Разговор в редакцията на сп. Християнство и култура с участието на: проф. д-р Клара Тонева, архим. Мелетий (Спасов), иконом доц. д-р Теодор Стойчев, доц. д-р Мариян Стоядинов, д-р Венцислав Каравълчев. Водещ: Сандра Керелезова

Сандра Керелезова: Да решиш да учиш богословие е необичаен избор за един млад човек, днес – поради едни причини, в миналото – поради други. Бихте ли споделили накратко по какви пътища всеки от вас е стигнал до срещата си с богословието? И за следващата стъпка – към преподавателската работа в тази област…

Отец Мелетий Спасов, преподавател и зам.-ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“, докторант във Философския факултет на Софийския университет: Да кандидатствам богословие за мен беше осъзнато решение. То бе част от някакъв личен духовен път, но също така и от чисто интелектуални търсения. Още тогава бях убеден, че човек, който иска да живее християнски живот, трябва да натрупа и определени знания за вярата си. Кандидатствах през 2005 година, помня, че бях притеснен, че изпитът е доста сложен и няма да мога да се представя така, както кандидат-студентите, които са завършили Семинарията, затова се записах на подготвителен курс, на който бяхме около 20 души. Бях завършил езикова гимназия, а богословието за мен изискваше много висока подготовка. Що се отнася донастоящата ми преподавателската работа, това вече беше напълно неочаквано за мен. Бях част от братството на Дивотинския манастир, когато бях поканен да заема позицията на преподавател по Нов завет и функциите на заместник-ректор на Софийската духовна семинария. Това бе особено вълнуващо за мен, защото никога не съм си мислел, че мога да стъпя в учителското поприще, към което се отнасям с голямо уважение. Срещал съм и друго отношение в църковните среди, което омаловажава усилията и компетентността на преподавателите, било в Семинарията, било в училище по предмета „Религия“. Не споделям подобно отношение, защото от практиката виждам колко отговорно е общуването с млади хора, за това се изисква особена нагласа. Изобщо тенденцията да се подценява учителската професия е много пагубна.

Проф. д-р Клара Тонева, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет: Аз съм от Кюстендил, родителите ми са лекари, но никога не са ме водили в храма, не са имали специално отношение към вярата, за разлика от моята баба. Един ден, вървейки към Математическата гимназия, която е в края на града, на едно възвишение видях пред централния градски храм да влиза един много хубав, висок мъж, облечен с красиви одежди, и тръгнах след него. Това всъщност беше Негово Светейшество, днешният Български патриарх Неофит, който по онова време беше викариен епископ. От този момент в продължение на две-три години ходех по собствена инициативата в храма. За това съм благодарна на двама свещеници, вече покойници, които ме въведоха във вярата. Разбира се, имаше обструкции от директорката на гимназията ми, както и от моята майка, която се притесняваше от честите ми посещения в храма. Кандидатствах медицина, каквото бе желанието на родителите ми, но всъщност Божията воля беше друга. И когато един ден дядо Неофит като ректор на Духовната академия в София ми звънна, за да каже, че вече ще приемат и жени, промених решението си. Благодарна съм на баща ми, който тогава категорично ме подкрепи, и на майка ми също, която прояви разбиране, макар и с някои уговорки. Така станах част от първия випуск, в който се приемаха и жени.[1] Бяхме огромен курс, над 400 души. Толкова голям, че се наложи да ни разделят на две – софиянчетата останаха в Пета аудитория на Богословския факултет, а ние, студентите от провинцията – учехме в една зала на Митрополията. Спомените ми са великолепни, дали поради пълния академичен параклис, дали поради факта, че бяхме осъзнати, вдъхновени и усърдни…

Когато се дипломирах, започнах работа след един конкурс като редактор в столичен всекидневник, това продължи около 5 години, което и днес смятам за полезен опит. Но един ден ми звънна проф. Маджуров[2], който още по време на лекциите чрез неговия толкова образен начин на преподаване запали в мен любов към историята на религиите. Каза ми, че ще има докторантски изпит по история на религиите, и аз реших да се явя. Това за мен бяха първите стъпки в посока на преподавателския ми път…

