Бившият архиепископ на Кентърбъри Роуън Уилямс нарича Александър Шмеман (1921–1983) „един от най-творческите източноправославни богослови“[1] и това със сигурност е така. Неговият принос в областта на литургическото богословие е съществен, ударенията му са оригинални и важни, а влиянето му достига далеч отвъд собствената му богословска традиция и може да бъде проследен до редица католически и протестантски автори.[2]

В България Шмеман е доста известен чрез преводи на значителен брой негови книги[3] и статии[4] – голяма част от тях резултат от неуморната работа на Борис Маринов. Въпреки това той е плодовит автор и немалка част от литературното му наследство все още не е достъпно на български език. Един такъв сборник статии, публикувани първоначално на различни места и за период от над двадесет години, е издаден през 1979 г. под заглавие Church, World, Mission: Reflections on Orthodoxy and the West[5]. Заглавието на сборника ясно подсказва съдържанието му и макар да е сравнително рядко цитиран, според мен той събира на едно място някои от най-интересните и значими произведения на автора. Както ще видим по-нататък, в неговото мислене между трите понятия – Църква, свят и мисия – съществува силна връзка, която определя идейното единство на привидно доста разнородните материали.

Конкретният повод за следващите редове идва от глава втора, The Orthodox World: Past and Present, която представлява дълго, детайлно и комплексно обяснение на авторовото виждане за отношенията между Църква и държава в източната християнска традиция, описвани понякога като „симфония”, понякога като „византийска теокрация”, а понякога като „цезаропапизъм”. Макар на други места да се изказва остро срещу историческите девиации при реализирането на тази идея,[6] тук Шмеман звучи много по-положително и дори силно апологетично. Това е представено в експлицитен диалог със „западното“ виждане и оценка.

Централната насока на неговата защита е, че обвиненията в цезаропапизъм от страна на доста западни автори са изцяло несъстоятелни по простата причина, че Изтокът и Западът боравят с напълно различни категории. Докато Западът вижда и оценява подобен вид отношения през призмата на юридическата категория, за Изтока това е есхатологичната. Тази разлика в категориите създава на практика съвсем различни светогледи и светоусещания, които трудно намират допирни точки. Всъщност в анализа си на „Запада“ тук Шмеман е толкова критичен, че звучи учудващо подобно на гръцкия православен философ Христос Янарас.

Какво обаче означават тези понятия в контекста на темата за отношенията Църква – държава? Западния юридизъм Шмеман обяснява като„договор, в който са вписани правата и задълженията на Църквата и империята, като в същото време запазва структурното им разграничаване една от друга“[7]. От своя страна, източната есхатология (изключително важен мотив за цялостната творческа мисъл на Шмеман) е поставена в широк богословски контекст.[8] Според нея светът е в своята основа добър, той е Божие творение, създадено, за да прослави Бога. Но този свят е също така и паднал – отделил се от Бога, макар все още да пази в себе си своята свойствена природна доброта. Накрая това е свят, който може да бъде изкупен – ако се върне обратно към Бога и намери в Христос достъп до Божието царство.[9] В тази рамка Църквата изявява Божието царство на земята и сочи пътя към него. Есхатологията, за която говори Шмеман, не означава просто последните събития, които настъпват след смъртта на човека или при завръщането на Христос „да съди живите и мъртвите“[10]. Това е преди всичко нахлуването на новия живот и новото творение, започнало чрез възкресението на Христос в стария свят, новото, което носи потенциала за неговото обновление и което се сега се разкрива във и чрез Църквата. Църквата трябва да е готова да приеме света в лицето на държавата, при положение че тя на свой ред приеме нейната вяра и чрез това се обърне към и се подчини на Божието царство – „ценност над всички ценности, обекта на нейната вяра, надежда и любов, съдържанието на нейната молитва: „Да дойде Твоето Царство!“[11]. Причината за това е, че светът е бил на първо място създаден, за да бъде част от това царство, а сега, дори в своето паднало състояние, е възлюбен от Бога и отново приканен да стане част от него. Когато това се случи, чисто външните, административни форми на Църквата стават ирелевантни и спокойно могат да бъдат регулирани от държавата.[12] Това е така, понеже тяхната функция е именно да направят възможна изявата на това Царство. Така, пише Шмеман, „… Църквата … не поискала формални или юридически гаранции, не влязла в съглашения, а с готовност се предала на грижата и защитата на този, когото Сам Христос избрал и поставил да служи на Неговото Царство. Съвсем съзнателно използвам силната дума „подчинила“. Понеже е напълно вярно, че Византийската църква се отказала от своята „независимост“ в юридическото значение на думата. Административно, институционално, тя наистина се сляла с империята, за да създаде с нея един-единствен политико-църковен организъм, и признала правото на императора да я управлява“[13].

