Един от светците на нашето съвремие – старецът Порфирий Кавсокаливит, според свидетелствата казвал: „Христос не иска близо до Себе Си груби хора, а обича деликатните… Светиите са поети. Наистина, много поезия има в учението и в делата на нашия Господ“. Именно за поезията, която можем да открием в евангелските стихове, и за неизразимото в скришната стая на душата разговаряме с емблематичната румънска поетеса и дисиденткаАна Бландиана.

Поетическият й дебют е през1959 г., а първата й стихосбирка на български Сън в съня излиза през 1986 г. в превод на Румяна Л. Станчева. Следват общо седем книги в България. Имитация на кошмар е последната й книга, излязла на български през 2020 г. (изд. „Панорама“). Носител е на множество награди, сред които тези на Съюза на румънските писатели от 1969 г., Международната награда „Хердер“ от 1982 г., Наградата „Европейски поет на Свободата“ през 2016 г., Наградата на Тръста „Грифин“ – за поезия и като влиятелна политическа личност (през 2018 г.).

През месец май тази година Ана Бландиана гостува в София по повод удостояването й със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет. В словото си на церемонията по присъждането на почетната титла тя споделя: „Хората не могат да живеят до безкрай само с материалното, като работят все по-усилено, за да печелят повече, да ядат все повече, да правят все повече диети за отслабване… Връщането към духовността става почти неволно, почти без да го осъзнават. И дори да не успее да се издигне до религиозност – след векове на секуларизация, връщането към поезията може да бъде опит за духовно спасение. През последните десетилетия на миналия век почти натрапчиво се цитираше фраза на Андре Малро, че „XXI век ще бъде религиозен или изобщо няма да съществува“. Тези размисли ни разкриват Ана Бландиана като творец, който не се дистанцира от темата за вярата…

Вие сте дъщеря на свещеник. В едно интервю говорите за неговото безсребреничество, за непоклатимия му принцип да не взима пари за извършване на свети Тайнства. Казвате още, че неговото влияние и присъствие в живота си усещате сякаш по-силно чрез неговото отсъствие. Ще ни разкажете ли повече за личността му и какво е да си дъщеря на свещеник, който е посочен като „враг на народа“ в онези времена?

Писала съм много за баща ми, защото той не беше просто моят родител, а и мой интелектуален и духовен отец. Беше свещеник в енория на влакови работници – машинисти, кондуктори, механици, които всяка неделя изпълваха храма и слушаха със затаен дъх проповедите му. А когато дойдоха да го арестуват за първи път, целият квартал се събра пред дома ни и се образува жива верига от хора, които искаха да прегърнат силно своя отец, преди да бъде отведен. Тогава той беше обвинен тъкмо заради тази силна връзка с „работническата класа“ в името на християнската любов, която противостоеше на атеизма и настървението на класовата борба. От ранното си детство бях свикнала да получавам в негово лице отговор на всичките ми въпроси и когато той изчезна – първо в ареста, после – и в смъртта, именно в годините на моето тийнейджърство, когато въпросите стават все повече и все по-сложни, приех писането като начин сама да търся отговор на тези въпроси, на които не можах да получа отговор от татко. С времето споменът за него се превърна в нещо почти митично, неговата липса придоби особен смисъл за мен. А фактът, че бях преследвана заради него (получавайки отказ да уча в университета и забрана да публикувам) го правеше някак осезаемо присъстващ за мен.

В друго ваше интервю прочетох споделени мисли пък за вашата майка – че не познавате по-смел и борбен човек от нея. Младите хора днес са силно ангажирани с темата за феминизма, въпрос, който е в центъра на съвременната култура, на множество изследвания за социалните роли на пола. Виждате ли днес нови отговори на тези стари проблеми?

Феминизмът на днешния ден, в немалка степен феминизмът на четвъртата вълна, както го наричат съвременните анализатори, иска да подмени с нещо друго любовта между жената и мъжа, която е една естествена връзка. Не мисля, че това е нов отговор на старите проблеми, а насилствена форма на отричане на чудото на живота. Не би трябвало утвърждаването на достойнството на жената в съвременния свят да минава през унищожаването на разбирането за семейство, основано на християнския морал, а на неговото развиване и адаптиране. Например фактът, че днес бащата може да си вземе отпуск, за да стои у дома и да се грижи за малкото дете, докато майката работи, означава, че чрез любовта може да се разрешат всички проблеми. Скептична съм към търсенето на щастие извън естествените и духовните закони. Не мисля, че свободата да смениш пола си ще направи хората по-щастливи.

На страниците на списание Християнство и култура срещаме българската публика с текстове на румънски творци, като например монах Николае Щайнхард или Вирджил Георгиу (излязоха и две негови книги на български език, издание на Фондация „Комунитас“). В какво се изразява един съвременен творец – писател или поет – да има християнски поглед към света?

За мен в същността си християнството и поезията са свързани с общ корен и това е вложената sine qua non в същността им любов. От друга страна, силата на вярата в Бога има нещо общо със състоянието на благодатно и интензивно живеене в поезията, което губи своите обстоятелствени очертания и става есенциално. И не на последно място, колкото и пресилено да прозвучи за някого, идеалните черти в представата за един светец и един поет имат сходства – например самотата, като често доброволно и болезнено състояние, белязало съдбите на поетите, и търсенето на усамотение от света, оттеглянето в пустинята на много светии, за да срещнат Бога.

Има ли стихове или конкретни епизоди от Новия завет, които ви въздействат силно със своята поетичност и словесна красота?

Много от Христовите думи с въплътеното в тях тайнство носят в себе си поетичен заряд. Изказани под формата на притчи, тяхното немногословие, използвайки ясни и едновременно с това изпълнени с дълбок смисъл слова, превръщат изречените от Него фрази в максими и емблематични стихове, които владеят сърцата и умовете и на нас, хората от XXI век. Например фраза като „Възлюби ближния си като себе си“ (продължена от св. Августин като „Обичай и прави каквото искаш“) сякаш успява да побере в себе си, да резюмира цялото Евангелие. Благовестието успява да преобърне историята на човечеството не в смисъла на това, че ние, хората, сме успели да възпълним Доброто, но че разбрахме кой е спасителният път към него. (...)