Из сборника с есета Християнство и култура. Идеята за християнско общество и бележки към дефиницията на културата, 1948 г.

В първа глава опитах да разгледам едни и същи явления едновременно като религиозни и културни. В настоящата глава ще обърна внимание на културната значимост на религиозните разделения. Изложените тук размисли, ако въобще си струва да бъдат разглеждани сериозно, вероятно ще предизвикат особено интереса на онези християни, които се вълнуват от проблема за християнското обединение, но те преди всичко целят да покажат, че християнските разделения и съответно програмите за християнско обединение следва да бъдат обект на интерес не само за християните, но и за всички други, с изключение на тези, които се застъпват за общество, напълно скъсало с християнската традиция.

В първа глава посочих, че в най-примитивните общества не се наблюдава ясно разграничение между религиозна и нерелигиозна дейност, докато при по-развитите общества виждаме все по-голяма разлика и накрая контраст и противопоставяне между тях. Идентичността между религия и култура, която наблюдаваме сред народите с много ниско развитие, не може да се повтори никъде освен в Новия Йерусалим. По-високата религия е такава, в която е много по-трудно да се вярва. Защото колкото по-осъзната става вярата, толкова по-осъзнато става и неверието ‒ появяват се безразличие, съмнение и скептицизъм, а и желанието принципите на религията да бъдат адаптирани към онова, в което хората от всяка епоха намират за най-лесно да вярват. При висшата религия става все по-трудно и поведението да съответства на моралните закони на тази религия. Висшата религия налага на индивида конфликт, разделение, вътрешна мъка и борба; понякога също конфликт между миряни и духовенство; а най-накрая и конфликт между Църква и държава.

Читателят може да забележи противоречие между казаното тук и твърдението, защитено в първа глава, според което винаги, дори и в най-осъзнатите и високоразвити общества, съществува аспект на идентичност между религия и култура. Бих искал да поддържам и двете гледни точки. Ние не отхвърляме по-ранните етапи на своето развитие, а надграждаме върху тях. Идентичността между религия и култура продължава да съществува на несъзнаваното равнище, върху което е изградена съзнателна структура, в която религия и култура са в контраст и могат да бъдат противопоставени. Разбира се, на тези две равнища значението на термините „религия“ и „култура“ е различно. Ние постоянно се стремим да се завърнем към равнището на несъзнаваното, защото намираме съзнанието за прекомерно бреме; и тази тенденция към реверсия може да обясни привличането, което тоталитарната философия и практика упражнява върху човечеството. Тоталитаризмът отговаря на желанието за завръщане към утробата. Контрастът между религия и култура предизвиква напрежение, а ние преодоляваме това напрежение, като се стремим да се завърнем към идентичността между религия и култура, която е доминирала по-примитивен етап ‒ също както когато потърсим успокоение от болката в алкохола, ние напълно съзнателно търсим безсъзнателност. Единствено чрез непрестанни усилия можем да останем индивиди (личности) в обществото, а не просто членове на една дисциплинирана тълпа. И въпреки това сме и членове на тълпата дори и когато успеем да бъдем личности. Следователно за целите на настоящото есе аз поддържам две противоречиви твърдения: че религията и културата са два аспекта на едно единство, както и че те са две различни и противоположни неща.

Ще се опитам, доколкото това е възможно, да разгледам тези проблеми от гледната точка на социолога, а не от тази на християнския апологет. Целта на повечето от моите обобщения е те да имат известна приложимост към всички религии, а не само към християнството, и когато по-нататък в тази глава разглеждам проблеми на християнството, то е защото съм особено загрижен за християнската култура, за западния свят, за Европа и за Англия. Но като казвам, че се стремя колкото се може по-последователно да възприема гледната точка на социологията, следва да поясня, че не смятам, че разликата между религиозната и социологическата гледна точка може да бъде поддържана толкова лесно, колкото предполага разликата между две прилагателни. Религиозната гледна точка може да бъде дефинирана като тази, от която си задаваме въпроса дали принципите на една религия са верни, или неверни. А от това следва, че трябва да възприемем религиозната гледна точка дори и ако сме атеисти, чието мислене се основава на приемането, че всички религии са неверни. Докато при социологическа гледна точка истината или лъжата са без значение ‒ тази гледна точка се интересува единствено от сравнителните последици от различните религиозни структури върху културата. Ако изучаващите този предмет могат да бъдат ясно разделени на богослови, сред които са и атеистите, и социолози, проблемът би се оказал много по-различен от този, който той е. Защото, от една страна, никоя религия не може да бъде напълно „разбрана“ отвън – дори и за целите на социологията. А от друга страна, никой не може напълно да се абстрахира от религиозната гледна точка, защото в крайна сметка или вярва, или не вярва. Следователно никой не може да бъде дотолкова изцяло дистанциран и незаинтересован, колкото би трябвало да бъде идеалният социолог. А това означава, че читателят следва да се опита да не забравя за съществуването не само на религиозните възгледи на автора, но и – което е по-трудно – да не забравя за съществуването и на собствените си религиозни възгледи – макар и да е възможно той никога да не е обмислял това цялостно. Следователно както авторът, така и читателят трябва да избягват допускането, че са напълно дистанцирани. (...)