Доц. д-р Мариян Стоядинов, преподавател и зам.-декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет: Всичко започна през далечната 1985 година; кръстих се сравнително късно – на 21. Всъщност не знам дали е късно или рано, за всеки човек явно Бог Си има време. Въпреки че в семейството ми винаги е имало добро отношение към Църквата, родителите ми бяха далеч от реалния църковен живот. И когато реших да стана християнин, успоредно с Кръщението беше и решението ми да уча. Изобщо не правех разлика тогава между това да се кръстиш и да изучиш това, в което се кръщаваш. Затова и не съм имал частица колебание, когато кандидатствах богословие. Първото ми влизане в сградата на Духовната академия беше като прекрачване на граница между две вселени – всеки, който е живял в онези времена, знае за какво става дума. Още си спомням това вълнение, с което влязох в сградата. Този трепет, усещането, че си на свято място (защото Църквата и нейното богословие са именно това), не бих искал да губя никога. Годините, прекарани там, потвърдиха, че за мен това е абсолютно безалтернативен път. След като от площад „Ленин”[3] си влязъл в дома на св. Климент, няма как да мислиш за друго поприще.

Относно решението ми да преподавам – до края на следването си буквално нямах ясни планове за бъдещето. Знаех само, че искам да съм полезен в Църквата – дали ще чистя свещниците, или ще помагам с нещо друго, все едно. В същото време обичах да уча, или по-скоро обичах това, което учех (и което впрочем продължавам да уча). Това сигурно е направило впечатление на моя професор[4]. Имахме студентски клуб, в който през зимата на 1989/90 г. канехме преподаватели за публични лекции. За една от лекциите нямахме човек. Тогава застанах на катедрата с една моя курсова работа по догматика. Много се изненадах, когато видях проф. Коев в залата. Разговорите ни по-късно доведоха до това, което се случи – да стана негов докторант, а след това и негов асистент във Великотърновския университет. Така че това не беше някакво рязко прекрачване на границата между студентството и преподаването, а абсолютно закономерно развитие – от подтика да влезеш в Църквата и учиш за Бога до това да преподаваш наученото.

Ще ви споделя още един случай: в Академията имахме певчески стаж. Стажувахме по 20 дни в някой от ставропигиалните манастири, по четирима студенти и един преподавател – заедно на клира на всяко богослужение. На първия ми стаж бях разпределен в Троянския манастир и един ден, след светата Литургия, вместо да се прибера в крилото, където бяхме настанени, останах в храма. Видях догарящите свещи и започнах да чистя свещниците. В Троянския манастир по онова време идваха много групи от цялата страна и всички минаваха през храма. По времето на комунизма хората избягваха да влизат, камо ли да беседват по църквите в своите градове или села; страхуваха се, че ще си имат неприятности с партийния секретар или кмета, ако някой случайно ги види. Но в манастирите, които бяха на отдалечени места и всички смятаха за туристически обекти, не беше така. Така се случваше, че постоянно някой ме питаше нещо – какво ли не. На следващия ден отново останах в храма, на по-следващия – отново и отново. Така хем чистех свещниците, хем постоянно общувах с всякакви хора. Имах само два семестъра богословие, но и те бяха предостатъчни за въпросите, които хората постоянно задаваха. А явно нямаха и кого друг да питат, иначе едва ли щяха да опрат до мен... Имаше и провокации, но и много смислени разговори. Тези събеседвания при свещниците ми бяха много полезни. Без да съзнавам, бях подложил моето оскъдно богословско знание на ежедневни изпитания… и то работеше. Каква по-осезаема мотивация да продължавам да уча все повече и повече, за да мога да отговарям на въпросите, които хората задават?! (...)

[1] През 1990 година е записан първият випуск с прием и на жени.

[2] Проф. д-р Николай Маджуров (1932–2020) е дългогодишен преподавател по история на религиите и апологетика в Духовната академия (днес Богословски факултет на СУ).

[3] Името на площад „Св. Неделя” в София по време на комунистическия режим.

[4] Проф. д-р Тотю Коев (1928–2006) – дългогодишен преподавател по догматическо богословие и инославни изповедания в Духовната академия (днес Богословски факултет на СУ) и първи декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет.