Изминаха 20 години, откакто нашето списание се появи в българската пуб­личност. С известна гордост бих могъл да кажа, че то вече е едно от най-дъл­го присъстващите на културната сцена периодични издания от най-нова­та ни история, в която, уви, повечето от тези издания бързо приключват жизнения си цикъл. В своя досега двадесетгодишен живот обаче списанието ни по силата на обстоятелствата стана „съвременник” и на редица проме­ни в присъствието на християнството в обществения ни живот, на дина­мичното (и вече независещо изцяло от нас) съжителство на църковността със секуларния свят. Когато започвахме – през 2002 г., у нас бе изминало едва десетилетие от края на дългогодишното тоталитарно-комунистическо преследване, изолиране и (в най-добрия случай) „музеизиране” на Църквата. Току-що бе приключил и драматичният и прискърбен разкол в Българската православна църква, като в същото време християнската култура, голе­мите християнски мислители на нашата съвременност бяха едва познати в тесни интелектуални кръгове. Ето защо една от първите наши задачи беше именно тази, да покажем на хората, че християните – и у нас – могат да раз­мишляват сериозно и от своя гледна точка за „нещата от живота”, морала, изкуството, политиката. Да покажем на българския читател, че наши съвре­менници са големи християнски интелектуалци. И според мен ние успяхме да се справим с тази задача. Още в първите броеве на списанието събеседници с редакционните му екипи бяха такива имена като наскоро напусналия този свят Диоклийски митрополит Калистос (Уеър), кардинал Валтер Каспер, из­вестния християнски философ Христос Янарас. Постепенно спечелихме до­верието и направихме свои автори немалко образовани свещенослужите­ли на БПЦ, а също учени, публицисти и дори наши демократични политици. Продължихме превеждането на статии и откъси от книги на ключови хрис­тиянски автори от всички основни изповедания.

Същевременно обаче започна да се променя „позиционираността” на хрис­тиянството както в българския обществен живот (където наченаха да се забелязват определени форми на неговото „казионализиране”), така и в глобален мащаб. След епохата на противоборството на християнството с атеистичния тоталитаризъм дойдоха времената на изострен биоетически дебат, в който някои църковни среди застанаха в доста по-настъпателна позиция; промениха се взаимоотношенията на църквите и секуларния свят изобщо. На тези нови реалности ние постепенно се научавахме да реагираме, като (и с тази цел) разделихме формата на списанието на броеве с по-актуал­но публицистична и с по-академична насоченост.

Днес сякаш навлизаме в някакъв трети период от съжителството на хрис­тиянската църковност и общество, на богословието и секуларната мисъл, за който трябва да се подготвим отсега и който лично мен започва да ме тревожи. Става дума за едно проникващо от Изток (от Русия) политизи­ране на християнството и преди всичко на православното християнство. Идеологичното разделяне на християните (включително и у нас) на „либе­рали” и „консерватори”, на „икуменисти” и „ревностници”, руската зараза с един – буквално казано – „православен джихадизъм” са особено тревожни. Ние неусетно заживяхме в период на дълбинни (нямащи нищо общо с онези от първите години на списанието ни) духовни кризи – кризи на християнската съвест, кризи на християнското присъствие в „полиса” като такъв. Но сле­дователно списанието ни отново има своята актуална мисия в публичния ни живот, отново трябва да приеме бремето на откровен участник в актуал­ните обществени дебати от своята, християнска позиция. Нека си пожелаем следователно нашият двадесетгодишен юбилей да стане още днес начало на едно продължаващо мисионерско усилие и решимост за открито отстоява­не на същинската християнска позиция.