Вярата е откриване на реалното, мигът на нашето пробуждане, на взаимоотношението ни със светия Бог и с един свят, преобразен от новия поглед.

Философията, както и човекът от улицата, правят отчетлива разлика между вяра и знание. Знам, че това твърдение е истинно, означава едновременно, че аз съм уверен в това, както и че тази очевидност се основава върху материални или логически доказателства. Аз го вярвам предполага липса на очевидност и на решаващи доказателства. Във втория случай, ако призная, че не съм сигурен в онова, на което настоявам, това не поставя под съмнение нито моята почтеност, нито интелектуалните ми качества. Дотук добре, всички сме съгласни с това. Нещата се развалят, опрем ли до християнската вяра и до онзи, който казва аз вярвам – аз вярвам в Бог, аз вярвам в Библията, аз вярвам, че Иисус е възкръснал – искат ни доказателства и не ги ли получат, ни вменяват прискърбна слабост на ума. Приема се съществуването на субективна разлика между подобни твърдения, примерно: Аз вярвам, че Еразъм е роден в Ротердам – но същевременно настояват за прилагането на обективни критерии, които би трябвало да правят валидни или невалидни съжденията, върху които се основават тези християнски твърдения: Бог съществува, Библията е Словото Божие, Иисус е възкръснал от мъртвите. Християните също допринасят за объркването – защото объркване има – когато говорят за твърдения и догмати, тъй като вярата в същността си не е съвкупност от вярвания, а по-скоро специфична форма на знанието. Вярата, чужда на начините ни да бъдем и мислим, е друго нещо.

Тя се отличава от доверчивостта и вярването, защото вярата е осигурено знание или по-скоро е със сигурност знание. Глаголът по-добре от съществителното предава активната природа на вярата, както познавам указва по-добре от зная на своята транзитивност. Християнинът не просто вярва, че някои неща са истинни: той вярва в Бога, познава Иисус. Вярата не е завършек на мисълта, нито плод на емоция, нито удовлетворяването на желание, нито скок в празнотата. Английският език ни позволява да изразим с точност реалността: вярата е не толкова knowledge, колкото knowing, нещо узнато, а не толкова опознато, установяване на връзка с някого или с нещо. Два пасажа от Новия завет водят до съвпадението между вяра и знание. Когато Иисус пита Дванайсетте да не искат и те да си отидат, както са сторили другите ученици, Петър му отговаря с не, решително, защото Той има думи за вечен живот, като добавя: „и ние повярвахме и познахме (буквално: вярваме и знаем), че ти си Синът на Бога Живий“ (Иоан. 6:69). Разделя ли се по този начин действието на вярата (pepisteukamen) от това на знанието (egnokamen)? Или укрепваш вярата си и тази на приятелите си, назовавайки я знание? Яков, обръщайки се към някакъв въображаем християнин, убеден, че вярата може да се отдели от делата, иронизира: „Ти вярваш (pisteueis), че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват (pisteuousi), и треперят“ (Иак. 2:19). Само вярата в съществуването на единия Бог не е истинската вяра; тя не спасява хората, както не спасява и бесовете.

Видяно отвън, християнството често се представя като система от непонятни вярвания, в което е и грешката на християните, още повече че за тях откриването на разумни доказателства наистина изглежда повече от съмнително. Ето защо Фройд, разглеждайки нещата отвън в Бъдещето на една илюзия, съзира в единия и бащински християнски Бог кулминацията на прастари и утешителни вярвания: Провидението бди над нас, морален ред управлява света, смъртта ни въвежда в ново съществуване. В своите Философски изследвания Витгенщайн допуска как „религията учи, че душата може да просъществува, когато тялото се разпада“ и размишлява над тази възможност. Ала християнството не учи точно това и нека пак повторя, че разглеждането на подобни доктрини, както се разглеждат тезите на структурната антропология или аргументите в полза на по-голямата европейска интеграция, означава да се запряга каручката преди конете и вярванията преди вярата. Андре Жид одобрява „неприемането на догмите“ в името на честността на ума, на човешкото достойнство и на един устойчив морал, ползващ се от „поддръжката и подкрепата на Вярата“. Един християнин не се разпознава нито във възприемането на догмите, нито в свеждането на вярата до поддръжка. Споменатият пасаж от Въображаеми интервюта на Жид е цитиран в Можем ли да не вярваме? на Жак Буврес[1], който също се позовава на изискването за строгост, логика и респект към себе си, което може „да ни попречи да вярваме“. Ала защо един християнин например вярва във вечния живот? Благодарение на опита си за Христа, една Личност (доколкото е уместна тази дума), която трансцендира нашия свят на раждане и на смърт, а и защото получената вяра му позволява да проумее казаното в Библията за възкресението на мъртвите. Ако не вярваме във вечния живот, в учението на Църквата или в доктрините, които са част от религията, наречена християнство, тогава лесно бихме могли да изгубим вярването си под натиска на някакъв критически прочит. Онези, които мислят, че са „изгубили вярата си“, не са ли по-скоро изгубили вярването, съвкупността от вярвания? Ако прехвърлим нещата в светски план, не е ли това случаят на някой, който е бил някога искрен социалист, убеден в истината за принципите на социализма, но който вече не е такъв?

В някакъв смисъл неразумно е да искаме от един Бог, Който се е откровил, да предостави доказателства. Често се държим като фарисеи на научната пунктуалност, съсредоточени в нашата мъдрост и гледащи сурово към един Бог, Който ни дарява. И все пак, ако вярата е дар от Бога, разумът също е такъв дар – в друг план, не този на спасението, а на творчеството – към който се отнасят и намирането на доказателства, пламенността на аргументацията и удоволствието да бъдеш сигурен. Твърдейки, че вярата е друго, искаме ли от познанието да прави „жертви“ (Буврес)? При липсата на проверка на истинността дали според елементарните правила на логиката вярата може да се разглежда като знание? (...)

[1] Жак Буврес (1940–2021) – френски философ на науката, изследовател на аналитичната философия и на трудовете на Лудвиг Витгенщайн. Б.пр.