквали обстойно обяснение на понятието за баналност и неговата връзка със злото, са останали навярно разочаровани. Едва към края на книгата Арент обяснява с няколко думи защо разглежда Айхман като банален. Връзката между баналност и зло е само скицирана. Арент казва, че тя не предлага обяснение или теория, а просто споделя това, което най-силно я e впечатлило в личността и поведението на Айхман. Книгата й предизвиква обаче изключително интензивни спорове, продължаващи отчасти до днес, и вълна от силно негативни реакции сред интелектуалци от еврейски произход, например от фигури като Гершом Шолем и Исая Бърлин. Особено отрицателни са отзивите в САЩ и Израел. В Израел книгата е преведена едва около 40 години след първото й издание на английски. В кореспонденция с Арент Шолем, който иначе силно цени Арент, жестоко критикува книгата[5]. Проблемът според него не е толкова в неудачното говорене за баналност на нацисткото зло, а в стила на книгата. Според  Шолем стилът на Арент, който той намира за недостатъчно сериозен[6], е неадекватен на дълбочината на трагедията. Шолем обвинява Арент в липса на състрадание, особено в коментарите й за съучастието на евреите в Холокоста посредством т.нар. Еврейски съвети, които трябвало да оранизират живота в гетата и да решават кои да бъдат изпращани в лагерите на смъртта.

Може би някои от критиките към Арент са справедливи. Айхман може и да е банален, макар по-късни биографични изследвания да навеждат към други изводи относно личността му, но злото на фашизма, и изобщо на тоталитарните режими, не е банално. Фразата за баналността на злото е ефектна, но дали е прецизна? Все пак Арент, следвайки Ясперс и историка Раул Хилберг, формулира важна хипотеза: систематичното зло може да извира от банални аспекти на човешката ситуация. Феномени на систематично зло[7] са геноцид, инфатицид (широко разпространеното убийство на деца, особено новородени деца, в човешката история), неравноправно положение на хора според пол, цвят на кожата, и пр. Въпросът, който искам по-скоро да повдигна отколкото отговоря, е: как е възможно систематичното зло? Частично обяснение за този феномен се предлага от Анри Бергсон в последната му значима книга: „Двата източника на морала и религията”[8], публикувана около 30 години преди „Айхман в Йерусалим”. Преди обаче да се върна към Бергсон, ще си позволя съвсем общи теоретични бележки върху структурата и динамиката на моралните практики. Ще нахвърля хипотези по няколко въпроса: Защо изобщо има морални норми и съответно практики? Каква е най-общата структура на моралната ситуация? Каква е динамиката на добро и зло в исторически план? Целта ми не е да предложа отговор на тези въпроси, което е и невъзможно да стане в статия, а да очертая възможни посоки на мислене. (...)

[1]Arendt, H. and K. Jaspers, Correspondence 1926– 1969, trans. L. Kohler and H. Saner, New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1992,  p. 62.

[2] Arendt, H. Origins of Totalitarianism , San Francisco: Harcourt, 1994.

[3]Arendt, H. Eichmann in Jerusalem. A Report on the Banality of Evil, New York: Penguin, 2006, pp. 310-311.

[4]Ibid.

[5]Luise, M. (ed.), The Correspondence of Hannah Arendt and Gershom Scholem, Chicago & London: The University of Chicago Press, 2017.

[6]Ibid., p. 202.

[7] Под ‘систематично зло’ разбирам приблизително това, което Елизабет Минич има предвид под ‘екстензивно зло’. Виж Minnich, E. “The evil of banality: Arendt revisited”, in Arts & Humanities in Higher Education2014, Vol. 13(1–2) 158–179.

[8]Bergson, H. The Two Sources of Morality and Religion, Notre Dame: University of Notre Dame Press, 2002.