КРИЗИТЕ И ЦЪРКВАТА
Разговор в редакцията на сп. Християнство и култура с участието на: проф. Калин Янакиев, проф. Георги Каприев, проф. Владимир Градев, проф. Момчил Методиев, д-р Смилен Марков, отец Петко Вълов. Водещ: Тони Николов
Тони Николов: За начало нека започнем с един по-общ въпрос върху кризата, разгръщаща се във времето и пространството. Френският философ Жан-Люк Марион твърди, че онова, което не е в криза, е тъкмо Църквата, защото тя е самата криза, бидейки в света, но не и от този свят. Съгласни ли сте с това и може ли в този смисъл да се сложи знак на равенство между Църквата и кризата? И доколко, реформирайки се, тя следва участта си?
Проф. Калин Янакиев, философ, главен редактор на сп. Християнство и култура: Проблемът е, че в момента немалка част от Църквите и от църковните хора не се държат според онтологичния статус на Църквата, защото тя наистина е в този свят, но не е от този свят. Твърде много кризите оземлиха присъствието на Църквата и това вече е собствено криза на самата Църква. Тя е разбираема, тя е обяснима, но не е приемлива, тъй като оземляването на Църквата е при всички положения проблем, което означава, че някаква перспектива за реформи, изглежда, има.
Проф. Владимир Градев, културолог, преподавател във ФФ на СУ „Св. Климент Охридски“: Да, бихме могли да кажем, че твърдението на Жан-Люк Марион е в известен смисъл точно и добро, ако си спомним, че криза винаги означава и временно състояние. Кризата не е перманентно състояние. Тя е временно състояние, трябва да има решение на дилемата „или-или“: aut Caesar, aut nihil (Или Цезар, или нищо), както обича да повтаря например Жозеф дьо Местр. Но от друга страна, вярно е също така, че Църквата semper reformanda est, винаги трябва да се реформира, както заради нейното „оземняване“, както каза професор Янакиев, така и под напора на едно ново осмисляне и завръщане към евангелския зов; тя трябва да чувства винаги у себе си този порив на Духа и чрез него да чете знаците на времената такива, каквито са.
Всяко време е имало своите изпитания, всяко време е имало своите кризи, всяко време е било поставяно под въпрос по един или друг начин. От тази гледна точка аз мисля, че нашата ситуация не е по-различна от всяка друга световноисторическа ситуация. Не трябва да мислим, че сме прекалено изключителни. Може би големият проблем, с който трябва да се справи Църквата, е напорът на секуларизацията и дори, бих казал, на десекуларизацията – с новите форми на християнство, които завладяват Латинска Америка и Африка, с харизматичните движения, които създават съвършено друга форма на Църквата и които само за последния четвърт век са увлекли около 500 милиона последователи. Това е другото голямо предизвикателство пред Църквата. От една страна, то ни показва, че секуларизацията в някаква степен е преодоляна, ако въобще я е имало в тази част на света, но пък Църквата губи в някаква степен своята водеща роля за душите. Случват се нови процеси, изпитание пред нея и пред всяка форма на духовност.
Проф. Георги Каприев, философ, преподавател във ФФ на СУ, „Св. Климент Охридски“: Когато говорим за криза, използваме абстрактно понятието. Има всякакви кризи – има кризи, които са шанс, тоест водят до актуализиране на възможностите, има кризи, които водят към катастрофа. Аз си мисля, че Църквата, Църквите, са в ситуация от първия вид, докато антропологическата криза, за която искам да кажа няколко думи, е от втория вид, отиваща към катастрофа. Какво имам предвид? Пандемията, която трябва да се взема съвсем сериозно в антропологически план, доведе до много тежки неща, които станаха очевидни, но не бяха, не бяха видими с тази сила. Моят приятел и колега от Съединените щати Кент Емери по време на пандемията ми писа: „Знаеш ли, оказва се, че повечето американци (той има предвид американските католици) смятат, че душата умира заедно с тялото“. Аз му отговорих: „Ти знаеш ли, че има доста българи, които смятат, че нямат душа“.
Искам да кажа, че пандемията доведе до едно редуциране на човешкото до телесното. Не само до телесното, но до съхраняване на едни изключително преходни неща и извеждането им не просто на преден план, а като единствено важни. Всичко останало – може и без него: може без свободата, може без духа, може без това или онова. Аз разглеждам пандемията и войната на Русия срещу Украйна като едно и също явление, като феномени на едно и също нещо. Руската православна църква според мен изцяло се проваля. Тя буквално се подхлъзна, както Калин Янакиев каза: толкова се хвана за света, че се хързулна заедно с него. Това не е първото предизвикателство пред църква от подобен вид, но тук катастрофата е много явна. Други църкви реагираха по друг начин. Но трябва да си признаем, че православието има огромен проблем. В православието расте национализъм, който смятахме, че е поел в обратна посока. Оказа се, че не е. Отива се към нови „православия“, отива се към „Русский мир“, към руския свят, което е страшно опасна работа. Това е идея за глобална църква, идея, която не е характерна за християнството. Налице са огромни опасности, които ще доведат до секуларизиране или десекуларизиране, наричайте го както искате, аз ще го определя като отдалечаване от истината на християнството – както извън Църквата, така и в нея. И това е голямата криза според мен.
Д-р Смилен Марков, преподавател по християнска философия във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“: Църквата и кризата са изключително вътрешно сродни. Христос казва, че сега е съд на този свят, и употребява думата „кризис“. Сега е криза. И християнството е криза, то е съд над света. Ние обаче сякаш нямаме предвид точно тази евангелска криза. Проблемните развития в Църквата и около Църквата са свързани с подмяна на точно тази страна на църковното битие като съд над света. Божи съд, на който човек е просто свидетел. Сякаш в Църквата има тяга да се самоназначаваме за съдии, прокурори или като адвокати в този съдебен процес. Оттук произтичат големи разминавания между автентичното църковно битие и практиката.
Днес Православната църква има проблем, това е видно. Да вземем дори следния факт. След Втората световна война в Европа можем да говорим за геноцид в два случая. Единият – това е войната около разпадането на бивша Югославия, в която доказано беше извършен геноцид срещу мюсюлманското население в Босна. Днес в Украйна има всички индикации, че е проведен геноцид в част от окупираните от Русия територии. И в единия, и в другия случай отговорни са държави, в които Православната църква е доминираща религиозна общност. Какво по-красноречиво свидетелство за криза в Православната църква в Европа, за неавтентично битие?... Причините са различни, но искам да се спра на един аспект, засегнат вече от проф. Каприев (а и проф. Градев също го спомена) – секуларизацията и свързаната с нея десекуларизация. Както подчертава социологът на религията Хосе Казанова, не става дума само за намаление или нарастване на броя лица, идентифициращи се с дадена религиозна общност. Секуларизацията е промяна на статута на религиозното, на религиозната практика, която се преживява като наложена отвън и поради това води до фрустрация. Има опити християнските общности – православни, но и не само – да се противопоставят на всичко това, като медиатизират присъствието си в обществото посредством съответни дискурсивни регистри, както и с конкретни инициативи и обществени движения, които са на границата между религиозното и нерелигиозното, между чисто християнската ценностна ориентация и някакъв по-общ, етнонационалистически, консервативен или друг дневен ред. Във всеки случай тези опити са контратеза на автентичното църковно битие. Мисля, че около тези форми на съпротива срещу секуларизацията възникват немалко проблемни тенденции в Църквата, които дефокусират нейните реакции относно пандемията, войната и етически проблеми като дискриминацията на хора по разни признаци, новото робство и злоупотребата с биотехнологиите. (...)