Анализирайки тези исторически събития през своята собствена юридическа отправна точка, Западът според Шмеман достига до напълно погрешни изводи и оценки. Разбира се, отношенията между Църква и държава в периода след Константин съвсем не са били съвършени и винаги, когато държавата се е отдръпвала от своето посвещение на Царството и е изневерявала на вярата, това е трябвало да й бъде напомняно от Църквата. Но в основата си това наистина е била симфония, която е създала една именно есхатологично ориентирана култура.[14] Това е видение, което не може да остане статично, да приеме, че е постигнало своята цел, и поради това се налага винаги да е динамично, търсещо и развиващо се. Но то може да е живо – подобно на самото освещение, към което е призовано.[15]

В хода на своя аргумент Шмеман в края на краищата достига до точката, която е невъзможно да бъде подмината: как този византийски, православен модел се е реализирал на практика и какви са плодовете от него. „Ние се убедихме, че империята наистина е приела това видение. Но сега въпросът е: дали го е „приложила“ тя и живяла ли го е на практика? Къде са доказателствата, че църковното разбиране и тълкуване на обръщението на Константин не е било наивно и че в края на краищата тя не се е оказала „изиграна“ от своя партньор?“[16]

Търсейки отговор, той неизбежно се изправя пред необходимостта да отговори на последващия въпрос как при толкова добри и правилни виждания и отношения между Църква и държава именно страните, живели според този модел в момента, в който той пише това, почти без изключение се оказват под комунистически, атеистични режими (имплицитно – за разлика от западните култури, които според собствените му твърдения са следвали едно погрешно виждане и практика)?

Причината за това според неговото обяснение е в това, че източният „християнски свят“ е извършил един вид „предателство“ към своето първоначално видение и устрем, заменяйки го с погрешния западен модел.[17] (...)

[1] Rowan Williams, Looking East in Winter: Contemporary Thought and the Eastern Christian Tradition (Bloomsbury, 2021), 11.

[2] Един такъв неочакван пример е книгата на протестанта Simon Chan, Liturgical Theology: The Church as Worshiping Community (‎IVP Academic, 2009). По-важни от директните позовавания на автора са множеството аналогии с неговите идеи. Виж още Teresa Berger, Theology in Hymns?: A Study of the Relationship of Doxology and Theology According to A Collection of Hymns for the Use (‎Kingswood Books, 1995) и по-конкретно секцията за Православната църква в глава 2 и въведението на Thomas Fisch в Liturgy & Tradition: Theological Reflections of Alexander Schmemann (St. Vladimir's Seminary Press, 2001). Примерите лесно могат да бъдат умножени.

[3] Великият Пост (Омофор, 1998, 2001), От вода и Дух (Покров богородичен, 1997, Омофор, 2005), За живота на света (Омофор, 2013), Дневници (Комунитас, 2011), Срещи със Солженицин (Комунитас, 2015), Литургическо богословие (Омофор, 2013), Неделни беседи и статии (Комунитас, 2012), Литургия и живот (Праксис, 2002), Историческият път на православието (Омофор, 2009), Въведение в богословието (Праксис, 1998).

[4] Виж напр. https://hkultura.com/autors/ detailed/Александър%20Шмеман_28.html. Посетено на 29.07.22.

[5] Alexander Schmemann, Church, World, Mission: Reflections on Orthodoxy and the West (St Vladimirs Seminary Press, 1979).

[6] Виж напр. неговата книга Историческият път на православието.

[7] „The World in Orthodox Thought and Experience” in Church, World, Mission, 69.

[8] За подробно обяснение на тези идеи на Шмеман виж гл. IV, “A Meaningful Storm” и гл. VII „Renewal” в Church, World, Mission.

[9] Това тройно движение творение-падение-изкупление е характерен мотив както на източното, така и на западното богословие.

[10] За критика на подобно разбиране на есхатологията виж гл. VII, „Renewal” в Church, World, Mission 150-151.

[11] Пак там, 151. Виж още „The Missionary Imperative,” с. 213-216.

[12] Исторически във Византия Църквата следва административното разделение, определено от държавата, а императорът има правото да утвърждава патриарха и епископите, да свиква събори, да упражнява църковна дисциплина и т.н.

[13] „The „Orthodox World“, Past and Present” в Church, World, Mission, 37. Виж и цялата глава. За много подобно твърдение виж John Meyendorff, The Orthodox Church: Its Past and its Place in the World Today (St. Vladimir’s Seminary Press, 1996), 20.

[14] Виж „The World in Orthodox Thought and Experience” в Church, World, Mission, 78.

[15] Пак там, 83-84.

[16] “The „Orthodox World“, 43.

[17] „The World in Orthodox Thought and Experience”, 79-81.